Media Times Review    Google   
___









икономика
 май 2005

Стопанският ХХ век на България

Румен Аврамов

Текстът е размисъл върху философията на българското икономическо развитие – особено духовно поле, на което ще се разиграят много от най-съществените конфликти на бъдещата ни среща с Европа.


<< към Част IV
 
3.3. Паричните системи
 
     ХХ век беше столетие, през което се смениха едва ли не толкова световни парични системи, колкото през цялата предшестваща стопанска история. Векът започна с биметализъм и златен стандарт, видя краха на този стандарт под тежестта на непосилен държавен дълг, премина през модифицираните форми на първоначалния златен монометализъм, преживя колапса и на тази хибридна (Бретън-Уудска) система, известно време се движеше във водите на напълно свободно плаващите курсове, за да завърши с две полярни тенденции: свободно плаване между трите основни резервни валути и поява на нова валута (Еврото), която в принципите на организацията си ни връща към някои от фундаментите на златния стандарт.
     Емисионните институти от началото на века представляваха по правило частни банки. Впоследствие, редица от тях преминаха през национализация, за да се превърнат след Втората световна война в съвременните централни банки. Основен проблем пред централното банкиране през цялото столетие беше този за независимостта на паричната власт спрямо фискалната. Въпросът беше решен по различен начин в отделните страни, като в края ХХ в. два от най-общоприетите принципи на икономическата теория са тези за необходимостта от максимална автономния на емисионната институция и за консервативна фискална политика.
     На този фон, българската парична система - подобно на всичко останало в икономиката - следваше общия тренд с известно закъснение и видоизменение, понякога стигащо до неузнаваемост.
     Опасностите от намеса в емисионната дейност бяха рано и ясно разбрани. Но ако в повечето “улегнали” страни основната опасност се е свързвала с намеса на фиска в паричното обръщение, то в България, веднага след Освобождението страховете се насочват към частните и груповите интереси. Не че у нас не се е схващал риска от подчиняване емисията на целите на правителството. Но в скалата на доверие държавата е стояла много по-високо отколкото частния капитал, което обяснява защо още от времето на П.Каравелов (80-те години на ХIХ в.) защитната стена е била насочена не срещу нея, а срещу частните интереси.
     Така, държавата трябваше да пази емисионната банка от самата себе си поради презумпцията, че само по този начин ще е в състояние да защити емисията от другото, по-голямо зло, каквото в очите на българското общество представлява частния капитал. Естествено, подобен баланс е невъзможен. Изкушението и възможността да се източва централната банка винаги са били налице и никое правителство не се е отказвало доброволно от тях. За паричната система това е водело до дестабилизация, до трудности при въвеждането на пълноценен златен стандарт, а при екстремални случаи - до хиперинфлация. [Вж. Д.Йорданов, БНБ 1879 - 1908. С. 1910; С.Бочев, БНБ като емисионен, камбиален и кредитен институт, С.1924; + с. 139]
     Когато през 1928 г., под натиска на ОН България е принудена да промени институционалните рамки на паричната си власт, в страната се надига един от най-драматичните публични дебати по въпроси на икономическата политика. В него се проявяват всички демони и страхове на българския стопански живот - от частния капитал, от акционерния принцип и от чуждите инвеститори. Идеята за осигуряване независимост на БНБ чрез превръщането й в частна акционерна банка се приема на нож. (Подобна идея вече е била лансирана няколкократно в края на ХIХ в., но винаги е бивала категорично отхвърляна от управляващите среди).
     Мотивите за тази яростна съпротива - след 50 годишно съществуване на БНБ - вече не са така абстрактни както при Петко Каравелов. Сред защитниците на държавната емисионна банка безспорно е имало хора, подвластни на идеологически клишета и заслепение. Но БНБ вече има достатъчно продължителна история и в нея е изписано - видно за всички и конкретно - как тази институция е бивала подчинявана на политическата власт и чрез нея на частни интереси. Последиците от това обладаване са били достатъчно известни за да могат просто да бъдат подминати. Няма съмнение, че въпреки обвивката си, битката от 1928 г. е цинична и с ясното разбиране, че загубата на БНБ от държавата означава осезаема загуба на власт.
     Поставено между външния натиск и скандализираните вътрешно обществено мнение и политическа класа, правителството проявява чудеса от изобретателност като отлага sine die решението за превръщане на БНБ в акционерна банка. Лицемерната презумпция, че държавата е безпристрастен арбитър и пазител на обществения интерес остана формално непокътната, въпреки че беше напълно ясно, че самата държава е плячка на групови и политически интереси. Така бе “оправдана” сложилата се практика, според която е по-приемливо не да отстъпиш (или продадеш) държавен капитал на стабилен частен инвеститор, а да предоставяш “на ротационен принцип” държавното имущество (в случая БНБ) на сменящите се в управлението на страната политически кланове.
     Реформирането на БНБ съгласно плана на ОН така и никога не достига до превръщането й в частна акционерна банка. Останалите реформи на емисионната дейност, искани от ОН бяха осъществени, като БНБ се превърна в “банка на банките” т.е. в институция, която следи преди всичко за ликвидността на банковата система и осигурява ликвидност на собствените си активи, която да гарантира паричната емисия.
