Media Times Review    Google   
___









Университетът
 май 2003

Дилемата на съвременния университетски преподавател: Да обучава студентите или да прави научни изследвания?
Доц. д-р Иван Върбанов

Каква е дефиницията за добро висше училище? Опитът показва, че това е училище, което се ръководи от професионалисти, които работят колегиално за осъществяването на общо споделяна визия.

Предложения материал е предизвикателство към съществуващата образователна система в България и извън нея. Той предполага радикално скъсване с установените стереотипи, за осъществяването, на което трудно ще се намерят поддръжници. Основна цел на автора е да предизвика сериозна дискусия по повдигнатите въпроси както сред студентите, така и сред преподавателите.

 
Изборът на тази тема не е случаен. Той е продиктуван от мислите, които вълнуват мен и колегите ми в продължение на цялата ни съвместна работа по обучение на студентите по философия. Горчивият опит ни убеди, че в днешната ситуация единственото нещо, което може да накара един преподавател да усъвършенства своите преподавателски умения, да търси нови форми на работа със студентите, да се лишава от време, средства, спокойствие и т.н., е прихващането на една рядко срещана болест - приемането на работата със студентите като призвание, което носи удоволствие от общуването с тях. Защото други стимули не съществуват. Тази болест е противопоказна за всеки, който гледа на професията си като на трудова повинност и средство за прехрана. За съжаление имунизираните срещу нея в нашите среди се увеличават непрекъснато.
Повече от сто и десет години университетските преподаватели в нашата страна са разкъсвани между работата си като учители на студентите (лектори и ръководители на семинарните занятия) и като изследователи. Това положение е закрепено и в съответните държавни нормативни документи. Но огромното мнозинство от тези, които плащат нашите заплати и техните деца - нашите студенти - продължават да са убедени, че основната функция на университетите и техните преподаватели е да обучават.
Те разбира се грешат, защото почти всички длъжности в университетите са определени върху основата на научно-изследователския, а не толкова на обучаващия потенциал на кадрите. Изкачването по стълбицата на кариерата зависи в най-голяма степен от научните публикации и научните приноси на преподавателите в дисциплините, които те водят. Малцина преподаватели се оценяват преди всичко по това колко добре обучават своите възпитаници. В съвременните условия, където кандидатите са все още повече от свободните длъжности, университетите приемат качественото обучение като необходимо условие за хабилитация. Но дори и най-доброто преподаване не е и явно няма да стане (според проекта за нов закон за научните степени и звания) достатъчно условие за това.
Защо, въпреки всичко, толкова много хора продължават да мислят, че университетите са по-скоро образователни, отколкото научно-изследователски институции - каквито на практика са те? Невниманието е част от отговора на тази загадка. Университетите и държавната администрация нямат интерес да коригират това масово недоразумение. Те действат по логиката, че това, което хората не знаят, не може да им навреди. Затова е по-добре нещата да останат такива, каквито са, т.е. да се поддържа митът за университета като образователна институция. Освен това, тъй като повечето от нас приемат, че най-доброто висше образование може да се даде тогава, когато то се обвърже с изследователската работа на преподавателя, ние не намираме нищо нечестно в поддържането на това мнение. Нашият видим и деклариран интерес като че ли диктува точно това. Нашите заплати зависят от това дали ще изпълним годишния си норматив от аудиторни часове. Но това са количествени и формални измерители на работата ни със студентите. Нашият действителен, но неосъзнат индивидуален и институционален стремеж е не да направим себе си по-добри учители и съответно университетите по-ефективни образователни средища, а да станем по-умели изследователи в по-ефективни изследователски организации. Провеждането на най-добро обучение на интелигентните млади хора не заема подобаващо място в нашите професионални амбиции, ориентирани преди всичко към научното творчество. Тогава, дали няма да е по-добре да се разделят работата със студентите от научните изследвания, вместо непрекъснато да се опитваме да ги съчетаваме - и то винаги недостатъчно добре и почти винаги за сметка на първото?
