|
1.
Общи положения |
| 1.
Институтът за литература на Българската академия на науките
е в дълбока криза. |
| 2.
Основната причина за това е противоречието между промяната
на условията, които са го породили и които дават смисъл на
съществуването му, и липсата на съществени промени в задачите
и организацията на Института. |
| Днес
Институтът е в капана на собствения си консерватизъм. |
| 3.
Всички организационни, финансови и научни неблагополучия на
Института са следствия и прояви на основното противоречие
между него и времето, описано в тезис 2. |
| 4.
Събитията след 10 ноември 1989 г. само оголиха и ускориха
тенденциите и причините за упадъка, които са с по-дълбоки
корени. (Забележка: Необходимо е научно обглеждане на историята
и функциите на Института от създаването му до днес в контекста
на българското литературознание и академична история.) |
| 5.
За да се превърне в авторитетна научна организация, Институтът
трябва да приеме нова научна и организационна стратегия. |
| 6.
Без нова научна и организационна стратегия Институтът от апологет
на една идеология лесно ще се превърне в апологет на друга
идеология или във времената на партизанство просто ще изпадне
зад борда на науката. (Забележка: Изглежда, че официалното
основание за съществуването на Института е апологетиката,
оттам и неговата консервативна структура; правенето на наука
в Института през последните години е било форма на мимикриращо
духовно дисидентство и не е имало организационни опори - например
споровете и работата по така наречената "историческа
поетика".) |
| 7.
Днес Институтът има уникалния шанс да се превърне от предимно
идеологическа в предимно научна институция. |
| |
2.
За новата научна стратегия |
| 8.
Главната причина за съществуването на Института трябва да
стане превръщането на българската литаратура и култура
в конвертируем интелектуален и духовен продукт. В близкото
бъдеще могат да се положат само основите на подобно голямо
и сложно начинание. |
| 9.
Българската литература и култура като конвертируем интелектуален
и духовен продукт означава, първо, отварянето им към големите
световни литератури и култури и второ, отварянето им към себе
си. |
| 10.
Отварянето към другите ще рече: а) изучаване и познаване на
трайно утвърденото, както и на новото, актуалното и модното
в световната литература и култура; б) налагането на собствен
силен глас, литературоведски прагматизъм, самореклама като
необходимо условие за професионално съществуване в пазарно
общество. |
| 11.
Отваряне към себе си значи предефиниране на българската
национална литература и култура като тип световна литература
и култура. Някои тенденции в световното литратурознание
и култура, които са съзвучни (накар че това не значи идентични)
със ставащото в посттоталитарна България, вдъхват надежди
в реалността на тази задача. Например: |
| а)
Разрушаването на класическия западноевропейски литературен
и културен канон и големият интерес към "периферните",
маргиналните литературни и културни явления, като например
културата на цветнокожите, на жените, на етническите малцинства,
на "примитивните" култури, на сексуалните малцинства
- лесбийки и хомосексуалисти, на местните култури и т.н. Българската
литература и култура могат да бъдат изследвани и представяни
като "периферни" по отношение на класическия западно-европейски
канон; същото вероятно би могло да се направи и спрямо византийската,
славянските, руската, ислямската литература и култура. Неизвестността
и "периферността" на българската литература и култура
от техен минус биха могли да се превърнат в техен плюс и централен
проблем при изучаването и представянето им. |
| б)
Интердисциплинарността; на Запад интердисциплинарността е
синтез между ясно разграничени дисциплини; в България "интердисциплинарността"
е синкретично единство на неразчленени отчетливо дисциплини. |
| в)
Постмодернизъм; на Запад липсата на онтологичен център - както
гласи едно от общите определения на постмодернизма - е резултат
от откриването и приемането на Другия; в България липсата
на подобен център е последица по-скоро на заемно-мозаичния
характер на българската литература и култура, от дефинирането
им и самоидентифицирането им чрез Другия. |
| г)
Разрушаването на класическия западен литературен и културен
канон и разрушаването на българския социалистически канон
в литературата и културата. |
| д)
Интересът - макар и с различен знак - в Западна и Източна
Европа към марксизма. |
| е)
Интересът на Запада към Източна Европа и на Източна Европа
към Запада. Тези два свята все още живеят по-скоро със старите
и неотдавнашните си представи и митове един за друг, отколкото
с реалните литературни и културни дадености. |
| ж)
Интересът към националните и етническите малцинства и тяхната
култура; на Запад все повече се осъзнава многоезичността,
многорасовостта, многослойността на големите западни литератури
и култури. България трябва да се подготви за приемането на
литературата и културата на турското, помашкото, циганското
и другите мацинства, за литературно и културно сътрдуничество
с Македония, за литературата и културата на българите извън
България - емигранти и преселници. |
| з)
Интересът и на Запад, и на Изток към проблемите на връзката
между литература, власт, идеология, история и т.н. |
| 12.
