Media Times Review    Google   
___









перспективи
 май 2002

Битката за енергийно господство

Едуард Морз и Джеймс Ричард


Русия срещу Саудитска Арабия

Американската кампания срещу тероризма може и да стои в новините, но има и друга битка с вероятно същите дългосрочни импликации: борбата за енергийно господство между двата най-големи износители на нефт - Саудитска Арабия и Русия. Тази битка ще има фундаментални последици върху световната икономика, върху американската енергийна сигурност, върху руската глобална роля и бъдещата значимост на Саудитска Арабия и ОПЕК.

Борбата започна внезапно и неочаквано. За всяка от последните две години Русия тихо, но упорито увеличаваше своето годишно нефтено производство, което достигна нива от почти милион и половина барела на ден - най-голямото увеличение на производство на една единствена страна в света. Заради световната икономика и световният нефтен застой Саудитска Арабия и нейните партньори от ОПЕК намалиха своето производство на 3.5 милиона барела на ден (млн.б.д.). После, на 1 януари, ОПЕК намали с още 1.5 милиона барела, за да избегне ценовия колапс. Москва направи също едно символично съкращение на производството.

Русия и бившите съветски държави могат да продължат увеличаването на нефтеното производство години наред със същите темпове. Жертвите на това увеличение, по всяка вероятност, ще бъдат Саудитска Арабия и останалите нефтени производители с държавни монополни компании, които отхвърлят чуждите инвестиции.

Руското увеличение дойде като изненада, особено за ОПЕК. До 1996 година производството на нефт от пост-съветските държави достигаше едва 7 млн.б.д. Много хора забравиха, че държавното производство на Москва, преди колапса на СССР, надвишаваше 12.5 млн.б.д. - най-голямото количество нефт произвеждано от една единствена страна, представляващо една пета от глобалната продукция. Този сбор е една трета повече от върхът, който достигна производството в Саудитска Арабия в края на 2000 година.

След ужасяващата трансформация, предизвикана от падането на Съветския съюз, руските фирми трябваше да се доберат до световната сцена. Руските петролни лидери търсеха начини да се върнат към своите разбойническо-баронски дни, подкрепени от едно усъвършенстване на законите, те търсеха начини да защитят своето ново богатство и се сблъскаха с трудните критерии, наложени от диктата на финансовите пазари и по-специално от факта, че техните акции вече се предлагаха публично. В резултат на това те започнаха да реинвестират капиталите си с една много висока скорост, благодарение на което Москва зае далеч по-значима позиция на световните пазари, дори в сравнение с предишните години.

Руското петролно възраждане съвпадна със спада в глобалната икономика и първото голямо намаляване на глобалните нужди от петрол от края на 80-те. Увеличението от почти 1 млн.б.д. за последните две години дойде във време, когато ОПЕК съкрати производството си, загубвайки пазарния си дял. Не е учудващо, че мотивите на Москва бяха поставени под съмнение и често се разглеждаха като опит да заграби властта на глобалната арена. Но руското петролно възраждане съвпадна и с терористичните атаки от 11 септември и това даде на Москва шанс да измести ОПЕК като ключов енергиен доставчик за Запада. Московските политически лидери, също като своите корпоративни лидери, описват руските петролни фирми като стабилни източници на доставки, готови да допълнят производството на пазара и да държат цените умерени, като по този начин допринасят за съживяването на глобалната икономика. В очите на тези лидери, новата геополитика на енергията може да донесе политически и икономически ползи. В икономически план производството на енергия ще позволи на Русия да се интегрира в индустриализирания Запад. В политическо отношение енергийните ресурси ще бъдат използвани като опора за постигането на целта на Москва да стане ключов партньор на Съединените щати.

Кралят на хълма

Дори преди 11 септември въпросът за американската зависимост от близкоизточния нефт съществуваше. Глобалните нужди от нефт се увеличават ежегодно с 1.5 - 2 млн.б.д. - нива на растеж с тревожни дългосрочни последици. Проект на Американския енергиен департамент и Международната енергийна агенция предвиждаше, че глобалните нужди от нефт ще нараснат от сегашните 77 млн.б.д. на 120 млн.б.д. за следващите двайсет години. Агенциите допускат, че повечето от доставките за посрещането на тези нужди трябва да дойдат от ОПЕК, чиято продукция се очаква да скочи от 28 млн.б.д. през 1998 година до 60 млн.б.д. през 2020. Действително цялото това увеличение би дошло от Близкия изток, и по-специално от Саудитска Арабия.