Университетите са образователни и изследователски институции. Но основанието за тяхното съществуване не е нито само простото пре-подаване на знания, нито само простото създаване на възможности за научни изследвания на преподавателския състав.
И двете посочени функции днес могат да се постигат при по-ниска цена извън толкова скъпите институции, даващи висше образование. Книгите могат да се закупят, а системата на тюторството е достатъчно добре позната. Що се отнася до простото пре-подаване или съ-общаване на информацията, то нито един университет - още след разпространението на книгопечатането и особено днес в епохата на информационните технологии и дистанционното обучение - няма достатъчно основание да съществува по тази причина. Въпреки това, главният тласък за основаването на университетите идва след петнадесети век, а в най-ново време даже се усилва. Защо?
Оправданието за съществуването на университета се състои в това, че той съхранява връзката между познанието и живота чрез обединяването на младите и старите в изпълнения с въображение процес на научното изследване. Университетът предоставя информация, но той я предоставя по особен начин, предоставя я с творческо въображение. Ако не друго, това е ролята, която той би трябвало да изпълнява в обществото. Един университет, който се провали в това отношение, няма никакви основания да продължи да съществува.
Ние обаче едва ли правим точно това и то по най-добрия възможен начин. Нека погледнем към студентите, които обучаваме. В действителност те искат такъв вид обучение, който е предложен от Адам Смит преди повече от два века в една от статиите на Богатството на народите, озаглавена "За разходите за образователните заведения за младежта"[1]. Ако тази част от съчинението на Смит бъде популяризирана, би се породила чудесна дискусия, която би разклатила основите на нашите университети и техните факултети и катедри - и то в името на Адам Смит.
По изключително остроумен начин Смит доказва, че членовете на академичната общност нямат стремеж да обучават добре, защото техните заплати не зависят по никакъв начин от качеството на тяхното преподаване. Той е убеден, че винаги, когато преподавателите наистина изпълняват своята работа по относително съвестен начин, студентите никога няма да пренебрегнат своите собствени задължения. Тук заслужава внимание тази част от неговото предложение за реформа на колежанското и университетското образование, която призовава към премахване на "привилегиите на дипломираните". Това означава образователните институции да не издават дипломи, които работодателите могат да използват като параван, което от своя страна означава, че образователната степен, за разлика от съответното образование, не трябва да има никаква стойност на пазара на труда. Ако това предложение на Смит се въведе в практиката, т.е. ако се знае, че успешното обучение няма да доведе до получаването на някаква образователна степен, която на свой ред няма да помага на своите притежатели да си намерят по-лесно работа, колко от нашите студенти ще останат в университетите? Отговорът е - малцина.
За да се докаже това, не са нужни каквито и да било емпирични изследвания, защото никакво количество данни, събрани от който и да било, не могат да отменят свидетелствата, които всички ние сме събрали в своя индивидуален опит. А той говори, че огромното мнозинство от тези, които се записват в нашите университети днес, правят това, за да получат диплома. Така че обучението в нашите съвременни университети се осъществява от хора, които се стремят към научни степени и звания и е предназначено за хора, които очакват документ за по-високо образование.
Създава се възможността за сключване на един интересен договор между страните. Това е договор, който никога не е бил експлицитно сключван, но към който ние имплицитно се придържаме: преподавателите пишат на студентите високи оценки за малко свършена работа, а студентите се задоволяват с прилично обучение и ни оставят да се занимаваме с нашите научни изследвания.
Като се остави настрана въпросът за моралността на такава сделка, ние би трябвало да отчитаме и интереса на третата страна в нея. Няма никаква гаранция, че повечето данъкоплатци разбират или оценяват значението за обществото на една институция, която съществува преди всичко, за да насърчава научните изследвания. Те разбират и приемат с охота изследванията в областта на медицината, но не и в сферата на науките за човека. Това личи от присмеха, с който се посрещат съобщенията за защита на дисертации, публикувани в централните вестници по теми от областта на природните и особено от социалните науки. Университетите са скъпи бижута, които богатите общества могат да си позволят да подкрепят, защото е добре да се поддържат места, където хората плащат, за да повишат специализацията си колкото е възможно повече. Но нашето бедно, макар и вече демократично общество, няма да подкрепя дълго университетите, ако хората проумеят, че те в действителност не толкова обучават студентите, колкото им дават документи с минимално покритие.
