Media Times Review    Google   
___









Университетът
 май 2003

Висшето образование - два модела (единият е излишен)
Георги Ангелов, Георги Киров

В тази статия ще разгледаме две алтернативни системи на функциониране на висшето образование. Настоящата система, която действа в България наричаме централизирана. Тя има следните основни черти:

1. Правителството определя броя на студентите в университетите, както и броя на студентите в отделните специалности;

2. Правителството финансира 70% от разходите за обучението на студентите в държавните университети;

3. Университетите като цяло не са автономни;(Виж статията "Академична автономия? Няма такова нещо!" от доц. д-р Борислав Борисов, вестник "Капитал", брой 37, 2001 година.)

4. Новите университети се утвърждават от парламента.

Системата, която смятаме, че трябва да замени настоящата, наричаме децентрализирана. Характеристиките, които тя трябва да притежава, са:

1. Университетите са автономни. Това изискване по принцип не се оспорва от никого. Въпреки това, на практика то се нарушава постоянно от правителството и законодателството и поради тази причина смятаме за нужно да го подчертаем.

2. Университетите сами определят броя на студентите, които ще приемат като цяло и по отделни специалности. Както всички останали хора, университетските преподаватели и ръководство притежават знания, които могат да се използват най-добре когато въз основа на тях се вземат решения на децентрализирано ниво.(Виж "The Use of Knowledge in Society", F. A. Hayek, American Economic Review, XXXV, 4, 1945 (статията е достъпна на български на http://easibulgaria.org/docs/what_to_know/Hayek.doc)

3. Университетите определят таксите си свободно. Това е условие за наличие на конкуренция.

4. Правителството (ако има средства) отпуска определен брой стипендии на студенти, с които те могат да заплащат (част от) таксите си за университета, в който са избрали да учат, независимо дали той е държавен или частен. Стипендиите се отпускат по обективни критерии - например чрез някаква форма на тестуване на знанията от рода на тестовете SAT и TOEFL. Основание за свободния избор на университет е нашата убеденост, че, след като тези младежи са получили стипендии, то те са достатъчно интелигентни и обещаващи млади хора и съответно могат сами да изберат университета, който предлага най-доброто за тях образование. В крайна сметка, ако някои младежи са толкова способни, че заслужават да получават стипендия, финансирана с обществени средства, то би трябвало да се доверим на техния избор по отношение на това, което ще учат.

5. Не съществуват бариери пред създаването на нови университети. По този начин се избягва сегашната ситуация, при която одобрението на ново висше училище изисква солидни неформални връзки в правителството и парламента и съответно не е сигурно, че тези, които получават разрешение, имат някакво предимство пред останалите, които не получават.