     През 1928 г. България формално затвори един цикъл в паричната си система, започнал в началото на века.
     След многобройни трудности и след изоставянето на по-несъвършения биметализъм, през 1908 - 1912 г. стана възможно осигуряването за известен период на пълноценен монометален златен стандарт. С началото на войните, “временно” бе прекъсната конвертируемостта на банкнотите в злато. Всъщност това се оказа окончателния край на златния стандарт в България - през военните години паричната система премина изцяло към принципите на “декретния стандарт”, при който връзката със златото изчезва, а курса на банкнотите се определя изцяло от тяхното търсене и предлагане на пазара. При положение, че държавата използваше до дъно ресурса на емисията за покриване на огромните си дефицити, естествено бе курса да спадне главоломно. В края на войната и през първите следвоенни години “стойността на лева” (фактическото златно покритие на банкнотите) бе паднала 27 пъти спрямо равнищата от 1912 г.
     Със следвоенната стабилизация, през декември 1923 г. бе постигнато фактическо стабилизиране на лева спрямо долара (при 139 лв. за един долар) - единствената към този момент конвертируема в злато валута. Преобладаващото схващане тогава бе, че държавите постепенно ще се върнат към златния стандарт. Според очакваната схема, всяка страна трябваше да премине през стабилизация на валутата си de facto, след което до обяви формалното връщане към конвертируемост (златен стандарт) и de jure. Англия първа завърши този преход през 1925 г., но както се оказа по-късно, тази продиктувана до голяма степен от престижни съображения стъпка бе капитална грешка довела до надценяване на лирата и девалвацията й през 1931 г.
     В общи линии България следваше посочената схема. След остри дебати обаче, стана съвършено ясно, че връщане към предвоенните златни паритети е невъзможно. Оставаше да се осъществи прехода de facto - de jure, т.е. конвертируемостта в злато да се възстанови при новите дадености. За целта българските правителства първо пристъпиха към макроикономическа стабилизация, продължила пет години (1923 - 1928 г.), при която отначало бе стабилизиран курса на лева, а след това - с двата стабилизационни заема от 1926 и 1928 г. - бе подготвена почвата за връщане към конвертируемост в злато. За целта балансите на БНБ бяха санирани, а резервите й значително увеличени. Засилването на автономията й, както и забраната да кредитира пряко правителството се считаха за истинските гаранции за крайния успех на стабилизационната политика.
     Заемът от 1928 г. се оказа изключително важно, но и крайно двусмислено събитие в българската стопанска история. От една страна той бе успех, доколкото създаде условията за действително финансово стабилизиране на страната. Но от друга, заемът подкопа собствените устои на успеха си по два начина. Веднъж – като “изсипа” пари в българската икономика, която не беше готова да ги погълне по никакъв друг начин освен чрез кредитна инфлация и съмнително свръхзадлъжняване. С това бе подготвена почвата за крах “от по-високо” (т.е. по-болезнен) при последвалата Депресия. Втори път – като отвори икономиката за краткосрочни чужди инвестиции, които я направиха по-уязвима за външни шокове - опасност, която се почувства с пълна сила в началото на Депресията.
     България така и не успя да се върне пълноценно към конвертируемост на лева, доколкото в приетия през юни 1929 г. закон (едно от условията на заема) този принцип бе съществено стеснен. Първите признаци на световната криза вече се чувстваха и страната не можеше да си позволи (не се реши) да върне в пълен обем златния стандарт, което би застрашило допълнително вече топящите се резерви на БНБ. “Чудото” на стабилизацията бе просъществувало година.
     С развитието на Депресията световната парична система окончателно се прости с илюзиите за възкръсване на златния стандарт. Верижните девалвации на световните валути, серията от мораториуми по външния дълг и разпространението на клиринга подготвяха почвата за нова система, която след войната прие формите на Бретън-Уудския златно-доларов стандарт.
     Като периферна страна, България се адаптира според възможностите си към тази преходна система. Златното съдържание на лева не бе намалено през Депресията, но това се оказа поредна показна стъпка. Обективната необходимост от девалвация си пробиваше път в скрита форма през сложните коефициенти на клиринга, през множествените цени и курсове и през системата на компенсационните сделки. Без тези неявни компромиси икономиката не би могла да излезе от Депресията.
     Междувоенната парична система позволяваше във всеки даден момент нов пристъп на инфлация. Той дойде с началото на Втората световна война и особено с нейното приключване, когато отново бе пусната книжнопаричната емисия.
     Впоследствие, след 1947 г., с пълното централизиране на икономиката и с осъществяването на серия от парични реформи, монетарната система бе тотално преустроена. Парите изобщо загубиха традиционния си смисъл, като неизбежното за всяка икономика рациониране се прехвърли от монетарните към натуралните величини. БНБ бе превърната в монобанка, контролираща както паричното търсене, така и паричното предлагане и обединяваща напълно емисионната и кредитната функция.
