Media Times Review    Google   
___









Книги
 март 2005

Една седмица в рая
В следващите няколко броя на МТР ще ви представим в продължения романа на Златко Енев „Една седмица в рая", който се появи през м. май 2004 година при издателство „Колибри"

Попаднали в Берлин за пръв път след падането на стената, тримата герои на този кратък роман преживяват множество смешни и тъжни приключения, но може би най-важното, с което те се сблъскват, са въпросите. Въпроси като: Кои мислим, че сме ние? Къде е нашето място в Европа и света? Какво ни прави уязвими? Или може би силни? Интересни? Особени?

Отговорите, както сигурно можете да си представите, понякога звучат не особено ласкателно, но - поне в очите на автора, - те винаги са истински.


* * *

     Те тъкмо помагат на Фрида да приготви вечерята, когато ги стряска звънецът на входната врата. Някой го натиска с всички сили, на пожар.
     Митко се запътва към вратата, смръщил вежди. Какви са тия глупости, какво става тук? Широкият му гръб, леко приведен напред, излъчва спокойствие: „Не се безпокойте, ей сега ще се оправим с всичко.“
     И толкова по-уплашено изглежда пребледнялото му лице, когато минута по-късно той се връща и тихичко подвиква:
     – Бояне, ела за малко.
     Всички замръзват като в стоп-кадър от куклен филм. Сигурно така е изглеждала прочутата кухня от „Спящата красавица“, мисли си Владко: готвачът, посягащ да зашлеви помощника си, жените, скубещи заклани птици, майсторът, опитващ гозбата … А над тях – надвисналата прокоба, неизвестната заплаха, сковала всичко, превърнала мига във вечност …
     Стоп! Сто години по-късно, моля.
     Боян, стар ловджия, се надига, бавно, бавно, тялото му е напрегнато като струна, очите му, леко притворени, пресяват всеки детайл от обстановката, без бързане, но готови за всичко, виждащи … Без да иска, Владко регистрира как кожата му настръхва, как го обхваща онова детинско възхищение пред баткото, пред по-големия, по-силния. Само за миг, разбира се – в следващия момент той вече следва двамата към изхода, където ги очаква изкривеното от страх лице на посивяла жена с груби, мъжки ръце … Какво става, какво се е случило? Той напразно се опитва да разбере нещо от безразборната немска реч, само лицето на Боян, изпънато като маска, му подсказва, че тук наистина е станало нещо лошо.
     – Нещо се е случило със съседа – обяснява брат му кратко, преди да хлътне в зеещата врата отляво. – Това е жена му, току-що се връща от работа.
     Владко чувства, че те премълчават нещо, но ги следва упорито. В главата му току прещраква камера, регистрираща различни дреболии: неголям коридор, всичко опънато като под конец, няма една-единствена вещ, която да лежи неподредена. Вдясно вратата на кухнята, вътре странен пластмасов мечок-лампа. Ах, не, не е мечок, а снежен човек, около него сбирка от порцеланови фигури, най-вече ревящи елени и трубадури с китари … На стената – няколко календари, всичките на футболни теми. Отпред друга врата, леко открехната. Тримата са спрели пред нея, мълчат. Митко се опитва да се държи, но очевидно не се чувства добре, очите му са мътни, раменете му потрепват. Жената е пред истерия, тя говори като кречетало и същевременно препречва пътя на Боян, който стои като закован … Аха, той я побутва настрана, меко, но настоятелно, опитва се да отвори вратата.
     Не става, нещо пречи отвътре. Боян побутва по-здраво, вратата започва да поддава. През пролуката се вижда един-единствен крак, някак неестествено дълъг, сякаш изкуствен …
     Жената започва да пищи, отскача назад. Митко се подпира на стената, ръцете му са пред устата. Боян е проврял ръка през отвора и опипом се опитва да премести онова, което се намира зад вратата. Владко пристъпва напред, мъчи се да наднича през рамото на брат си.
     – Помогни ми, много е тежък – ръмжи Боян. Гласът му е прегракнал и свистящ, някак странно непознат.
     Владко се навежда и на свой ред започва да бута вратата. Под дружния им натиск тя най-после поддава. Малкият брат напира да влезе пръв, прескачайки босия космат крак.