Някои конкретни насоки за работа, произтичащи от тезис 11,
биха могли да са: |
| а)
Продължаване на историческите (архивно-събирателските) литературоведски
разработки за българската литература, в които Институтът има
богати традиции; необходимо е обаче този род изследвания все
повече да се обвързват със средствата на най-новите литературоведски
постижения и да са с поглед към новата стратегия на Института.
(Забележка: Така наречената Многотомна история на българската
литература, върху която Институтът, е научен, финансов
и дидактически анахронизъм. Тя предполага консенсус за националните
литературни и културни ценности, както и институция, която
да огласи и да наложи тези ценности. От времето на либерализиращия
се социализъм - края на 70-те и 80-те години - такъв консенсус
и институция са все по-илюзорни; затова тази Многотомна
история все не може да бъде написана вече повече от две
десетилетия. Днес, а и в обозримото бъдеще, такъв консенсус
и институция са немислими иначе, освен като инерция от миналото
или като идеологически натиск от кръгове, чужди на науката,
т.е. и в двата случая Многотомната история е проява
и институция на консервативни или регресивни сили. Казаното
не значи, че материалите, написани за тази Многотомна
история, сами по себе си нямат научна стойност. Сега
е времето на историите, не на Историята.) |
| б)
Преоценка на така наречените "колективни задачи"
на Института като например Речник на българските писатели.
Нужно е да се прави разлика между рутинните научни задачи
и собствено научните задачи, изискващи преди всичко творческо
мислене. Институтът трябва да се превърне в място, където
се решават най-вече собствено научни проблеми. "Колективните
задачи" имат място под покрива на Института, ако под
това се разбира дейността на научни кръгове и школи. (Забележка:
В България няма литературоведски школи. Школи възникват там,
където се разкриват нови научни хоризонти и където имат съответните
научни, ментално-психически и организационни традиции. Една
от бъдещите български литературоведски школи може би ще се
занимава с "периферните" литератури, в които няма
литературоведски школи. Липсата на школи не значи непременно
изостаналост в идеите, а друг начин за институционализирането
им.) |
| в)
Широко сътрудничество с българските и с чуждите университети,
издателства, фондации и други институции при разработването
на програми за превод и издаване на класически и нови трудове
на българското и чуждото литературознание и културознание.