Един прост факт обяснява това заключение: 63 процента от доказаните световни петролни резерви са в Близкия Изток, 25 процента (или 261 билиона барела) са само от Саудитска Арабия. Като най-голям носител на ресурси, Саудитска Арабия има специфична нефтена политика, която цели максимизиране на ползите от нефтените запаси. Целта на Саудитска Арабия е да поддържа водеща ролята на петрола в световната икономика, колкото е възможно по-дълго. Следователно политиката й е винаги да осъжда усилията на индустриализираните страни да се освободят от нефтената зависимост чрез своята данъчна политика или чрез регулация.

Саудитската стратегия се фокусира върху три различни политически арени. Първата включва връзките между саудитското кралство и другите страни от ОПЕК. Втората се отнася до връзките на Риад със страните извън ОПЕК: Мексико, Норвегия и сега Русия. И накрая, съществува саудитска връзка с главните региони, вносители на нефт - най-вече Северна Америка, но също и Европа и Азия.

Заради своя размер, нефтеният сектор на Саудитска Арабия й предоставя уникална и решаваща роля в определянето на световните цени на петрола. Съвсем естествено Риад се стреми да държи цените колкото е възможно по-високо. Но цените не могат да се повишават толкова, че да задушат нуждите или да окуражат конкурентните източници на запаси. Нито пък могат да бъдат толкова ниски, че кралството да не постигне минимума от поставените за цел приходи. Критическите балансиращи действия на саудитската външна политика, следователно, управляват цените на петрола в едни разумни граници. За да се поддържат над минималното ниво, саудитците се нуждаят от сътрудничество със страните от ОПЕК и в някои случаи от производителите извън ОПЕК. Защитата на петролните цени от прекалено висок скок, от друга страна, задължава кралството да държи достатъчно голям свободен производствен капацитет, който може да се използва в критични моменти.

Тази последна черта е сигналната характеристика на Саудитската политика. Кралството може да си позволи да използва този излишен капацитет заради изобилието на своите нефтени резерви и сравнително ниските цени на развитие и производство на тази съхранена база. В днешния гъвкав пазар, в който Саудитска Арабия произвежда около 7.4 млн.б. д., кралството запазва около 3 млн.б. д. Капацитетът му е достатъчно голям, за да принуждава останалите големи износителки на нефт да се съобразяват с него.

Саудитския свободен капацитет е енергийният еквивалент на ядрено оръжие - едно силно оръжие срещу онзи, който се опита да предизвика саудитското лидерство и цели. Той също е и централната точка около която се въртят американските и саудитските отношения. САЩ разглеждат този свободен капацитет като крайъгълен камък на своята нефтена политика. Този поглед към нещата бе избистрян толкова дълго, колкото дълго продължаваше подкрепата на САЩ към Риад, за да не може последният да "изнудва" Вашингтон - допускане, което е по-трудно да се приеме след 11 септември. Партньорите на Саудитска Арабия от ОПЕК също трябва да си сътрудничат с кралството, отчасти за да попречат на Риад да прави свръхпроизводство, отчасти за да предотвратят възможен колапс на цените; свободният капацитет принуждава и другите нефтени производители да се съобразяват със Саудитска Арабия в случаите когато това се налага. Но за разлика от ядреното оръжие, саудитското се използва активно винаги, когато е нужно. Кралството периодично (и брутално) демонстрираше, че може да използва своя свободен капацитет за да унищожи експорта от страните, навлизащи в неговата пазарна сфера. Тази тактика е оръжието, което Саудитска Арабия може да използва, ако Москва игнорира исканията на Риад за сътрудничество.

В последните години Саудитска Арабия на два пъти пусна в движение свободния си капацитет като при единият от тях цените бяха особено ниски. Двата случая демонстрираха, че кралството ще се съгласява с тези ниски цени, толкова дълго, колкото може да си позволи. През 1985 година Саудитска Арабия успешно проведе една ценова война. Тогава цените на нефта паднаха повече от половина само за няколко месеца и кралството си възвърна пазарния дял, който бе изгубило през последните четири години, главно заради конкуренцията на не-ОПЕК производителите.