     Гледката е повече от стряскаща, макар че нервите на Владко са се отпуснали в странна летаргия, сигурно под натиска на някой от ония инстинкти, за които се учи в училище … Съседът, едър плешив мъж, е увиснал ниско над пода. Това, което го държи да не падне е тънка връв от изкуствена материя, многократно увита първо около врата му, а след това – около дръжката на вратата. Ръката му още стиска празна бутилка, в стаята се носи остра миризма на алкохол. Лицето му е посиняло, вратът – странно набъбнал, но най-страшно изглежда изплезеният език, неестествено огромен и увиснал като парче локум … Владко неволно си спомня за агнешките главички, които майка му приготвя пролетно време …
     – Повдигни го малко, какво зяпаш! – командва Боян прехрипнало. – Трябва да го откачим, няма да го оставим да виси така я!
     Владко се навежда и като насън прегръща коравото мъртво тяло, напъва се да го повдигне, за да може брат му да снеме примката. Тя пък, като за беля, се е впила хищно във врата на нещастника, съпротивява се като жива и отказва да се отдели от тялото дори и сега, след като отдавна вече е изпълнила предназначението си. Странно, колко тежко и неудобно става човешкото тяло когато го напусне живота … Човек, това звучи гордо … Откъм кухнята се чува как Митко повръща – толкова шумно и несдържано, че Владко едва се сдържа да не му кресне „Стегни се малко, какво си се разлигавил!“.
     „Темный человек с горящим факелом бежал по улице в скучную ночь поздней осени.“
     Тоя път думите се спускат върху него като хищни птици, изскокнали дебнешком някъде от тъмното, сграбчват го, повдигат го със себе си нависоко, аха-аха да го запокитят надолу … Но сега не са само думи. Заедно с тях от най-потайните дебри на съзнанието му изплува някакво мрачно, злокобно усещане, или може би спомен – сякаш по стените внезапно са се появили хиляди и хиляди немигащи, втренчени очи, които са се опулили по жабешки и безпристрастно наблюдават неговата борба с отчаянието и ужаса, коментират, обменят мнения, правят залози, хилят се злорадо … Гледайте, гледайте, момчето се опъва, не иска да се дава … Хе, няма да издържи дълго, тъничка му е ризката, веднага се вижда … Да, да, хилаво е, хилаво-о-о …
     В главата му се въртят като в калейдоскоп отдавна забравени, хаотично разпилени картинки – Исак и ангела, Крали Марко и черния арапин, свети Себастиан, пронизан от десетки стрели, красиво, изкусително амурче, от ония, каквито само Караваджо може да рисува … Иде му да сграбчи глава и да зареве с всички сили, но ръцете му са станали ужасно горещи и тежки, струва му се, че никога повече няма да успее да ги помръдне. Някъде далеч в пустото започва да вие сирена, следва я втора, трета … десетки, стотици, може би хиляди сирени, обявяващи едно поредно пришествие, напъващи се да разкъсат всичко живо по пътя си с невъобразимата мощ на милиони децибели …
     – Седни, седни тук … На всеки може да му прилошее, човешко е…
     Гласът на Боян, все още прехрипнал, но изпълнен със загриженост, го изтръгва с един замах от примката на бесовете. Владко се чувства толкова щастлив и благодарен, че гледката наоколо изведнъж се размазва, разкривена от горещите сълзи, които пълнят очите му. Той се оставя да бъде воден от брат си, отпуща се тежко на един от столовете и потъва в апатично съзерцание …
     Боян продължава да се бори с непокорното тяло, тоя път сам. Никой не му помага – Митко все още се напъва оттатък в кухнята, жената на мъртвия е застинала по средата на стаята, тежките й ръце висят безпомощно, от широко отворените й очи се спущат мълчаливи сълзи – сиви сълзи по сиво лице … Единственият отчетлив звук иде откъм големия стенен часовник, който трака шумно, с механично, цинично равнодушие.
     – Остави го, остави го да лежи така! Най-добре не пипай нищо, това е работа за полицията. И някой да се обади до бърза помощ … Мъже…