Така искането за по-добро обучение на студентите се превръща в обсъждане на въпроса за оставането на университетите в този им вид. Във връзка с това може да се направи и забележката, че продуктите, които представят оригиналните идеи преподавателите не бива да бъдат измервани главно и единствено чрез публикуваните от тях научни трудове. Във всеки университет има чудесни лектори, които публикуват малко или изобщо не публикуват. За да се изрази тяхната оригиналност, е необходим директен контакт с техните питомци във формата на лекции, семинарни занятия или лични разговори. Такива хора упражняват такова влияние, че дори години след като техните студенти са завършили образованието си, или години след като преподавателите са престанали да работят, те остават в спомените на хората като олицетворение на хуманността и интелигентността в образованието. За щастие на философите, един от тях е безсмъртният Сократ.
Затова приемаме, че е неправилно оценяването на труда на всеки член на академичната общност да става единствено чрез публикуваните съчинения, които носят неговото име. Днес съществува сериозна тенденция да се изпадне в подобна грешка и може би е необходим силен отпор срещу нагласата на част от властите, която изисква работоспособност за сметка на алтруистичното усърдие.
Но след като всички тези отстъпки са направени, все пак се приема, че най-добрият начин за обща оценка на способностите на преподавателя е публикуването на неговите приноси в научната мисъл: става дума за приноси, измерени чрез идеи, а не чрез броя написани думи.
Как да се съхрани желаната връзка между знанието и живия живот, между младите, които искат да знаят, и старите, които искат да разпространят своите знания? Явно е, че ако сме доволни от сегашната ситуация и ако сме се отказали от всякакви действия към по-добро, това не може да стане в институции, където студентите нямат интерес да правят научни изследвания, а преподавателите имат малко желание да ги споделят с тях.
Обезценяването на идеалите е тъжно доказателство за осуетяването на човешките стремежи. В античните школи философите са се стремели да разпространяват мъдростта. В съвременните университети нашата по-скромна цел е да обучаваме подрастващите. С това не се отстоява твърдението, че древните са имали по-голям успех от нас в реализацията на своите цели. Тук се настоява само, че в зората на нашата европейска цивилизация хората са разполагали с пълния набор от идеали, които би трябвало да вдъхновяват обучението и че постепенно тези идеали са потънали в прахта на нашата практика. А когато това става, резултатът е винаги един и същ - стагнация. Може да е признак на неизлечим идеализъм, но надеждата, че застоят може да бъде избегнат, заслужава да бъде подкрепена с конкретни действия. Как? По какъв начин? Един от пътищата е следният.
В основата му стои разбирането, че единствената пътечка към мъдростта е чрез присъствието на свободата в познанието. Но единственият път към самото познание е дисциплината на ума. Свободата и дисциплината на ума са двете основи на обучението. Съвременните университети изпитват огромни трудности именно със свободата, а използват дисциплината главно в полза и защита на преподавателите. По-голяма част от нашите студенти не се интересуват от това, което правим, защото ние не се опитваме достатъчно упорито да повишим този техен интерес към преподаваните от нас дисциплини. Не е възможно умствено развитие без наличието на интерес. Интересът е неотменно условие за вниманието и разбирането. Интересът може да бъде предизвикан или чрез правилото на тоягата, или чрез възбуждане на носеща удоволствие активност. Но без интерес не е възможен никакъв прогрес.
