1. ДОВЕРИЕ И НЕДОВЕРИЕ В ДЕМОКРАЦИЯТА

Анализът на статистическите и социологически данни след 1989 г. показва, че доверието към демокрацията в България се запазва високо. Причина за това са може би травмите върху политическото съзнание нанесени от продължителния тоталитарен режим, от жаждата и копнежа към истинска свобода и равенство.

Но по-задълбоченият качествен анализ разкрива, че това е "доверие в аванс", доверие по презумпцията, че демокрацията е нещо хубаво. Такова бе доверието и към социализма на по-голяма част от българите до края на 1990 г. Мнозинството от, особено по-младите днес, възприемат демокрацията като нещо естествено, като подразбиращо се от само себе си състояние. Младите днес не се отнасят към демокрацията така, като се отнасяха младите и по-възрастните поколения към нея през първата половина на 90-те години на ХХ век.

До към началото на ХХІ век критично отношение хората проявяват не към демокрацията сама по себе си, а към нейната непълнота, формалност или частична липса в българските посткомунистически условия. И днес до голяма степен българите съдят за наличието на демокрация по своето икономическо състояние и по реалните икономически резултати, които те постигат в условията на своя живот.

След 2001 година и особено през последните две-три години обаче наблюдаваме начало на обратен процес - демокрацията вече не се схваща като нещо безусловно положително - в самото масово съзнание тя започна да се проблематизира - и поради реалните резултати, до които води политиката на последните правителства в икономическата сфера (и не само там!), и поради реалните проблеми, които възникват във връзка с прилагането на европейските норми и изисквания в българските посткомунистически условия.

Фасадността на българската демокрация се проявява най-вече в бързото нарастване на недоверието към държавните институции, партиите и политиците, т.е. към тези, които са призвани да са основни носители на демокрацията. Това недоверие е много по-голямо, отколкото към самата демокрация сама по себе си - като идея и желано политическо състояния. Многократно в масовото съзнание се регистрира шизоидно раздвояване между приемането на демокрацията (като идея, желано състояние, идеал) и нейното осъществяване в българските условия от реални партии, политици, държавни институции.

Проблем за българското общество винаги е бил създаването на контролни механизми над политическата класа, които да я заставят да служи преди всичко на обществените, а не на своите партийни или лични интереси. В този смисъл отношението към дейността на политическата класа предопределя отношението към българската демокрация като непълна, формална и фасадна.

Противоречието между формалното приемане на демокрацията и недоверието в конкретните нейни носители - личности, групи, институции се потвърждава от многобройни социологически проучвания.

В социологическо проучване от 1999 г. при управлението на правителството на ОДС, с министър-председател Иван Костов се вижда, че по-голямата част от българите смятат, че съществуващата днес политическа система в България е демократична или само формално (42%), или че демокрация има частично, само в някои отношения(32%). Според 12% демокрация реално има, въпреки проблемите и грешките, а 14% смятат, че има по-скоро скрита диктатура.(Вж. Ж.Владимиров и др., България след 1997. Ефекта на тунела. С.2000, с.121 )

Седем години по-късно, вече при управлението на ръководената от БСП трипартийна коалиция - правителство на Сергей Станишев г. вече само 8% от анкетираните смятат, че в България има реално демокрация, само според 19% има в някои отношения, според 49% има само формално, но реално няма, а 24% смятат, че има скрита диктатура…

Следователно за седем години са намалели почти два пъти вярващите, че в България напълно или частично има демокрация. В същото време са се увеличили смятащите, че в България реално няма демокрация. Почти една четвърт от българите смятат, че у нас има скрита диктатура. Почти два пъти са нараснали и отхвърлящите самата демокрация като идея и реалност, привържениците на авторитарни и недемократични политически практики!

Преобладаващите оценки за състоянието на демокрацията ясно показват, че хората се отнасят все по-критично към реалностите на българската политика. Демокрация има, но тя или е само формална, неистинска, или е непълна, ограничена само в някои отношения. Ето това е реалният израз на фалша на демокрацията в България, на това, че тя служи за прикритие на съвсем различна политическа практика!