     Теодора, появила се безшумно като сянка, е застанала на прага и оглежда обстановката със спокойни, изпитателни очи. Последната дума, изречена със странна смесица от съжаление и презрение, изведнъж пробужда мъжете. Митко за миг надвива бурните позиви на стомаха си и се спуща навън (това е кооперация в източен Берлин, което означава, че най-близкият телефон се намира в будката на две пресечки оттук) … Отвън се чува как той тропа по дървените стъпала, прескачайки по няколко наведнъж. Владко скача и се спуща да помага на брат си, но той го отпраща с мълчаливо кимване – види се, това за полицията му се струва разумно. Те стоят с отпуснати рамене, гледат се гузно. Теодора отива в кухнята, пълни чаша вода и мълчаливо я подава на домакинята, тя механично отпива няколко глътки. Водата сякаш отприщва някакъв бент вътре в нея – тя сяда на тесния диван до стената и започва да тресе рамене в мълчалив, безутешен плач. Пред очите на Владко изплуват картини от полузабравен черно бял филм – може би Грифит, може би Щрохайм, в момента не му е до това … Във всеки случай сцената толкова силно му напомня картина от класически ням филм, че той е принуден да стиска юмруци, за да се бори с гузната съвест, която моментално го спохожда – по дяволите, тук се е случила трагедия, а той прави културни асоциации. Декадент такъв!
     Пристигането на линейката най-после прекъсва абсурдната няма сцена. Санитарите мълчаливо оглеждат покойника, спокойни и делови, бързо установяват липсата на жизнени функции, после един от тях вади неголяма правоъгълна кутия със слушалка отгоре – радиотелефон, гледай чудо! – и започва да говори с отмерен, дори малко равнодушен тон. Работа като работа, нормално ежедневие … Откъм кухнята отново се чува плющенето на водни струи – този път е Фрида, която заличава следите от подвизите на Митко. Малко по-късно тя се появява на живо, присяда до жената на покойника и започва тихо да й говори нещо. Двете поклащат глави в унисон, но Владко не може да разбере дали това е жест на съгласие или просто механична реакция, някакъв вид тукашно сверяване на часовниците, за което неговата собствена механика все още не е дорасла … Лекарят от медицинския екип е седнал на масата и набързо попълва някакви формуляри … А, сега той възбудено сочи нещо пред себе си, жените скачат и се втурват към него … Владко гледа нетърпеливо към брат си: какво, какво става?
     – Изглежда, че е оставил предсмъртно писмо – обяснява Боян. – Ей оная бележка.
     Не е бил много словоохотлив, мисли си Владко. Впрочем, какво ли пише човек преди да полети в празното? … Разстрел … и след разстрела – червеи … Просто и ясно, какво повече от това? Не, това е някак прекалено нашенско, прекалено кисело и насмешливо, със среден пръст, стиснат в юмрук, даже и пред лицето на смъртта. Тия тук са други, те сигурно други песни пеят …
     Жената на мъртвия е застанала под лампата и чете съсредоточено, движейки устни беззвучно. За момент отпуска ръце, оглежда се наоколо с празни очи, после отново повдига бележката, пак започва да чете. Обхващат я спазми, раменете й отново се разтрисат, но тя стиска устни и отказва да издаде звук. Корава жена. Бр-р-р, корава.
     От устата й изведнъж руква поток от горчиви думи, толкова по-неочаквани след дългото мълчание. Лицето й се разкривява, плачът изведнъж се заменя от нещо, което много напомня кучешки лай. Какво казва? Владко дири помощта на Боян, който превежда едносрично, малко неохотно.
     – Той отдавна се заканвал, че ще го направи. Тя дори била скрила всички въжета и кабели в жилището, оная връв е от якето му. – Боян прави пауза, насилва се да потисне раздразнението. – Кара му се, разправя колко бил халтав и слаб …
     Някой звъни на вратата, дълго и самоуверено. Появява се нова фигура – млад човек в кожено яке и джинси, очите му – опипващи, търсещи. Той се оглежда внимателно, накратко разменя няколко думи с хората от бърза помощ … Инак в стаята цари неприятно мълчание – всички са се присвили като канарчета, наблюдавани от котка. Господинът от полицията дори не си дава труд да огледа мъртвото тяло, много повече го интересува предсмъртното писмо. Във всеки случай погледът му губи част от остротата си. Сега идва ред на въпросите: кой е открил трупа, по кое време, имало ли е нещо особено … Малко по малко атмосферата започва да губи нещо от абсурдната си пантомимност, сега се възцарява една деловитост, която, макар и леко цинична на фона на мъртвото тяло, все пак е за предпочитане пред ужаса на тишината. Владко усеща, че е започнал да диша по-нормално, изчезнала е и отвратителната тежест в крайниците … Бог да прощава мъртвите – а живите да се оправят както могат. Как го казваха немците? Всекиму – своето.