     -------------
     Успоредно с всички тези конвулсии на паричната система (като неотменна част от тях) се променяше и валутния режим на страната. Ако в чист вид златният стандарт е система, която в известен смисъл е родена именно за да осигури свободно движение на капитали, то всички останали парични системи въвеждат, под една или друга форма, ограничения пред него.
     Така, през това столетие България в нито един момент след 1912 г. не е живяла в условията на що-годе свободен валутен режим. Ограниченията, налагани през Първата световна война бяха последвани от драконовски мерки за ограничаване движението на капитали след края й. Стабилизацията на лева след 1923 г. беше постигната до голяма степен благодарение въведения пълен девизен монопол на БНБ върху търговията с чужди платежни средства. Разхлабване на валутния режим настъпи едва през 1929 г., но то беше частично и твърде краткотрайно. Със стопяването на резервите на БНБ и след девалвацията на английската лира през септември 1931 г., България окончателно изостави златно-девизвия еталон и от октомври въведе най-рестриктивния валутен режим, който страната е познавала. Наложено бе и контингентиране на вноса, като за всеки вносител той бе “замразен” до 50% от внесените количества през 1931 г. Буквално за всеки девизен разход навън (на физически лица и на предприятия) се изискваше разрешение от БНБ. Централната банка се превърна във ведомство за разрешения на износ на девизи, като в архивите й се натрупаха планини от документи, с които се даваха (или отхвърляха) искания за покупка на валута.
     Всеки забранителен валутен режим води със себе си появата на паралелни курсове, а регулирания търговски режим - явното му и неявно заобикаляне. Отначало спонтанно, а след 1931 г. и легално валутно - девизния пазар беше сегментиран на няколко курса, въведени за да се намери известен изход за износителите, затиснати от изкуствения официален курс на лева. Контингентирането от своя страна, бе съпътствано от хаос, безсистемни разрешения и изключения, приемане на безброй и противоречащи си наредби.
     Така, страната се подготвяше за валутния и търговския режим, наложени десетилетие по-късно. Социализмът само доведе до пароксизъм системата от годините на Депресията, като издигна пред националната икономика протекционистка и антиекспортна бариера на валутните курсове с неимоверна сложност и “съвършенство”. И в двата случая резултатът беше тотално изкривяване на относителните цени, подавяне на експортните стимули, моделиране структура на икономиката, при която всяко експортно усилие води до по-голяма макроикономическа дебалансираност, отваряне вратите на безконтролен внос и пълно замъгляване на действителната картина за обмена с външния свят.
     Ето защо в паричната система - както и в други области - към началото на 90-те години България имаше да решава “вековен”, а не само наследен от един режим проблем. Изграждането обвивката на модерна двузвенна банкова структура промени - на хартия - паричната система в страната. Плаващият валутен курс и конвертируемостта по текущите операции обаче, изправи икономиката пред ситуация, за която отсъства дори и генетична памет.
     Шокът се оказа прекалено силен, а обществото неподготвено за промяната. Финансовата криза от 1996 - 1997 г. представляваше криза и на паричната система. Социалната тъкан от първите години на прехода беше непригодна за една цивилизована парична система, която допуска дискретно (т.е. по преценка за икономическа целесъобразност) финансиране на правителството и на банковата система от централната банка. Ако това са рутинни дейности в голяма част от развитите държави, то в България с тези инструменти беше злоупотребено по начин, който доведе до финансов крах. Затова и изходът (присъдата) бе потърсен във въвеждането на нова парична система, каквато е Паричния съвет. Далече не навсякъде се постъпва по този начин при сходни ситуации. Но в България бе приложено решение, което се налага при най-драстичните случаи на неспособност една икономика да бъде реформира и стабилизирана и което се свежда до простото изземване на паричния суверенитет от централната банка.
     Във вековна перспектива има нещо красиво в причудливите игри и символики на историята, в това, че Паричният съвет представлява връщане към някои от принципите на златния стандарт от началото на века. Фиксираният курс, привързването към външна резервната валута, неограничената обратимост на местната валута и отварянето на икономиката са атрибути именно на онези “щастливи” години.
     Нещо повече, Паричният съвет е институция надхвърляща локалния експеримент, валиден за една периферна страна. Той носи и редица от водещите начала в развитието на съвременната световна парична система, особено изразени в раждането на Еврото. Окончателното и необратимо фиксиране на курсовете между страните от Еврозоната, промените във функциите на националните централни банки и на Европейската централна банка отново връщат към принципи на златния стандарт и към характерните за него екстремни ограничения във воденето на “национална” парична политика. В края на ХХ век - при съвършено различни условия - бе намерена схема за упражняване на мощен и ефективен натиск за дисциплиниране и конвергиране на макроикономическата (фискалната) политика между различни страни, каквато световната икономика не помни от времето на златния стандарт.
 