Преведени на езика на теорията, тези оценки разкриват една картина на една не само неконсолидирана, но и дефектна демокрация . В слабите, дефектни, неконсолидирани демокрации мястото на добре функциониращи официални институции е заето от неформални, но силно действуващи практики като клиентелизъм, патримониализъм или корупция. Тези недемократични и антидемократични практики всъщност определят демокрацията като фасада, скриваща истинската същност на политическия процес. (Вж. също O'Donnell, G. (1994). Delegative Democracy. Journal of Democracy , 5, 1, pp. 55-69). Всъщност реалните политически и не само политически отношения са просмукани от недоверие - най-вече между елита и останалите и това стои в основата за появата и разрастването на популизма през последните пет години (Вж. Кабакчиева, Петя, Новият прагматизъм или за работата и грижата)

Незавършеността на демократичната консолидация у нас се изразява не само и не толкова в това, че политическите актьори се опитват да постигнат своите цели по недемократичен път, че мнозинството от хората не възприема демократичните норми и процедури, или че правителството и опозицията не преодоляват своите конфликти на основата на установените правни норми и процедури. Не - тук става дума за недоверие и неудоволетворентост от начина на функционирането на самата демократична политическа система в България, за осъзнаване съществуването на определена симбиоза между нови демократични практики и стари авторитарни традиции в хода на прехода и в неговия резултат. ( Вж. също Linz J., Stepan A., Problems of Democratic Transitions and Consolidation: Southern Europe, South America and Postcomunist Europe. Baltimore-London, 1996, p.3)

Новодемократизиращите се страни са застрашени не само от "первезна институционализация" ( която се проявява в съществуването на неизбрани и неподчинени на демократични процедури власти), но и от подмяна на съдържанието вътре в самите демократични институции. Известно е, че у нас действат скрити икономически (в "сивата" и "черната" икономика), силови (в "застрахователния бизнес") или задкулисни политически групировки ("генералско движение в БСП", руската мафия и др.). У нас се създава усещане за наличие на неявни, скрити елити зад кулисите на демократичната сцена, които манипулират и използват като марионетки видимите политически актьори. ( Вж. Минев, Д., Кабакчиева, П., 1996, с.127-133 ) .

Отношението към демокрацията се определя до голяма степен най-вече от материалното положение . Най-голям дял от дефиниращите днешната демокрация в България като скрита диктатура имат анкетираните с ниски и най-ниски доходи, земеделците и работниците, а след 2005 г. привържениците на коалиция и партия "Атака". На противоположното мнение са представителите на групите с високи доходи, интелигенцията и предприемачите, привържениците на десницата. В случая се потвърждава и по-рано фиксираното отъждествяване на демокрацията с трудностите на икономическата трансформация, характерно за хората с по-нисък социален статус.

През последните няколко години обаче се забелязва ясно осъзнаване в масовото съзнание, че за наличието на демокрация не може да се съди само по икономическото състояние. Последни социологически изследвания показват, че хората се отнасят все по-критично към състоянието на законността, корупцията, бездействията на институциите и безотговорността на политиците като критерий за ограничена или фасадна демокрация. (Виж също, Кабакчиева, Петя, Популизмът и страхът от съвременността).

Например по отношение на евроинтеграцията се оказа, че общественото мнение е много по-чувствително към проблемите на обществения ред и сигурността, законността и спазването на правилата като фактори за готовността на България да се присъедини към към ЕС, в сравнение дори с чисто икономическите показатели. Това означава, че българите, въпреки масовата пропаганда на обратното, са запазили реалистично отношение относно ролята на политиката за разрешаване на чисто икономическите проблеми на страната. (Виж Нагласи на гражданското общество за присъединяването на България към Европейския съюз, С.2004, с.31)

Има пряка връзка между оценките за характера на демокрацията и възможността за влияние върху политиката. Близо две трети от хората, които смятат, че могат да влияят върху политиката твърдят, че въпреки проблемите или макар и само в някои отношения, но демокрация има. Обратно - две трети от хората, които казват, че не могат да влияят върху политиката смятат, че демокрация реално няма, или по-скоро има скрита диктатура.