* * *

     Кухнята на Митко вече не изглежда толкова уютна. Насядали около масата, отпуснали ръце, всички са потънали в мисли и се борят с картините, изпълващи главите им – всеки по своему, кой както може.
     – Митак, имаш ли представа защо го е направил? – обажда се по едно време Боян. – В писмото се казваше само, че не можел да издържа повече. Болен ли беше човека, какво му имаше?
     Митко и Фрида разменят бързи погледи.
     – Абе … това е дълга история – отговаря Митко. – Отърва се той, мен ако питаш.
     – Какво искаш да кажеш? – Умората в очите на Боян се заменя от хищно любопитство. – Кажи де, какво мълчиш?
     Митко поглежда въпросително към Фрида, тя свива рамене. Той се покашля предпазливо, после започва:
     – Ние никога не сме се имали особено с тия двамата, те си живееха все затворено, настрана от всички. Нали я видя жената каква е, и влак да я блъсне, пак нищо няма да й стане. Твърди хора, бетонни.
     Той размахва ръка, за да разсея дима, който увлеченият Боян е издухал право пред носа му.
     – Тия са от поколението, което е расло при Адолф, нали разбираш? На времето са ги възпитавали като машинки, някои от тях тъй са си останали цял живот …
     Фрида го прекъсва и започва да говори нещо бързо и нервно. Митко поглажда коси, клати глава виновно.
     – Е, разбира се, не всички немци са такива. Фрида много се дразни, когато започна да ги вкарвам всичките в един калъп. Ето, нейните родители и те по онова време са расли, но са си останали хора. Абе, както и при нас, нали знаеш – на когото му иде отвътре, той и без специална обработка цял живот дърво си остава …
     Той прави нова пауза, игнорирайки напрегнатото мълчание на слушателите, които буквално го изпиват с очи. Бавно, някак отмерено си налива чашка ракия, гаврътва я на веднъж, изръмжава доволно …
     – Преди години тия двамата, Бергеровците, имаха дъщеря. Мило, много хубаво момиче, само че … малко повредено. Нещо в главата не беше наред, не да речеш, че е идиот, но малко … абе, нали разбирате, всеки е виждал такива хора. У нас на всичките им викат „инвалиди“, сякаш за нищо не стават, но немците имат по-човешка дума, behindert, ще рече „възпрепятстван“ или може би просто „препятстван“. Не знам, пък и не ми е работа …
     Та, малката ходеше на специално училище … Тука ги има доста такива, някои по-добри, други не чак толкова. Подготвят ги там както могат за живота … Във всеки случай повечето от тях научават по някой по-простичък занаят и после получават работа на специални места, държавата помага.
     Така и Марайке, дъщерята на съседите. Ходеше си на училище, ние почти не я забелязвахме, защото тя с никого не говореше, пък и кой ли иска да се меси в такива неща? Но като взе да расте нещо много взе да се разхубавява детето, взеха да я заглеждат момците, а бащата и майката не дават пиле да припари до нея, нали разбирате, вардят я от всички … Докато един ден стана скандал, баща й до синьо я пребил, чак от училището идваха да го укротяват, но той – не, та не. И всичко – защото Марайке си намерила приятел – и той като нея, от същото училище. Хубаво, ама тя сметката си без кръчмаря направила, мама и тате за любов и дума не дават да се чуе, демек, няма тук да развъждаме идиотчета я! Запряха я в къщи, не я пущат да излиза никъде, забраниха й да се среща с когото и да било, само до училище – и обратно, а те все с нея.
     Следва нова пауза, Митко дълго гледа през отворения прозорец, пуфти и премисля.