За да опростим анализа, разглеждаме ситуация, при която има само два университета - университет “Менгер” и университет “Фридман”.
Допускаме, че качеството на преподаване в университета “Менгер” /или в някой негов факултет/ се увеличава. При децентрализираната система търсенето на услугите, предлагани от “Менгер”, ще нарасне. Той ще увеличи приходите си чрез увеличаване на таксите и/или чрез приемане на повече студенти. При университет “Фридман” нещата изглеждат по точно обратния начин - търсенето на неговите услуги намалява и съответно намаляват приходите му. Така той е принуден да подобрява качеството на преподаването, за да не изостава от “Менгер”. По този начин “Менгер” е възнаграден за повишаване нивото на услугите, “Фридман” е наказан, а системата като цяло подобрява нивото си. При централизирана система приходите на университетите зависят от броя на студентите, определен от правителството, сумата, отпускана от правителството за всеки студент и таксата, заплащана от студентите, също определена от правителството. Следователно приходите на държавните университети зависят изцяло от трета страна - правителството. В частните университети пък всичко се заплаща от студентите, което ги поставя в неравнопоставено положение. При същата ситуация, в която “Менгер” увеличава качеството на услугите си, нищо няма да се промени по отношение на приходите на университетите, но университет “Менгер” ще има повече разходи заради по-високото качество на услугите си и съответно не може да си позволи да запази това по-високо ниво. Университетът “Фридман” не подобрява качеството си. В този случай “Менгер” е принуден да следва “Фридман”, който запазва нивото си, т.е. “Менгер” е наказан или поне не е насърчен заради подобряване на образователните услуги, които предлага.
Разглеждаме ситуация, при която качеството на “Менгер” намалява. При децентрализирана система ще намалеят приходите му, защото повечето кандидат-студенти ще се насочат към “Фридман”. Това е сигнал за “Менгер” да вземе съответните мерки и да подобри качеството си. При централизирана система намаляването на качеството на университета не води до промени в приходите му, освен ако е толкова голямо, че да доведе до загуба на акредитацията, получена от министерството на образованието.
Приемаме, че “Менгер” и “Фридман” имат еднакво ниво на услугите си. При децентрализирана система те имат стимул да повишават качеството си, за да са по-конкурентни и да увеличат приходите си. При централизираната система нивото на приходите на университетите зависи от всичко друго, но не и от качеството на услугите им. Следователно университетите по-скоро ще се стремят да си осигурят лоби в правителството, което да им “отпусне” повече студенти и финансиране, отколкото да увеличават качеството на услугите си.
Видно е, че във всички случаи при децентрализираната система университетите имат стимул да увеличават качеството на преподаване, докато при централизираната система те имат стимули да запазват нивото на услугите си или дори да го влошават.
Разглеждаме ситуацията, при която един студент учи в университета “Менгер” и разбира, че нивото във “Фридман” е относително по-високо. При децентрализирана система той може да се прехвърли в университета “Фридман” и така ще получи по-добро образование. Подобно нещо се случва и с кандидат-студентите - те ще се насочват към по-добрия университет. Университетът “Фридман” ще бъде възнаграден, а “Менгер” - наказан. По този начин студентите ще учат в университета, който отговаря в най-голяма степен на изискванията им. Това ще е добре и за държавните средства, отпускани на студентите - те ще се насочват към най-качествените университети и ефективността им ще е по-висока. При централизирана система прехвърлянето от един университет в друг е много трудно, вероятно най-вече заради липсата на финансова изгода за приемащия университет и заради липсата на кредитна система за оценяване на студентите.
Една критика към предлаганата децентрализирана система се състои в това, че студентите в България всъщност в голямата си част се записват в университет само заради дипломата, а не за знания и ако се въведе подобна система конкуренцията ще доведе до ситуация, при която университетите ще се конкурират да предлагат лесно получаване на диплома срещу по-ниска такса. Така предоставените стипендии от правителството ще бъдат насочени неефективно и няма да има подобрение в нивото на висшето образование. Това съждение съответно води до логичната последица да се препоръча правителството да контролира къде отиват парите, които отпуска като стипендии, т.е. да прави нещо подобно на това, което прави в момента. Първият аргумент срещу този начин на разсъждение е, че сегашната ситуация ясно показва, че правителственият контрол не води до добро ниво на висшето образование. Второ, младежите, които ще спечелят правителствени стипендии, са тези, които показват на съответния изпит за отпускане на тази стипендия, че са подготвени, т.е. това са хора, които показват склонност да учат. По тази причина не би било логично да очакваме точно те да изберат университет, в който лесно се дават дипломи. Така част от желаещите да учат във висши училища със сигурност ще се насочват към най-добрия според тях университет (или съответно най-добрия факултет по съответната специалност) и общо взето техният избор ще оказва влияние на преценката на останалите студенти за качеството на отделните университети. Обаче, възниква въпросът дали другите студенти, които имат по-малко желание да учат, няма да се насочат към университети с по-ниски изисквания и ако са прекалено голям брой по този начин да насърчат и добрите университети да намалят изискванията си, за да ги привлекат. Отговорът е, че студентите, неполучили стипендия, ще трябва да покрият пълните разходи по следването си и по тази причина ще се замислят дали си заслужава да дават пари, срещу които не получават нищо освен дипломи. Освен това е ясно, че никога няма да се стигне до ситуация, в която всички университети са добри - ще има елитни университети и по-слаби университети. Тенденцията обаче е, че всички искат да са в по-елитно висше училище; дори студентите, които нямат голямо желание да учат, имат голямо желание да получат диплома от престижен университет, защото вярват, че тя ще им осигури добра работа. На тази база имаме основание да смятаме, че конкуренцията води до подобряване на образователното равнище, а не до влошаване.
Последно, да допуснем, че университетът “Менгер” въвежда кредитна система за оценяване, сключва договори за обмен на студенти и преподаватели с чужди университети и обучението по различните специалности е международно признато и сертифицирано. Освен това голяма част от дисциплините в “Менгер” са избираеми от студентите и избирането на специалност не се прави преди приемане в университета, а след като студентът е учил 1 - 2 години и се ориентирал кое най много му допада. При децентрализираната система “Менгер” ще привлече огромната част от търсенето на образователни услуги и университетът “Фридман” ще бъде принуден да го последва с въвеждане на кредитна система, обмен на студенти и международно признаване на специалностите. По този начин висшето образование бързо ще достигне до световните стандарти и университетите ще се интегрират в международната академична общност. При централизираната система, понеже приходите зависят само от правителството, университет “Фридман” няма да има стимул да последва “Менгер”, защото неговата конкуренция няма да намали приходите му (които зависят главно от правителството). Дори “Менгер” няма да има големи стимули и никакви ресурси да повишава качеството си до международните равнища пак поради липсата на връзка между качество и приходи.
Децентрализираната система е силно конкурентна и при нея съществуват стимули за намаляване на неефективните разходи, което не важи в ни най-малка степен за централизираната, в която държавните университети са просто държавни бюрократични органи.
От изложеното можем да направим извода, че децентрализираната система превъзхожда централизираната. Тя осигурява по-високо качество на образованието, оптимизиране на разходите, бързо възприемане на по-добри образователни модели, възможност за избор от страна на студентите, актуалност на преподавания материал и международно признаване на специалностите. Следователно приемането на децентрализирания модел в България би било важна стъпка към осигуряване на необходимите стимули, които да дадат възможност да се разкрие потенциалът на преподавателите и студентите.

По-ранна версия на тази статия е публикувана в списание "Образование и кариера", брой 7, 2002 година под заглавието "Два модела (единият е излишен...)". Възгледите, изложени в статията, са на авторите и не ангажират позицията на Института за пазарна икономика, Университета за национално и световно стопанство и Българско дружество "Фридрих Хайек".

Георги Ангелов (georgexm@yahoo.com) е докторант в катедра "Финанси" на Университета за национално и световно стопанство и икономист в Института за пазарна икономика. Георги Киров (georgekiroff@hotmail.com) е заместник-председател на Българско дружество "Фридрих Хайек".