Media Times Review    Google   
___









Перспективи
 май 2003

"Аз съм прав, ти грешиш, върви по дяволите!"

Религии и срещи на цивилизации

От Бърнард Люис


От дълго време хората в Западния свят се самоопределят преди всичко по своята национална принадлежност. Всички останали "принадлежности" - религиозни, политически и т.н. - са считани като част от по-голямото и по-важно цяло на нацията. След 11 Септември ние, западняците, станахме чувствителни към друго схващане - че нациите са съставни части от религиите, а не че религиите са части от нациите - и това накара някои хора да започнат да разглеждат себе си и своите отношения с останалите хора по съвсем нов начин. Сблъсъкът и конфронтацията със сила, която определя себе си като Ислям, даде ново значение на темата "сблъсък на цивилизациите."

Имаше време, когато се предполагаше, че "цивилизацията" това сме ние, докато останалия свят е варварски. Това, както знаем, бе възглед носен и от големите цивилизации в миналото - Китай, Индия, Гърция, Рим, Персия и древния Близък Изток. До скоро бе жива и идеята, че има и е имало различни цивилизации, които са се срещали и взаимодействали и дори по интересното, че тези цивилизации са притежавали "живот": раждали са се, растели са, достигали са зрелост, западали са и накрая са умирали. Тази последна идея може да бъде открита в работите на средновековния арабски философ Ибн Халдун (1332-1406), който използва същия модел на обяснение, въпреки че разсъждава не върху цивилизациите или държавите, а по-скоро върху живота на "политическите" режими. В действителност до двадесети век тази негова концепция не бе прилагана към цивилизациите.

Първият писател, който направи подобна връзка бе германският историк Освалд Шпенглер. Вероятно повлиян от ужасите на Първата световна война и поражението на имперска Германия, той се е огледал около себе си и е видял една цивилизация в упадък. Това негово усещане му дава сили да изгради философия, която може да бъде ограничена само до една фраза: "Залезът на Запада"- Der Untergang des Abendlandes. Книгата, която написва и публикува под същото заглавие излиза в два тома през 1918 и 1922 година. В нея той обяснява как различните цивилизации са се срещали, взаимодействали, тръгвали са към възход, после към упадък и накрая са изчезвали. Неговият подход беше доразвит от Арнолд Тойнби, който продължи списъкът с историята и мястото на различните цивилизации. Преди няколко години професорът от Харвардския университет Самуел Хънтингтън, каза, че днес не държавите и правителствата, а сблъсъкът на цивилизациите е основната сила, оформяща международните отношения. И аз мисля, че повечето от нас биха се съгласили с тази негова теза.

В човешката история е имало най-различни цивилизации и някои са се запазили до днес, макар и не в същото състояние, в каквото са били през своя разцвет. В някои свои речи Мустафа Кемал, познат по-късно като Ататюрк, говори за отношенията между цивилизациите, призовавайки хората от новоизградената турска република да се модернизират. Хората, казва той, говорят за тази цивилизация, за онази цивилизация, за взаимодействието и влиянието между цивилизациите, но единствената цивилизация, която е жива, здрава и просперираща, е модерната - цивилизацията на "нашето време". Всички останали умират или са мъртви, казва той, а изборът на Турция е дали ще се присъедини към цивилизацията или ще стане част от умиращия свят. Единствената жива цивилизация, според него, беше Запада. Само две цивилизации са били определяни по религиозен признак. Другите също имаха специфични религии, но бяха различавани преди всичко по територията, върху която бяха разположени и по етносите, включени в тях. Когато будизмът става водеща религиозна сила, първи се опитва да изпрати универсално послание към цялото човечество. До нас са останали свидетелства, че будистите са действали в района на древния Близък Изток и е съвсем вероятно тази религия да е повлияла по някакъв начин върху изграждането на юдаизма и следователно на християнството. Но разпространението на будизма не продължава достатъчно дълго и страните, в които процъфтява - в южна, югоизточна и източна Азия - се определят по културен, а не по верски признак. Всички цивилизации, които не са определяни по верски признак, с някои кратки и проблематични изключения като комунизма, са изпитвали липсата на идеологически капацитет (а някои дори липсата на желание) да се разрастват.

Християнството и Исляма са двете религии, които определят двете "религиозни" цивилизации и имат много общи черти, въпреки различията си. В английския и в повечето други езици от християнския свят има две думи "Christianity" и "Christendom". Първата дума означава религия, система от вярвания и преклонение, както и църковни институции. Втората дума означава цивилизация, в която са включени не-християнски и дори анти-християнски елементи. Хитлер и нацистите, например, бяха продукт на Christendom, но не и на Christianity. Когато говорим за исляма обаче, ние използваме една и съща дума и за двете - и за религията и за цивилизацията. Това може да ни доведе до заблуди. Доколкото си спомням проф. Маршъл Ходсън, уважаван историк на исляма в Чикагския университет, е първият учен, който въведе думата "Islamdom." За нещастие, "Islamdom" се оказа трудно произносима и не спечели популярност. Така че объркването остава. (В турският език няма объркване, защото "ислям" означава цивилизация, а "Islamiyet" ни насочва специално към религията.)

Разглеждайки историята на цивилизациите, ние например говорим за "ислямско изкуство", което означава изкуство, създадено в мюсюлмански страни, а не просто религиозно изкуство. Докато терминът "християнско изкуство" ни отпраща към религиозното или обредното изкуство, към църквите, религиозните скулптори и платна. Ние говорим за "ислямска наука", под което разбираме химия, математика, биология и т.н., развивани и покровителствани от мюсюлманската цивилизация. Но ако кажем "християнска наука", ние ще имаме предвид нещо съвсем различно.