Всички сме били разочаровани и сме се оплаквали от празните аудитории и от това, че студентите предпочитат по-скоро да гледат телевизия или да идат на дискотека, вместо да четат Джон Лок или Адам Смит. Но защо очакваме тези реални хора в своя живот да предпочетат съчиненията на Лок пред някой нов филм с известен актьор? Естествено ли е на осемнадесет години човек да разсъждава относно оправдаването на насилието на един над друг или насилието на държавата над отделния индивид? И естествено ли е в търсене на отговор на този въпрос някой да отвори Лок? Това е, разбира се, твърде неестествено.
Тогава, каква е дефиницията за добро висше училище? Опитът показва, че това е училище, което се ръководи от професионалисти, които работят колегиално за осъществяването на общо споделяна визия. Това означава, че данъкоплатците, родителите и студентите, макар и да имат известни ангажименти в този процес, не трябва да бъдат държани отговорни за висшите училища. Родителите например казват своята дума, когато откажат да запишат своите деца в дадено училище. Отговорните за обучението трябва да бъдат професионалистите. Това означава, че те трябва да знаят и да се грижат за всичко, което става в тяхното училище, че те трябва да се стараят да поправят нещата, които не са наред и да се стремят да подкрепят всичко, което е силно и полезно в поведението на техните колеги. Това изисква както обща позиция, така и смелост.
За съжаление, винаги, когато това разбиране за доброто висше училище започне да се прилага в практиката, то предизвиква бурна отрицателна реакция в самия академичен персонал. Как например би реагирала академичната общност на твърдението (ако следваме Смит), че ефективността на обучението ще се повиши ако се премахнат бакалавърските специалности? Естествено отрицателно, защото тя просто не може да си представи, да допусне обучение, което не се основава на логиката на специализацията. Всеки студент е длъжен да избере една специалност и да изпълни изискванията, предявени от университета към него чрез учебната програма. Тези изисквания се ръководят от допускането, че специализацията на студентите ще продължи и след дипломирането - в магистърската или докторската степен на образование.
Стандартният аргумент в защита на специализацията е, че университетите не трябва да дипломират дилетанти. Но точно по сегашния начин бакалавърското образование е превърнато в пред-професионално образование на хора, които вече са загубили както интереса, така и способността да станат професионалисти. Студентите трябва да овладеят поне една специалност. Но в действителност повечето от тях не постигат тази цел, защото преподавателите от различните дисциплини в по-голямата си част не желаят да правят нищо повече от това да налагат формални изисквания. Ние обикновено не искаме да инвестираме време, мисъл и средства, да си създаваме проблеми, за да организираме, да превръщаме в дело, да контролираме и налагаме реални и съгласувани изисквания. А когато видим неопровержимите доказателства за неизпълнението дори на формалните изисквания, ние малко се тревожим от това. На нас не ни се заплаща за тревоги от този род. Научно-изследователската работа, която ни интересува, е често толкова далеч от обучението, че ние просто не знаем какво би трябвало да правим, ако наистина започнем да се тревожим за обучението.
Положението е твърде комплицирано. Поради това, че преподавателите се назначават, оценяват и повишават в зависимост от постиженията си в своите дисциплини, те са както правно, така и интелектуално привързани към тези дисциплини. Те виждат властта на своята катедра като своята първа и понякога единствена защита пред висшата администрация на университета. По принцип интересите на академичния персонал съвпадат с тези на университетската администрация. Но доколкото последната е отговорна за благосъстоянието на институцията като цяло, тя ще трябва да избира между различни специалности, факултети, катедри и преподаватели от гледна точка не на техните частни и ограничени интереси, а през призмата на успеха и функциите на университета като цяло.
Една такава функция разбира се е обучението на студентите. Но тя едва ли би могла да бъде изпълнена по най-добрия начин при съществуващите структури на университетите и при съществуващата и подготвяната нова нормативна уредба. Не е без основание опасението, че един ден - рано или късно - данъкоплатците, родителите, студентите и филантропите ще престанат да подкрепят университетите, които не изпълняват основната си декларирана функция - да обучават младите хора. Насърчаването на оригиналните лектори, техните нетрадиционни интереси и методи на работа, е един от основните извори на успеха и авторитета на университетите пред обществото, което все още може да си ги позволи.
12.02.2003