През 1990 година, членът на ОПЕК - Венецуела, предизвика Саудитска Арабия, с решението си да максимизира своята продукция. Въпреки, че квотата на Венецуела в ОПЕК беше 2.3 млн. б.д., Каракас предприе умишлено една по-амбициозна политика, за да увеличи тройно своята продукция. Каракас знаеше, че това не можеше да стане със собствени сили и затова отвори своя държавен сектор за чуждите инвеститори. През зимата на 1996 - 97 Венецуела започна да произвежда 3 млн. барела на ден, с което взе да избутва Саудитска Арабия от позицията й на доставчик номер едно за САЩ. В отговор, Риад се опита да постигне споразумение с Каракас. Когато дипломацията не сполучи, саудитците повишиха своята продукция с близо 1 млн.б.д. и през 1998 година доведоха цените на нефта до колапс. Действията на Риад бяха твърди, но ефективни. В операциите по свалянето на цените, саудитците преживяха едно болезнено спадане на приходите, но пък постигнаха своите главни цели - Саудитска Арабия отново утвърди лидерството си в ОПЕК, пак стана главният доставчик на нефт в САЩ и убеди не-ОПЕК производителите Мексико и Норвегия да подкрепят целите на ОПЕК за повишаване на приходите.

Чичо Сам се нуждае от тях

Връзките между Риад и Вашингтон са по-комплексни отколкото изглеждат на пръв поглед, защото включват в себе си неписани правила и един брои от разнообразни възможности. 11 септември усложни тези правила, защото обществата в двете страни започнаха да се отнасят подозрително към сътрудничеството между двете правителства. Вашингтон признава важната роля на Саудитска Арабия в глобалния нефтен сектор, и по-специално умереността на Риад в ценовата политика. От друга страна Саудитска Арабия играе своите карти внимателно. Кралството защитава своята позиция като водещ американски доставчик. Днес СА доставя около 1.7 млн.б. на ден от грубо десетте милиона барела внасяни в САЩ - пазарна позиция, много по-висока от който и да било друг конкурент. Кралството поддържа този дял за да покаже колко са важни саудитските доставки за САЩ. По този Саудитското управление начин си осигурява подкрепата на Вашингтон, като това не означава само подкрепа на нефтените полета на СА, териториалната цялост, но и защита на кралския двор.

Тази роля обаче не произтича директно от позицията на Саудитска Арабия (СА) като най-големия в света доставчик. В действителност, ако нефтената търговия бъде оставена на пазарните сили, нефтеният експорт на кралството към САЩ би спаднал наполовина. Вместо това СА плаща цена за своя пазарен дял, цена, която се колебае ежемесечно с колебанията на пазарните сили. Сауди Арамко, държавната нефтена компания, получава с един долар по-малко на барел при продажбите си в САЩ, отколкото при продажбите си в Европа и Източна Азия. Това намаление се превръща в дотация на американците равняваща се на 620 милиона долара годишно. От своя страна, Съединените щати са разположили военни сили в Персийския залив, което разбира се също е скъпо и носи на американците чувствителност към саудитската политика по ред въпроси - от арабско-израелския конфликт до мирния процес в Косово. Вашингтон плаща допълнителната цена да бъде притесняван в своята собствена външна политика.

Един от скритите аспекти на отношенията е саудитската зависимост от САЩ в осигуряването на един разширяващ се пазар. Въпреки очакванията нуждите на Азия от нефт да нараснат драматично в следващите десетилетия, няма друг икономически конкурент, който да надмине по растеж на вноса от САЩ. През последното десетилетие увеличаващият се дял на САЩ на нефтения пазар беше по-голям от тоталната консумация на която и да било друга страна, с изключение на Япония и Китай. Американското увеличение във вноса се съдържа в повече от една трета на тоталното увеличение на нефтената търговия и повече от половината в тоталното увеличение на продукцията на ОПЕК през 90-те. Този факт, заедно със спадането на американската нефтена продукция, означава, че САЩ ще остане единствената най-важна сила на нефтения пазар. Надеждите на Саудитска Арабия и ОПЕК за разширяващ се пазар и разширяващ се пазарен дял са пряко зависими от растежа на американските нужди. От това не следва само, че Риад зависи от САЩ, но зависима е цялата икономическа база на саудитският режим, който разчита за осигуряването на своите приходи почти изцяло на нефта.