     – Взе да съхне нещо девойчето, хората шушукат, всички одумват Бергеровците, но те държат байрака и не мърдат от място. И дума да не става! Идиотите не бива да се плодят! … Да, ама Марайке и тя на тях се метнала, и тя инат колкото може – мълчи, стиска зъби и уж всичко по тяхному, но тя друго си имала на ум. И накрая стана тя каквато стана – вдигна се тук голяма олелия, Бергеровците къщата на главата си вдигнаха, бре, Марайке забягнала заедно с нейния си там любовник. На ти едно идиотче, а? Мина се не мина време обаче, хванаха ги, разбира се, къде ще ходят, горките, те с нищо не могат сами да се оправят. Та хайде пак бой, пак тормоз, ама тоя път без майтап, хората полиция искаха да викат, че оня бик като нищо ще я пребие. Мина се така доста време, по едно време те нещо кротнаха, даже си мислехме дали не е станала някоя голяма поразия … А то, що щеш, те ги нямало в къщи, затова било толкова тихо.
     Трябва да е било към месец по-късно, появиха се те пак, Марайке с тях, но само като я погледнеш и ти припарва под сърцето. Пречупена клонка, дето се вика. Тя и преди не си беше много от приказливите, но откак се върна от тяхното си пътуване, все едно, че устата й с конец зашита – няма добър ден, няма добър вечер, минава покрай теб като призрак и това е всичко. Бергеровците и те мълчат, дума не продумват, ама то такова нещо скрито-покрито не може да остане, по едно време току гръмна къщата: завели я те значи на някаква специална клиника и там … оставили да я стерилизират.
     Последната дума му се удава трудно, с усилие и заекване. Той посяга отново към ракията, после размисля и побутва шишето настрана. Тишината в стаята е придобила почти физически измерения и притиска всички като в менгеме. Митко отново се покашля и продължава:
     – Осакатили я значи още веднъж, сякаш един път не й стига. Хората ги одумваха, одумваха, после ги забравиха и всичко утихна, пък и гюрултиите спряха, у тях тихо като в гробища …
     Докато един ден, тъкмо се прибирам от работа, гледам пред вратата линейка, народ насъбран, пак като сега … Изнасят някакво тяло, ама покрито с чаршаф, не се вижда кой е. Питам аз хората, а те … Марайке се обесила. Издебнала докато не я наблюдавали, скрила се вътре в гардероба и се закачила там. Тъй и я намерили по-късно да виси … за радост на мама и тате …
     Той тежко отпуща ръце на масата, стъкларията пак се раздрънква, но никой не й обръща внимание.
     – И … нищо ли не им направиха? – пита Владко, опитвайки се да преглътне буцата, която е запушила гърлото му.
     – Какво да им направят?
     – Да ги дадат на съд, знам ли? Нали тук уж закони има, не е като у нас …
     – Абе, закони … Нищо не им направиха, само дето хората като бесни кучета започнаха да ги отбягват, но те, глави бетонни, се правят, че не им пука. Стискат устни, мълчат и гледат напред, сякаш игла вдяват. Стана години вече никой не говори с тях. Само че Карл-Хайнц, мъжа де, по едно време нещо взе да издиша. Изгуби си работата по социалистическо време още, тогава това беше рядкост, взе да се заседява в къщи, удари го на пиене. Жена му, Гертруд, успяла да го изкара болен, дали му там някаква пенсия … абе, мътни истории …
     – То по-голямо наказание от това какво? – обажда се Теодора замислено. – Нали виждаш, той сам се е осъдил, нещастникът. Господ забавя, ама не забравя.
     Боян е обхванал коленете си с две ръце и нервно дъвче крайчеца на отдавна угасналата цигара.
     – Ох, не знам – казва той тихо, докато ядно разтрива угарката в пепелника. – Хубаво е на господ да се надяваме, ама и на него май често-често нанагорно му идва за всичко да следи – като гледам само колко народ престъпен се разхожда ненаказан, че и благоденства на това отгоре … – Той примигва с едно око, поглежда изкосо нагоре и добавя: – А, боже, ще ни посрещнеш ли всички според заслугите или не ти се прекъсва отпуската?
     Единственият отговор идва откъм умивалника, където чешмата капе със силата и отчетливостта на съдийски гонг …
     „Мне отомщение, и Аз воздам“.
     Бам, бам, бам, бам …