Забелязваме и още едно противоречие. Оказва се, че голяма част от хората, които смятат, че в България няма демокрация, а има скрита диктатура са всъщност привърженици на диктаторско управление, на "твърдата ръка", на разрешаването на обществените конфликти със силови средства.

  2. НЕУТВЪРДЕНА ДЕМОКРАТИЧНА ПОЛИТИЧЕСКА СИСТЕМА

Отношението към демокрацията може да се измери и от ъгъла на предпочитаната политическа система. Данните от различни социологически проучвания говорят за недостатъчно приемане на днешната демократична политическа система във формата на парламентарна република. Тази политическа форма днес се предпочита само от малко повече от една трета от българските граждани. Което означава, че 17 години след началото на прехода тя все още не е утвърдена и не доминира в масовото съзнание на хората като най-продуктивна и подходяща форма на демокрация в българските условия.

Парламентарната република се предпочита от не толкова многочислени социални групи и се поддържа по-скоро политически, а не въз основа на това, че е в състояние да реши най-добре проблемите на хората. Сред тях преобладават хората с по-високи доходи, симпатизанти на десницата, бизнесмени, жители на големи градове, с по-високо образование, младите.

От друга страна, обаче над 60% от българите изразяват предпочитание към други форми на управление.

Днес около 20% от българите изразяват предпочитание към президентската република. Президентът е избиран с мажоритарен вот и е естествено хората имат по-високи очаквания към неговата дейност. В същото време правата му са ограничени от действащата Конституция. Това обстоятелство, съчетано с нарасналите антипартийни нагласи през последните години е може би в основата на изказаните предпочитания.

Около 20% от българите (основно хора с поданическа нагласа, привърженици на БСП и роми) продължават да предпочитат предишния тоталитарен режим. А близо 15% приемат за по-подходяща диктаторската форма на управление.

В същото време привържениците на авторитарна система са най-критични към днешната политическа система. Те в най-голяма степен смятат, че у нас има скрита диктатура. Сред тях е най-висок делът и на тези, които предпочитат военна диктатура . Очевидно сред смятащите, че у нас има скрита диктатура е съсредоточен потенциалът на авторитаризма днес в България.

Неутвърдеността на парламентарната република се потвърждава и от факта, че 2/3 от предпочитащите днешната политическа система признават, че не могат да влияят върху политиката! Това означава, че дори най-активните политически граждани нямат реален достъп до определяне на българската политика, каналите за политическа комуникация са практически затворени "отдолу-нагоре". Въпрос на време е да се отхвърли тази демокрация, която не позволява реално въздействие върху политическия процес.

3. НЕДОВЕРИЕ В ПОЛИТИЦИТЕ И ПАРТИИТЕ

Отношението към реалността на българската демокрация като фасадна и ограничена се разкрива и по отношението към политиците и политиката като професия. Мнозинството българи днес са убедени, че политиците защитават преди всичко своите партийни и лични интереси. Това е пряко противоположно на смисъла и предназначението на политиката и политическата дейност - да служи на общото благо, да защитава общозначими ценности, да разрешава конфликти, а не самата тя да ги създава.

В сравнение с началото на прехода към демокрация, към края на 2006 г. “ антипартийните нагласи ” бележат очевиден растеж. Ако през юни 1997 г. 33% от изследваните лица са декларирали, че не симпатизират на никоя политическа партия, в края на 1999 г. те стават 37%, а през октомври 2006 г. 60%. Само 10% от българите в края на 2006 г.смятат, че има политическа партия, която изразява техните интереси, ценности и стремежи.

Най-силно разочаровани от партиите са хората в големите градове, но този процент нараства бързо и в малките населени места.