Американско-саудитската връзка често се пренебрегва от широките наблюдатели, но един ден тя може да експлодира. Когато връзките между двете страни изглеждаха разклатени след 11 септември, някои репортери от пресата започнаха да твърдят, че това охлаждане е безпрецедентно. Истина обаче е, че и от преди тази дата Риад изразяваше открито голямото си неодобрение към политиката на Буш за въздържане на САЩ от активната доскоро роля в арабско-израелския мирен процес. И преди септемврийската трагедия, Вашингтон и Риад са влизали в конфликт заради цените на нефта; дори администрацията на Клинтън бе принудена да притисне други ключови страни от ОПЕК да повишат нефтената си продукция, но бъдещата опасност в отношенията на двете държави може да се окаже Русия и бившите съветски републики.

Фалит и бум

Не много дълго след колапса на Съветския съюз западните нефтени фирми, инвестиционни банки и политици, започнаха да гледат на нефтените резерви на Русия и Централна Азия като на конкурентна алтернатива на близкоизточния необработен петрол. Обещанията за това обаче бързо се изпариха след като инвеститорите започнаха да затъват в мочурищата на корупцията и трудностите да се прави бизнес в едни бързо променящи се икономики.

В началото на 90-те, когато нефтеният експорт от бившите съветски държави рязко спадна, близкоизточните производители представиха своите собствени енергийни ресурси като по-евтината алтернатива на възстановяващата се нефтена инфраструктура на бившия Съветски съюз. Саудитска Арабия и Кувейт дори заговориха за отваряне на своите нефтени и газови сектори за чуждите инвеститори, като това бе един от начините да се привлекат капитали, които в противен случай биха отишли в бившите съветски републики. Усилията на ОПЕК бяха подпомагани и от ставащите на най-високо ниво скандали в Русия и Централна Азия и липсата на защита на миноритарните акционерни права в руския нефтен сектор.

Днес обаче има две ясни предимства за ОНД. Първото е, че техните запаси са много по-големи отколкото се предполагаше преди. Второто предимство е, че близкоизточната нефтена продукция е в стагнация от 20 години. В действителност, общият производствен капацитет на ОПЕК е по-нисък от този през 1980 година. Производителите от Близкия Изток не показват способност да разработят своите ресурси отвъд нивата, които международните компании постигаха, преди да бъдат национализирани през 70-те.

Същевременно, когато сондажите и производството напреднат в страни като Казахстан, потенциалните запаси на бившите републики ще се увеличат значително. Eni, ExxonMobil и другите, разработват едно място в Кашаган, което се очаква да бъде гигантско нефтено поле, съдържащо 50 билиона барела. Лукойл, най-големият руски нефтен производител, откри наскоро в руската част на Каспийският залив поле с доказани запаси от 5 билиона барела. Откритият размер на запасите в Азербайджан, във всеки случай, беше разочароващ, но традиционните прогнози показват, че Каспийският шелф съдържа 75 билиона барела нефт.

Същевременно, руската нефтена индустрия засили своята консолидация след финансовата криза през 1998 година, която завърши с обезценяване на рублата, което от своя страна даде възможност на Русия да увеличи рязко експорта си. В резултат индустрията успя да се фокусира върху развитието на своите вътрешни познати активи и да проучи новите активи по-ефикасно. През 2000 година руският нефтен износ започна да расте за първи път от края на Съветската ера. Когато през март 2000 година за президент бе избран Владимир Путин, руските фирми вече бяха готови да получат наградата от вътрешните реформи, започнати няколко години по-рано. Руските производители спечелиха също и от дългогодишните си отношения, които имаха с чужди фирми като Conoco, bp Amoco, ExxonMobil, Royal Dutch Shell, Halliburton и Schlumberger.

Благодарение на този процес между 2002 и 2006 година се очаква нефтеният сектор на ОНД да увеличи износа си с най-малко 2 милиона барела на ден. Експортният капацитет на Балтийско море може да нарасне до 2004 на 0.4 млн.б. на ден, главно заради четирите най-големи руски производители чрез Балтийският нефтопровод. Каспийският нафтопроводен консорциум, който свързва казахстанските нефтени полета с руските пристанища по Черно море, изглежда ще бъде разширен с 1.5 млн. б. ден през 2006-8. Износът от проектите на ExxonMobil и Shell на полуостров Сахалин - руският далечен изток - трябва да увеличи експорта с 0.2 млн.б. Действително, ресурсите по азиатската граница на Русия могат да бъдат толкова необятни, колкото и тези в Централна Азия. И Юкос, вторият по големина руски производител, се приготвя да изнася за Китай около 0.5 млн.б. от полетата си в източен Сибир.