3.4. Дълговите вълни
 
     Историята на една икономика е историята на дълговите й вълни. Циклите на натрупване и погасяване (ликвидиране) на дълг маркират общите ритми на икономическия живот. През “българския” ХХ век тези ритми са ясно очертани.
     До 1912 г. българската икономика “преработва” дълг, който - при други равни условия - е в състояние да погаси. Тя редовно трансформира вътрешните фискални дефицити във външен дълг. Едва нарушаването на външната конюнктура и загубата на контрол над държавния дълг предизвикват засечка в този механизъм и остра финансово-парична криза в страната.
     Пробивът в схемата идва от начина на финансиране на участието във войната, който пряко обвързва паричната емисия на БНБ с постъпленията от германските аванси, предназначени специално за военни доставки. Опряна на тези аванси, БНБ отпуска преки заеми в левове на правителството. Централната банка приема тези кредити за златно покритие и така създава основа за огромно разширение на паричното обръщение чрез банкнотна емисия. В тази схема може да се намери далечно сходство с механизма на Паричния съвет до момента, при който външното финансиране е в злато или в твърда валута. Но през войната тя е носела огромни рискове. Самото отпускане и използване на авансите е било съпроводено от многобройни условия, което ги е правело всичко друго освен пълноценен заместител на златното покритие. При това конвертируемостта на тези авоари на трети пазари е била напълно ограничена.
     Всички тези рискове се реализират в най-черния вариант и се превръщат в основата на следвоенната инфлация. След войната победителите блокират българските авоари в Германия, а и БНБ не прави необходимото за да ги освободи през краткия период, през който това е било възможно. Останалото се стопява заедно с “изчезването” на марката по време на германската хиперинфлация през 1923 г. като причинява значителни загуби на българската емисионна банка. Става окончателно ясно, че базата на емисията през войната е била фалшива и че германските аванси единствено са подхранвали книжнопаричната инфлация.
     С договора от Ньой на България е наложен колосален репарационен дълг от 2,250 милиарда златни франка. Фактически платената сума след многократните ревизии на условията за изплащането му обаче, е едва 60,4 милиона златни франка. Това представлява едва приблизително двугодишната лихва по намаления репарационен дълг със споразумението от 1923г. [Н.Стоянов, ДИА ф.1067, оп.1, а.е.478] Но въпреки съществената разлика между първоначално обявените и фактически изплатените по-късно репарации, ефекта на записаните в Ньойския договор суми може да бъде определен като “виртуален дълг” - до момента на някакво окончателно споразумение, дори и да не се изплаща, той оказва въздействие върху цялостната макроикономическа ситуация. Това става чрез очакванията, които дисконтират значителен бъдещ дълг и дестабилизиране курса на лева. Именно поради това, стабилизацията на лева идва едва през 1923 г., след споразумението от март 1923 г., което изяснява графика и размера на бъдещите репарационни плащания.
     До средата на 20-те години България е откъсната от капиталовите пазари, а въпроса с предвоенните дългове не е окончателно решен. Те са обслужвани, но не изцяло, като на практика страната е в състояние на частичен мораториум по тези задължения. С цената на отстъпки от двете страни, споразумението от 1926 г. легализира тази ситуация и открива пътя за сключването на стабилизационните заеми. Така, в края на десетилетието дълговата тежест действително нараства, като към новите държавни дългове се прибавят и значителни краткосрочни търговски задължения, натрупани през кратката кредитна еуфория от края на 20-те години.
     Повратна точка е Депресията, която - в глобален мащаб - привежда размера на дълговете към новия мащаб на цените на активите. Доколкото при дефлация дълговата тежест нараства няколкократно, “ликвидирането” на дълг е неизбежно. Това става чрез серия от споразумения между България и кредиторите от 1932 - 1935 г., които признават фактическото положение и приемат обслужването на дълга да става в редуцирани мащаби.
