Аз се цитирам. Сам. Самоцитирам се. “Аз” не започва на хубаво, но понеже съм един малък голям човек (няма никаква закачка с филма на Артър Пен) започвам със себе си.
Откакто разбрах, или по-точно: откакто си мисля че разбирам дзен(а) (Джена викахме на една съученичка, в която бях влюбен в 5-ти клас), оттогава датира и това мое игрословие.
Можеше да започна “Ние”, но звучи старомодно, пък и нали аз съм част от ние. Ние включва и другите, и останалите, и околните, и различните... Ах, как харесвам различните!
“Защо, Джонатан, искаш да летиш по-високо? Защо не искаш да си като другите?...” Цитирам по памет Ричард Бах без да правя справка. Човек помни това което иска да запомни, или най-вече това, което го е впечатлило.
Личността, индивида, създаването, осъзнаването, намирането... “Изгубен бях и се намерих” – Дай, теле да заколим!
А на другия, който е един от многото, който не се е търсил поради факта, че не се е губил - Какво ще дадеш?

Баща ми, или дядо ми, или някой учител все пробваха да дадат напътствия за житейската мъдрост, но аз нищо не приех наготово и сам по свои пътища, чрез радости, мъки, сълзи, усмивки - трябваше да стигна до изводи и да се намеря.
А за да се намеря – Трябваше да си отговоря на основните човешки въпроси. Когато си отговорих, въздъхнах доволен и продължих със само-въпросите.
Само-въпросите не носят само-отговори, а много-отговори. Отдавна (колкото по-ранно – толкова по-добре) разбрах, че живота е многолик. Можеше да напиша двулик. В училище една учителка крещеше “двуличник” и обекта мигаше унизено. Двуличник е хубава дума, а многоличник предполага още по-голямо богатство. А отличник? Той е от личните. От своите или от тези с лик? Никога не съм бил отличник, или ако съм бил ще да е било в ранните години преди загубване, търсене и произтичащите деяния.

За да събереш нещо, трябва първо да го разделиш – усмихваше се дядо, докато усукваше въже. После го връзваше за оградата, аз държах другия край, а той го търкаше с бъз. Въжето ставаше грозно зелено, но едва ли заякваше. Важна е илюзията или вярата. Дядо ми казваше още:”Алчни сме и малка ни е вярата” и мяташе късчета месо в жарта. Обръщаше ги търпеливо с дилафа и хрупкаше междувременно праз. Даваше и на мене и се смееше като ме гледаше как старателно отупвам въглените преди да захапя сочната мръвка.

Разделянето и събирането в математиката не ми стана любимо, но разделянето и събирането в живота се опитвам да разгадая.
Разделих се с роден дом. Е, не съвсем... но почти. Изградих собствен.
Разделих дух от тяло. След (и в) десетилетие ги събрах отново. Сега са в тотална хармония, пълна идилия – Да им завиди човек!
Преборих алчност, завист, злоба... Остават ми гордост, суета. Не съм и скромен, макар да съм смирен. Със света съм, но страдам като го гледам.
Със света съм, но той не е с мене.
Има едно изтъркано клише: “Спрете Земята - Искам да сляза!”. Подобна мисъл ми хрумна в самолета когато летях 12 часа. Когато летиш 2 или 3 часа е много приятно и нормално, особено при поднасянето на виното.
Пропуснах да споделя (сами се досещате), че за разделянето на нещата и тяхното събиране е много важна дозировката, разстоянието. Просто не бива да ги разделяш толкова много , че да не можеш да ги събереш след това.
Всичко е въпрос на мерни единици, на аршини, на възприятия и сетива. Не нещата ни тревожат, а преценката за тях и всяко нещо е такова каквото го назовем.

Твоето име е Желание, казах на една жена (не само на една) и това бе Истина. Малка Голяма Истина!

Със света съм, но той не спира – не за да сляза, а за да се огледа поне. Всички ние сме част от света, всеки човек представлява неразделна част от света. Как светът ще ни събере, когато разстоянието е огромно и непрекъснато се увеличава? Светът няма нужда от индивиди, от инакомислещи, от мислещи дори. Давайте чиповете и да приключваме. Оруел (и не само той) ни подготви, но дали ни предупреди?

Но простете моята претенциозност! Да забравим за себе си, да изключим Аз-а, Натискам бутона за изтриване. Ти, Той, Тя, То отпадат... Ние, Вие, Те....Изтривам и “Ние” – има лош оттенък.
Остават Вие и Те. Останахте! – Много богати и много бедни. Такива и инакви. Като се скъса нишката, как ще се съберете? Или ще отговорите, че богатството се измерва с НЕбогатство, Щастието с НЕщастие?
Остава пропастта между едните и другите, между мене и тебе, между тях, между нас и вас, между всички.... Няма ли СЪпреживяване, СЪчувствие, СЪстрадание – въжето се къса и пътища много. А всички пътища стигат до едно място, нали?

От днес нататък ще се любим онлайн.