(Време е да се издадат в пълнота - може би в отделна поредица
- трудовете на онези български литературоведи и хуманитаристи,
чиято дейност преди около четвърт век започна да налага нова,
предимно научна парадигма в българското литературознание и
културознание, която се противопостави на тогавашните, а и
на по-новите предимно идеологически парадигми.) |
| г)
Крайно необходимо е метаисторизиране и теоретизиране на българската
литературна и културна история и теория. |
| д)
Обновяване на литературоведските списания на Института: |
| -
Редакционният съвет на Литературна мисъл да се освободи
от "мъртвите души" - хората извън страната, изоставилите
научната работа и преминалите в политиката, оглавилите други
издания и т.н. |
| -
Ако не успеят да добият нов облик и популярност, непопулярни
поредици като Литературна история, Сравнително литературознание
и др. трябва да се закрият. |
| -
Необходими са нови списания с по-тесен професионален профил. |
| -
Някои от тези списания трябва да се издават изцяло на големите
научни световни езици и да се разпространяват в чужбина; добре
ще е, ако те станат привлекателна трибуна за чужди учени от
добър калибър. |
| -
Списанията и изданията на Института трябва да се разпространяват
във всички научно-хуманитарни и университетски центрове в
страната, както и в гимназиите с водещи позиции в хуманитарното
образование. |
| -
Издаване на специален вестник или друго подходящо издание
с кандидатстудентски материали, с новини от научния живот
и пазар, с реклами и т.н. Много подобни материали, писани
и сега от сътрудниците на Института, отиват в издания без
връзка с Института. |
| 13.
Сравнителното литературознание в Института досега се занимаваше
главно с това, как българската литература е приемала чуждите
литератури. При новата научна стратегия ударението трябва
да бъде върху приемането на българската литература сред
чуждите литератури. На практика това значи ориентира
към евристично-културологични изследвания, без да се изоставят
и досегашните типове литературно-исторически проучвания, които
обаче е необходимо да се правят със съвременни методи. Контактно-типологичното
сравнително литературознание, което господства в България
и по-специално в Института, е само един от многото възможни
аспекти на компаративистиката. Сравнителното литературзонание
в методите си е производно на по-общи литературоведски и хуманитарни
методологии, затова всяка такава методология може да има свой
тип сравнително литературознание. Дори контактно-типологическата
компаративистика се практикува в Института в нейни овехтели
и научно осиромашени варианти. Във водещите в литературознанието
страни сравнителното литературознание е една от авангардните
литературоведски дисциплини, един от двигателите на литературознанието.
В България срванителното литературознание е непопулярно и
без авторитет, то дори не се преподава в българските университети.
Институтът може да стане главен мотор и популяризатор на компаративистичните
изследвания в България. Теоретично-интердисциплинарната компаративистика
може да обедини хуманитаристи от различни специалности. |
| |
3.
За новата научна организация |
| 14.
Главната нова научна задача на Института - подготвянето на
почва за превръщането на българската литература и култура
в конвертируем научен и духовен продукт - диктува и основното
в бъдещата му организация: постигане на максимална организационно-финансова
независимост, позволяваща бързо и адекватно реагиране на промените
в духовния живот на България и в чужбина. |
| 15.
Научните институции - условно казано - се делят на консервативно-достолепни
и интелектуално-хулигански. Сега Институтът е достолепно-консервативна
организация. В бъдеще той трябва да се превърне в интелектуално-хулиганска. |
| 16.
Организационно-финансовата независимост на Институтатрябва
да се добива постепенно, но решително. С утвърждаването на
новия научен авторитет на Института ще растат и шансовете
му да намира спомоществувателиизвън Българската академия на
науките. Институтът трябва да се стреми към максимална самостоятелност,
дори скъсване с Българската академия на науките, която не
може да бъде нищо друго освен консервативна организация -
и това е доброто на тази институция. |
| 17.
Налагането на директор на Института от Българската академия
на науките е удар по неговата организационна, а следователно
и научна независимост. Директорът, както и целият ръководен
екип на всички равнища, трябва да се избират от сътрудниците
в Института и неговите спомоществувателите с пряко, всеобщо
и тайно гласуване. |
| 18.
необходимо е ново разбиране за ръководството и ръководенето
на Института. рутината, количеството на научната продукция,
административното лавиране, често водено от користни и чужди
на науката сметки, административната власт, гонена зад паравана
на науката, старческото скудоумие трябва да отстъпят място
на енергията, научното качество, предаността към науката,
умението да се рискува и идеите в руслото на новото време
и новата стратегия на Института. |
| 19.
