Неделя, късен следобед. По това време животът в малкото градче сякаш е спрял. Площадът е пуст. Всъщност…почти пуст… наоколо се мотаят две кучета, шарени найлонови торбички потръпват под вятъра...и моя милост, тръгнала на разходка „без цел и посока”.

Провинциалната тишина обаче е нарушена от звънлив детски смях.... От някъде изхвърчат двама малчугани, всеки преследващ по една гума от автомобил... Изравнявайки се с мен децата намаляват скоростта и ме оглеждат с любопитни очи. Едното е около 11-12 годишно, височко и русоляво, а другото е по-дребосъчесто и  мургаво. И двамата изглеждат така все едно цял ден са се били с глутница кучета-мръсни, раздърпани, рошави... И щастливи. По-малкият упорито ме фиксира с маслинения си поглед...Усмихвам му се... и той моментално „отразява” усмивката ми. Даже ми прави комплимент: „Много си хубава...” Как се казваш, питам. Венци - отговаря хлапакът.

Венци е на 10 години и живее в „дома”. С удоволствие се съгласява да ми позира за една снимка. В момента, в който се приближавам по-близо до него, забелязвам, че на мургавото челце има някаква странна сянка. Вглеждам се и забелязвам, че това са букви, написани с химикал. Разкривени печатни букви, написани вероятно от дете. В първия миг решавам, че Венци сам си е направил „украса”. Но в следващия миг сърцето ми се свива. На челото на момченцето пише: АЗ СЪМ ЦИГАНИН....

Кой те надраска така, питам. Венци мълчи и смутено се усмихва. Това му го надраска един... в компютърния клуб, обяснява приятелят му. А ти защо позволи да ти пишат по челото?-продължавам да разпитвам малчугана. Големият отново отвръща вместо него: Ми той... за 20 стотинки...

Двамата отново хукват подир гумите.

А аз се опитвам да продължа неделната разходка. Мисля за това колко жестоки могат да бъдат децата. Мисля какъв възрастен ще излезе от онзи, който надписа челото на Венци.. . Мисля, мисля... Мислите ми препускат бясно... като гуми... Опитвам се да ги догоня, но не успявам... Всъщност май не искам.