Говорил ли е някой за "юдейска наука"? Мисля, че не. Някой може да говори за еврейски учени, но това не е същото. Това, разбира се, означава, че юдаизмът не е цивилизация, а по-скоро религия и култура. Откакто юдеите се разпръснаха из света, юдейската история се "преля" в Christendom и Исляма. Вярно е, че юдеи има в Индия, в Китай, но там техните общности не процъфтяват. Тяхната роля в историята на Индия и Китай е незначителна. Терминът "юдео-християнин" е новото име на една стара реалност. Някой може да използва съответния термин "юдео-ислямист", за да обозначи друга културна симбиоза, която процъфтява в по-близкото минало и завършва в зората на модерността.

В каква степен една религиозно определена цивилизация е съвместима с плурализма - доколко хората в нея са толерантни едни към други и доколко са търпеливи към различните религии на другите цивилизации? В този важен въпрос се съдържа и основното различие между двата типа религии. За някои религии, точно както и за "цивилизациите", обществото, което ги носи се различава от останалите общества по това, че другите общества са варварски; "вярващият" е от нашите, всички останали са атеисти. Други религии като юдаизма и повечето култове и вери в Азия приемат, че човешките същества могат да използва различните религии в общуването си с Бога, така както използват и различни езици. Бог разбира всички. В сърцето си аз знам, че английският език е най- прекрасният инструмент, който човешкият род е създал за да изразява своите мисли и чувства, но с ума си признавам, че другите могат да чувстват по съвсем същия начин своите родни езици и не виждам никакъв проблем в това. Тези два подхода към религията могат да бъдат подходящо свързани с езика на "триумфализма" и "релативизма". В една от своите проповеди францисканският светец от петнадесети век Джон Капистрано осъжда юдеите в това, че са се опитали да разпространят "лъжливи" идеи сред християните: "Юдеите казват, че всеки може да бъде опазен от своята собствена вяра - нещо, което е невъзможно." Някои приемат оценката му за вярна. Талмудът действително казва, че всички вери имат място в рая. Политеистите и атеистите са изключени, но монотеистите, носители на какъвто и да било вид убеждения и които съблюдават основните морални закони, са приети - това е релативисткият възглед. Този възглед бе осъждан и отхвърлян, както от християните, така и от мюсюлманите, които споделят убеждението, че притежават единствената истинска вяра и тяхно задължение е да предадат тази вяра на цялото човечество - това е противоположният триумфалистки възглед. Той попада все по-силно под атаката на Christendom и вече се отхвърля от значителен брой християнски духовници. Същото развитие се забелязва и в исляма.

Толерантността, разбира се, може да бъде една крайно нетолерантна идея, ако означава: "Аз съм шефа: ще ти позволя правата, на които аз се радвам, макар и не всички, съгласно стандартите, които аз определям." Но това изречение, както ми се струва, може да бъде една безпристрастна дефиниция на религиозната толерантност, така както обикновено е разбирана и прилагана. В едно писмо към юдейската общност в Нюпорт, Род Айлънд, което Джордж Вашингтон пише през 1790 година, се отбелязва, вероятно като алюзия на известният "Диплом на Толерантността", обнародван от австрийския император Йозеф ІІ няколко години по-рано, че "толерантността не е нищо повече от това една класа хора да даде възможност на друга класа хора да упражняват своите присъщи естествени права." Преди няколко години на една среща между юдеи, християни и мюсюлмани във Виена кардинал Франц Коениг говори за толерантността и аз не се сдържах да му цитирам думите на Вашингтон. Той ми отговори: "Вие сте прав. Няма повече да говоря за толерантността; ще говоря за взаимното уважение." Малко са все още хората, които споделят позицията изразена в този наистина великолепен отговор.

Тези, които споделят релативисткия подход към религията ("аз имам моя Бог, ти имаш своя Бог и другите имат своите Богове"), може да имат определени политически или икономически причини, които да ги накарат да се противопоставят на нечия чужда вяра, но по принцип те не се сблъскват с теологични проблеми. За хората, които приемат триумфалисткия подход (обобщен в класическата формула: "Аз съм прав, ти грешиш, върви по дяволите") толерантността е проблем. Защото триумфалистката религия е единствената истинска и завършена религия, всички останали вери, според нейните последователи, са най-малкото недовършени и често пъти погрешни и зловредни; и откакто триумфалистът е станал привилегирован получател на крайното Божествено послание към човечеството, той е сигурен в своето задължение да доведе това послание до другите, пред възможността да го държи за себе си.

Как хората от различни религии могат да се отнасят едни към други? Ако ние разгледаме този въпрос исторически, едно нещо изплува достатъчно ясно: въпросът дали другата религия е по-ранна от нашата или по-късна е от изключителна важност. От християнска гледна точка, например, юдаизмът е предшестващ, а исляма по-късен. От гледната точка на мюсюлманството, и юдаизма, и християнството са преди исляма. От позицията на юдеина - християнството и исляма са по-късни, но откакто юдаизма не е триумфалистичен, това не е проблем.

Но това е проблем за християните и мюсюлманите или по-точно - за традиционните християни и мюсюлмани. От тяхната перспектива, предшестващата религия може да бъде считана както за непълна, така и за отменена, което не я прави задължително погрешна, ако се разглежда като част от откровението. Така, от гледна точка на мюсюлманите, юдаизмът и християнството са били истинни религии по времето на тяхното откровение, но сега са заместени от крайното и пълно откровение на исляма; въпреки че са демодерани - както се казва "миналогодишен модел" - те не са вътрешно погрешни. Следователно мюсюлманският закон шериа не само разрешава, но и изисква определено ниво на толерантност към тях.