Анализът на реално получени изборни резултати в годините на преход показва, че от 1990 до 2001 г. гласувалите общо за двете основни политически сили до 2001 г. - СДС и БСП спада двойно - от 83% през 1990 г. до 42% през 2001 г. В същото време гласувалите за извънпарламентарни и малки партии нараства от 3% през юни 1990 г. до 51% през юни 2001 г. След разбиването на демократичната десница с помощта на контролираните от олигархията медии, царското движение, мутрокрацията и скритите зад кулисите на публичната политика кукловоди, (което бе представено като разбиване на "страшния" двуполюсен модел!) днес се достигна до криза на демократичното представителство, изразяващо се в разочарование от самата демокрация, от партиите, изборния процес и изобщо от политиката.

Тези процеси водят до появата от 2001 г. насам на антисистемен вот , който периодично запълва политически вакуум, появяващ се след поредно политическо и партийно разочарование. След отрезвяването от царските обещания и управление се появи още по-крайна популистка и още по-антисистемна формация - "Атака". Популисткият пробив се разширява и със създаването на новата популистка партия на прононсирания от медийната върхушка бивш царски бодигард.

Тези популистки, псевдо-десни и скрито авторитарни формации разчитат на подкрепата на социални групи, които не се интересуват от политика (но гласуват!), които смятат, че не могат да влияят върху политическия живот и най-вече не разчитат на собствените си сили, а предпочитат някой друг да им решава проблемите. За съжаление вместо да намалява - което е естествено за една "консолидирана демокрация", броят на тези групи непрекъснато нараства.

Антипартийните нагласи се виждат и от факта, че от 2001 г. насам (тъй като партиите са прекалено много и техният брой е изчерпал общественото доверие) всяка политическа група с претенции към властта се представя като "движение", а не като партия. Ако до 2001 г. хората не виждаха алтернатива на решението на своите проблеми в рамките на парламентарната демокрация, след връщането на бившия монарх се създаде първата антипартийна, антисистемна популистка алтернатива, която "деполитизира политиката", де-рационализира политическия избор и върна политическата култура десетилетие назад. Проблемът е, че вярата във всяка популитка алтернатива бързо се изпарява. Ако през юни 2001 г. за движението на бившия цар реално гласуваха повече от половината от българските избиратели, то към октомври 2006 г. за него биха гласували само 4%. В същото време антисистемният вот за "Атака" през 2005 г. има шанс да оцелее и нарастне поне докато тази партия, която все повече се очертава като резервен вариант на олигархията, не стане част от властта…

Много бързо след последните парламентарни избори през 2005 г. започва процес на изчерпване на общественото доверие към оформилата се широка трипартийна управляваща коалиция, която разполага с две трети от местата в парламента.

Това потвърди прогнозите, че нарастващото недоверие към съществуващите парламентарни партии, може да доведе до появата на радикална и опасна за демокрацията политическа алтернатива - вероятно с националистически оттенък. Опитът от появата на царското движение и навлизането в политиката на маргинални политици и хора, които досега не са се занимавали с политика и не разбират нищо от нея може да доведе до твърде печални последици. Наивно бе да се смята, че ако на мястото на повече или по-малко професионални политици застанат известни личности, проблемите автоматично ще се решат.

Още по-наивна и опасна е вярата, че проблемите ще се решат най-добре от експертни и непартийни, неполитически правителства. Първо следва да запитаме каква политика ще води едно експертно неполитическо правителство? Каква ще е ролята (ако изобщо остава такава) за политическите партии? И кой в крайна сметка ще определя политиката на правителството? - няма ли да са отново неотговорни и скрити икономически и силови групировки, които осъществиха разграбването и разпиляването на българското национално богатство.

4. НЕДОВЕРИЕ В ДЪРЖАВНИТЕ ИНСТИТУЦИИ

Ако демокрацията се състои преди всичко в наличието на стабилни и добре функциониращи демократичните институции, създадени да контролират властта и политическия елит, да гарантират независимостта на правораздаването от изпълнителната власт, равенството пред закона, свободата на печата и т.н. то изглежда в България все още няма пълна политическа демокрация. Това се потвърди и от данните на различни изследвания, регистриращи намаляващата степента на доверие към демократичните институции.