От предимно административно-вертикални и йерархични отношенията
в Института трябва да станат предимно научно-хоризонтални
и творчески. Авторитетът на сътрудника в Института е необходимо
да е синоним на научните и моралните му качества, а не на
административния му пост или политическата му активност и
убеждения. |
| 20.
Бъдещето на Института трябва да се определя от хората, на
които то принадлежи, а не на онези, които са възпитавани в
научни и морални парадигми от преди десетилетия и са в залеза
на научната си кариера. |
| 21.
Потребно е Институтът да се отграничи от условности и организации,
които са вредни за българската наука. Такава организация е
например Висшата атестационна комисия (ВАК). Като жест на
интелектуална независимост Институтът може да въведе алтернативни
научни степени и звания, присъждани от тесен кръг специалисти
в кратките срокове, присъщи на западните университети. |
| 22.
Не бива да се пречи от никого от сътрудниците в Института
да се занимава с научна дейност и да публикува. Никой сътрудник
не трябва да бъде оценяван с други мерки, освен с тези на
науката и морала. |
| 23.
Трябва да се промени кадровата политика на Института. Приемането
на сътрудници трябва да става не чрез конкурс, а слична покана
от Института към учени, загатнали или показали значителни
възможности в направленията, разработвани от Института. Едно
от условията за приемане трябва да е чуждоезиковата подготовка
на евентуалния сътрудник. Поканите на Института ще са привлекателни,
ако авторитетът и възможностите му са далеч по-добри от сегашните. |
| 24.
В сътрудниците трябва да се влагат средства, от тях не трябва
да се пести, както е сега. На практика това значи достатъчно
специализации, командировки, научни контакти, обилна информация,
прилични заплати. Това, което днес се пести от сътрудниците,
е всъщност хабене на тяхното време и интелектуална енергия,
които отиват за вадене на насъщния, а не за научна работа. |
| 25.
За рутинната научна работа могат да се сключват временни договори
с квалифицирани специалисти, които не е задължително да са
сътрудници в Института. |
| 26.
Институтът се нуждае от собствена издателска база. Изданията
му трябва да с разпространяват сред интелектуалните и университетските
среди в България. Институтъут трябва да гони име и сред чуждестранните
научни кръгове. |
| 27.
На Института са потребни сътрудници по маркетинг и мениджмънт,
сиреч хора, продаващи неговата продукция и управляващи компетентно
финансите му. |
| |
4.
Заключение |
| 28.
Днес пред Института има три пътя: а) преобразяването му в
авторитетна научна институция; б) оставането му в състояние,
близко до сегашното - официално идеологическо измекярство,
а при липса на щедър стопанин - бавно и мъчително разпадане
и замиращо научно творчество; в) саморазпускането му при невъзможност
да се върви по първия път и нежелание да се крета по втория.
Първият път е оптимален и оптимистичен, но е труден и навярно
утопичен. Третият път е по-достоен от втория, но е път на
глада и затова също е нереален. Вторият път е най-лесен, най-вероятен,
но е път за никъде. |
| 29.
Тези "Тезиси" не се отнасят до Института за литература
на Българската академия на науките. |
| |
Януари
1992 г. |
*
Статията е публикувана в книгата "В огледалната стая.
Седем образа на българския литературен селоград", издателство
"Сонм", 2001 год. |
| |
Copyright
© Никита Нанков |
|
| *Авторът
преподава сравнително литературознание в Indiana
University, Bloomington, IN, US; има редица публикации
в областта на българската и чуждата литература и в интердисциплинарните
изследвания - естетика, семиотика, изобразително изкуство,
кино и теория на превода. Негови са книгите "Празни
приказки" (2000)
и "В
огледалната стая" (2001). Двете книги могат
да бъдат купени директно от издателя, адрес за връзка: sonm@astratec.net
|
| Други
произведения на Никита Нанков можете да намерите на http://grosni-pelikani.cult.bg/ |