Copyright © Златко Енев

Златко Енев е роден през 1961 година в Преслав. През 80-те години завършва философия в Софийския университет. От началото на 90-те години живее и работи в Берлин, където притежава малка фирма, специализирана в областта на книгооформлението. Женен е, баща е на две деца. „Една седмица в рая" е третата му книга, издадена в България. Освен нея той е написал още „Гората на призраците" (издателство „ПАН", 2001) и „Паркът на призраците" (издателство „ПАН", 2002; Годишна награда на СБП за детска литература, 2003)


MTR книги
Можете да купите книгата "Една седмица в рая"
от електронната книжарница:
www.bgbook.dir.bg

...Не мога да се отърва от усещането, че най-здравите вериги ние сами си ги слагаме. Ей така, между другото. Докато пием кафе, разговаряме с приятели и се мъчим да бъдем добри хора. Ами да, помислете само – до вчера беше забранено добра дума за Америка да се казва, днес пък вече е забранено да се казва добра дума за вчера. Опитай се само да кажеш, че едно време нещо си било по-добре от сега, па били те и панталонките, дето си ги скъсал от носене преди сто години. Тозчас хората започват да те гледат с подозрение и, ако си малко по-кутсузлия, току-виж те изкарали комунист..

Тишина. Ранно лято, благодатна берлинска вечер. Наближава полунощ, а навън все още не иска да се стъмни напълно. Митко е вече в леглото, Боян се приготвя за лягане, а Теодора помага на Фрида да почисти кухнята. Само Владко, свит в едно ъгълче, настоява да поработи още малко.

… Неголямата кухненска маса е отрупана със салати и мезета, касетофонът, надут до последно, за пореден път повтаря „Руфинката“, всички бодро работят с вилиците и току се оглеждат с влажни от умиление очи. Чуват се пиперлии нашенски забележки, вицове, подмятания, гръмовити залпове от смях … Ех, живот!

… попадате в пулсиращото сърце на нова Европа, пригответе се за една странна смесица от вехто и свръхмодерно – очукани сгради и луксозни коли, руини от войната и лъскави стъклени кули, огромни паркове и задръстени улици, назъбени парчета от стената редом с гордия Райхстаг …

"Небето над Берлин сияе, сякаш излъскано от грижливи немски ръце…"
-----------
Звучи плоско, мисли си Владко, чист кич. Небе като небе, никъде не пише Made in Germany. Той отново се заглежда в плетеницата от стоманени конструкции, строителни кранове и рекламни пана, които едва оставят място за малкото парченце небе, което наблюдава от прозореца на купето си.