     На 15 април 1932 г. България (след редица други страни) обявява частичен мораториум. Паралела с мораториума от март 1990 г. обаче, е само привиден. През 30-те години правителството нито за момент не беше прекъсвало контактите си с кредиторите и самият акт по никакъв начин не представляваше изненада. От друга страна, кредиторите не приеха схема за редукция на дълга, подобна на “плана Брейди” от 80-те години и до края държаха на формалното запазване първоначалния номинал на дълга.
     След мораториума и поредицата от преговори с кредиторите, обслужването на външния дълг бе крайно редуцирано. Към 1934 г. плащанията на лихвите по стабилизационните заеми от 1926 и 1928 г. бяха намалени от 7-7.5% на 2.275 и 2.437%. За предвоенните заеми фактически платените лихви достигнаха 0.58 - 0.91%. [Н.Стоянов, Настъпилата промяна от 1 ноември 1934 г. в службата на външните ни държавни заеми, СпБИД 1935/1, с.41] ] След края на Депресията, към 1937 г. фактическата лихва по стабилизационните заеми беше сведена до 1.3 - 1.4% от златната стойност на капитала им. [Н.Стоянов, Новата спогодба за службата на външните ни държавни заеми от 1 януари 1937 г., СпБИД 1937/2, с.1091]
     Това позволи на икономиката да започне нова фаза на оживление при напълно променен външен контекст, в който системата на клиринга създаваше нови уловки и ниши, където да се трупат дълг и вземания. Този път обаче, България се оказа и кредитор. След края на Втората световна война проблемите за страната възникваха не само от новите репарации, които увеличават външния дълг, но и от несъбираемите вземания на България към Германия, натрупани по неуравновесения клиринг. Парижкият мирен договор от 1947 г.лиши страната от възможността те да бъдат събрани. [Вж. Н.Стоянов, Бележки по Парижкия мирен договор, ДИА, ф.1067, оп.1, а.е.478]
     През комунистическите години страната преживява няколко дългови кризи. В пълна информационна мъгла е потънала острата криза от 1958 - 1959 г., за която може да се съди само по косвени данни. С началото на залеза на режима, в края на 60-те години, българската икономика започна да изпитва комбинираното влияние на собствения си склерозиращ модел на развитие и на все по-силната зависимост от събитията в световната икономика. Начинът, по който функционираше СИВ позволи шокът от средата на 70-те години да бъде дефазиран и в България да се почувства едва към края на десетилетието. Нещо повече, страната успя да си позволи през 1979 - 1983 г. да редуцира дълга си до незначителни размери. Тази втора (след 30-те години) “ликвидация” на дълг стана възможна благодарение на чисто политическия жест от страна на късния брежневизъм, разрешил на България да реекспортира съветски петролни продукти, с което да посреща задълженията си.
     Последната вълна на нарастване на дълга се надигна след 1985 г. С нея се целеше да се омекоти (с цената на външен дълг) неизбежния шок върху потреблението и доходите от неблагоприятните промени във външната позиция на страната. Тази вълна беше до голяма степен шизофренна, доколкото инвестиционния напън идваше в момент, когато всичко налагаше да се провежда стриктна антиинфлационна и консервативна фискална политика.
     Тази дългова вълна стана възможна благодарение на редовното рефинансиране от големите световни банки, които търсеха стабилни пласменти след латиноамериканската дългова криза от 1982 г. Свикнали с превратна и надценена представа за стабилността на комунистическите режими, на западните банки бяха необходими убедителни доказателства за разклащане на системата, за да променят позицията си. Това се случи през 1988 - 1989 г. След отказа и на СССР от началото на 1990г. да поеме (като в доброто старо време) български задължения, спирането на плащанията по външния дълг ставаше неизбежно.