В конкуренцията си с международните нефтени фирми и задоволявайки исканията на миноритарните акционери (включително чуждите инвестиционни фондове), руските производители започнаха да подобряват често пъти ужасяващата си корпоративна репутация. Преминаването към международно приетите финансови стандарти ги принуди да възприемат по-добри управленчески и производствени практики. Ефикасни инструменти като добрият софтуер позволиха на много руски мениджъри днес да рационализират производството си и по този начин да увеличават доходите и ефективността на дългосрочното корпоративно инвестиране. Наскоро осъществените юридически реформи и данъчната хармонизация очевидно ще се трансформират в една по-добра бизнес среда за всички руски фирми.

Руските компании

Ако конкретните планове на руските и централно-азиатските нефтени компании и техните международни партньори се осъществят, тоталният ОНД експорт от бившия Съветски съюз може да се равнява на саудитския износ за четири години. Заплахата от "северен" нефтен бум, за който близкоизточните производители за първи път бяха обезпокоени в началото на 90-те сега е реалност.

Единият от факторите, които ограничават способността на Русия и Казахстан да увеличат износа още повече е инфраструктурата - а именно недостатъчните нефтопроводи и пристанищни съоръжения. Но от 11 септември експортната инфраструктура беше разширена и това разширяване ще се ускорява. Голяма част от увеличеният експорт за последните две години идва от увеличаващият се товарен капацитет на Черно море и различните терминали в трите балтийски държави, но този дисбаланс също се променя. През 2001 година нефтът започна да тече по Каспийският нефтопровод, който осъществява директен курс от казахският необработен нефтен експорт към световните пазари, преминавайки през Черно море.

Контролиран от Лукойл, Chevron, Shell и ExxonMobil, очакванията за нефтопровода са да държи 1.5 млн. б. д. експорт през 2012. Москва преследва плановете за разширяване и в Балтика като изнася все повече нефт с кораби. Новият балтийски нефтопровод ще доставя нефт от руския далечен изток и западен Сибир за западните пазари, включително и Съединените щати.

Всички водещи руски фирми се конкурират с европейските и американските, но Лукийл е тази, която прави това най-дълго. Компанията има дългосрочни планове да стане международен конкурент и вижда себе си като "четвъртата сестра" в индустрията на лидерите ExxonMobil, Shell и bp Amoco. Лукойл разшири операциите си в южна Европа и преди няколко години купи рафинерии, нефтопроводи и пристанища в България и Румъния; наскоро компанията започна преговори и за ползването на рафинерия от Hellenic Petroleum в Гърция. През 2000 година Лукойл купи 1,300 газ станции на Getty's в САЩ. Макар станциите да са частично снабдявани от рафинерията в България, компанията възнамерява да се сдобие и с голяма рафинерия в САЩ, за да увеличи руските доставки в помпите на Getty's.

Но руските международни придобивки не винаги вървят така добре. През 1997 година три руски компании, водени от Лукойл, подписаха споразумение с Ирак на стойност 3.5 билиона долара, за да разработят полето Западна Курна, което се изчислява на 7.8 милиона барела запаси. През 1999 година консорциумът лобира в руското правителство с искането да се прекъснат санкциите на ООН в Ирак. Няколко други руски производители също имаха договори с Ирак, които не могат да бъдат осъществени докато ООН не свали санкциите. Ирак заплаши, че ще прекъсне всички тези отношения, ако Русия не започне да действа по тях. Усложнения има и в Европа. През декември 2001 година Юкос се провали в преговорите за купуване на рафинерия и офшорен терминал на латвийския балтийски бряг. Терминалът би позволил на руските производители да пренасят висококачествени и евтини нефтени продукти с големи танкери към Ню Йорк от Литва, един вероятно бъдещ член на НАТО. Независимо от пречките в Литва и Ирак обаче руските производители ще продължат да разширяват своето влияние в своите исторически пазари и отвъд тях. В идващите месеци няколко руски фирми ще завършат една поредица от приватизационни сделки в Полша, Латвия, Чехия, Словакия и Хърватска.

със съкращения


Едуард Морз е главен съветник в Hess Energy Trading Company, а Джеймс Ричард е главен мениджър в Firebird Management - инвестиционен фонд с дейност в Източна Европа, Русия и Централна Азия.