Динамиката на доверието към демократичните институции в условията на българския преход се характеризира със следните особености:

На първо място у нас има сравнително постоянно високо доверие към институцията на държавния глава. То остава постоянно високо независимо от качествата на държавния глава, неговата партийна принадлежност, действия или бездействия.

Като цяло гражданите проявяват определен скептицизъм и недоверие към основните държавни институции. По принцип доверието в институциите се увеличава непосредствено след провеждането на избори, за да намалее рязко в навечерието на провеждането на нови избори. Например след провеждането на избори през юни 1997 г. мнозинството от анкетираните изразиха много по-високо доверие към основните институции, но запазиха своя скептицизъм и недоверие към тяхната дейност. След 1997 г. институционалните реформи бяха извършени относително успешно. Бяха обуздани най-фрапантните прояви на престъпност и “държавата бе отвоювана от престъпните групировки”. Съдебната система подобри отчасти своята дейност. Укрепнаха взаимоотношенията между различните държавни институции, спряха дългите и безплодни между-институционални “войни”. На практика обаче това не доведе до увеличаване доверието тези институции - напротив, като цяло след 1999 г. настъпи спад в доверието в тях.

Доверието в институциите е силно зависимо от политическите пристрастия. Привържениците на управляващата партия традиционно демонстрират по-високо доверие в сравнение с останалите. Това се дълги на формирана от началото на прехода устойчива структура на политическите пристрастия, която не може да бъде лесно променена.

5. ИНТЕРЕС И НЕДОВЕРИЕ В ПОЛИТИКАТА

В общественото съзнание съществува двойнствено отношение към политиката, партиите и управляващите. От една страна, по традиция българите като цяло проявяват сравнително голям интерес към политиката и обществените проблеми. От друга страна, те имат отрицателно отношение към държавата, властта и нейните носители. Това произтича и от историческия опит, който ги е убедил, че управляващите в България се грижат преди всичко за своите партии и лично за себе си , без да могат ефективно да решават обществените и общодържавни дела.

Като цяло процентът на интересуващите се от политика след 1990 г. прогресивно намалява. В края на 2006 г. деклариращите липса на интерес са вече над 60%.

Интересът към политиката, както и отношението към демокрацията, много често зависи от имотното състояние. Най-малко се интересуват от политика хората с най-ниски доходи. Най-много се интересуват хората с високи и средни доходи. И това е естествено, при положение че 72% от хората с най-ниски доходи не са живели добре при нито едно правителство след 1989 г., докато 61% от хората с високи доходи са живели добре при всички правителства.

Като правило, интересът към политиката и отношението към демокрацията са в пряка зависимост от социалния и материален статус на хората. Най-малко се интересуват от политика анкетираните лица с най-ниски доходи (82%), а най-много - тези с високи доходи (50%).

Както показват данните, значително нараства делът на анкетираните, които смятат, че причината хората да не се интересуват от политика е разочарованието от политиците.

От 1997г. до 2006 г. повече три пъти ( от 9 до 28%) - се е увеличил делът на тези, които смятат, че хората не се интересуват от политика, защото от тях нищо не зависи .

Така най-вече смятат младежите, ромите, земеделците, разочарованите от политиката, а напоследък и хората с по-високо образование и привържениците на десницата.

Ако през 1997 г. 43% от анкетираните смятат, че причината хората да не се интересуват от политика се дължи на разочарование от политиците,в края на 2006 г. така смятат вече 80%.

Малко повече от половината от тези, които смятат, че у нас има демокрация са уверени, че могат да влияят при формирането на държавната политика. Колкото по-малко смятат, че днес у нас има демокрация, толкова повече хората смятат, че не могат да влияят върху политиката - от 3/4 при тези, според които демокрация има само в някои отношения до 9/10 при онези, според които има скрита диктатура.

Интересът към политиката се намира в пряка връзка с възможността за влияние върху държавната политика, вземането на решения. Половината от тези, които много се интересуват от политика смятат, че могат да влияят при вземането на държавни решения. Тези, които по различни причини не се интересуват от политика в огромното си мнозинство обаче смятат, че не могат да влияят при вземането на решения.

Следователно процесът на отчуждение от политиката, партиите и политиците, който се наблюдава след 1999 г. и в който след 2001 г. и особено след 2005 г. е въвлечено мнозинството от хората представлява значим фактор за криза на демокрацията с неясни и непредвидими последици . От данните, с които разполагаме, можем само да предположим, че в скоро време не може да се очаква бързо политизиране и радикализиране на мнозинството от хората, които сега изпитват отчуждение и дори отвращение към политическия процес. По скоро може да се очаква засилване на пасивността, примирението и апатията. Мнозинството от българите недоволстват, но са в същото време апатични и отчуждени от политиката. България се превърна след Русия в страната на най-нещастните хора.. В Европейския съюз българите са най-неудоволетворени от живота, който водят. Докато в ЕС удоволеутворени от своя живот са 8 от всеки 10 души, в България 7 от всеки 10 души са недоволни от живота си.. ( Вж. Евробарометър 2005 и World Values Survey 2002)

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

•  Данни от социологически проучвания на различни агенции за периода от 1990 до 2006 г.

•  Статистически данни за Избори: 1990, 1991, 1992, 1994, 1996, 1997, 1999, 2001, 2005, 2006

•  Баджаков, Момчил (2002), Политика, Част Първа: Основи на политиката. Благоевград

•  България и краят на парадигмата на прехода.(2003) Стенограма на дискусията, организирана от редакцията на списание Разум 18.03.2003.

•  Владимиров , Жельо и др. (2000) България след 1997. Ефекта на тунела. С офия

•  Гълъбов, А., Държава или гасударство (2003). Про & Анти Година 13, брой 34 (610)
21 - 27 август 2003 г.

•  Евробарометър 64, 2006:29-30

•  Кабакчиева, П., ( 2006 ) Н овият прагматизъм или за работата и грижата . http://politiki.osf.bg

•  Кабакчиева, П., ( 2006 ) Популизмът и страхът от съвременността. Доклад пред Международна конференция "Новият популизъм" София.

•  Кародърс, Томас (2003), Краят на парадигмата на прехода. Разум 2003 №1

•  Костов , Иван. (2003) Не искам тази фасадна демокрация и благоденствие за мутрите . В-к "Сега" 13.11.2003

•  Кръстев, Иван (2003). Капанът на политическата безалтернативност. За състоянието на демокрацията на Балканите. Център за либерални стратегии. София

•  Александър Кьосев, (2006) Медийната върхушка у нас е една от най-вредните www.mediapool.bg 20 Октомври 2006

•  Мантарова, Анна, Мариана Захариева.(2006) Ценностен профил на българското общество - характер и динамика. В: Балканската културна матрица и Европейският проект. София

•  Минев, Д., Кабакчиева, П. (1996 ) България и Русия. Висяща демокрация. София

•  Нагласи на гражданското общество за присъединяването на България към ЕС (2005). Социологическо изследване на инициативата "Граждани на Европа", София

•  Сартори, Джовани (1992) Теория на демокрацията т.1. София

•  Е conomist Intelligence Unit (Е IU ) (2006) http://www.economist.com/media/pdf/

•  Freed о m House. Reports (2005)

•  Inglehart, R. (1995) Changing Values. Economic Development and Political Change. Internatonal Social Science Jurnal. XLVII, 379-404

•  Linz J., Stepan A., ( 1996) Problems of Democratic Transitions and Consolidation: Southern Europe, South America and Postcomunist Europe. Baltimore-London

•  O'Donnell, G. (1994). Delegative Democracy. Journal of Democracy, 5, 1, pp. 55-69.

•  World Values Survey ( 2002 )