     Погледнато във вековна перспектива се оказва, че България е била нередовен длъжник в течение на десетилетия. През 1914 – 1949 г., както и през 1990 – 1994 г. страната има неуредени проблеми с основните си длъжници. Към това се прибавят по-дребни колизии и въпроси, които са възниквали инцидентно или са “влачени”, както преди Първата световна война, така и след споразумението от 1994 г.
     България далече не е единствения подобен случай. Но този факт следва да се има предвид, доколкото “паметта” на световните финансови пазари е забележително дълга. Примерът с руските дългове от 1917 г. е класически. Независимо от отдалечеността на събитието, борбата на кредиторите за спасяване поне на част от загубеното при обявеното от болшевиките ликвидиране на “несправедливите” дългове продължи няколко поколения. За да се стигне все-пак до частично решение в края на века!
     Макар и разпръснати в течение на цяло столетие, няколко мораториума по външните плащания не се забравят нито прощават. Репутацията на един длъжник се гради с години и то върху всички негови прецеденти. Чудеса на “надскачане” статута определен от пазарите - които “преработват” не само текущото поведение, но и цялата дългова история - не се случват. Само продължително поведение на перфектен платец може трайно да повиши кредитоспособността на една държава.
     Въпреки възловото значение на проблема с мораториумите, най-повтаряните въпроси от обществото въпроси около всички български дългове са други.
     Къде са милионите? Мълви, слухове, инсинуации съпътстват сключването и уреждането на дълговете от началото на века насам. Тази атмосфера се превърна в банален фон на дълговата сага. На края на ХХ в. с положителност може да се твърди, че където има големи външни дългове има и корупция - за България през по-далечни години това вече може да бъде и архивно доказано.
     Спомогнал ли е с нещо дълга за растежа? Това е вторият натрапчив въпрос. Пряка връзка може да се установи единствено за първите заеми от началото на века и вероятно за част от заемите през социалистическите години. Останалите дългове - включително тези от текущото десетилетие - са буквално stand-by, т.е. те са идвали да “поддържат икономиката изправена”, да разчистват натрупаните авгиеви обори на вътрешните дългове, да “санират” банковата система (включително БНБ) и да гасят пожарите с платежния баланс. Много от тези критични ситуации са израз на паническо търсене на средства за популистки политики, на простото запълване на дупки в потреблението, на неравновесията, произтичащи от разточителството на държавата.
     България е била свръхзадлъжняла страна по-рядко, отколкото обикновено се приема. При това истинският проблем са били не толкова инцидентните пикове на задлъжнялост, предизвикани от неконтролируеми промени във външните условия като световни кризи или репарации. В такива моменти световните пазари и водещите държави са намирали глобални решения, които под една или друга форма са се прилагали и за България. Истинският фундаментален проблем с външния дълг е вътрешен. Той е в слабата поглъщателна способност и незрялостта на социума, в хроничната невъзможност на българската икономика и общество да преработят продуктивно нов дълг, който да ги изведе на стабилна траектория на растеж. При всеки пореден неуспех в това отношение, дълга се превръща от решение в проблем.
 
следва продължение...
 

Румен Аврамов е роден през 1953 година. До 1990 г. работи в Икономическия институт на БАН, след което е икономически съветник на Президента Желев, заместник-председател на Агенцията за икономическо програмиране и развитие към Министерския съвет. От края на 1994 година е програмен директор в Центъра за либерални стратегии, в периода 1997 - 2002 е член Управителния съвет на БНБ. Работи в областта на макроикономиката, паричната политика и стопанската история.

MTR книги
Можете да купите книгата "Стопанският XX век на България"
от електронната книжарница:
www.bgbook.dir.bg

Въпреки цялата условност на летоброенето, изнизването на последните години от едно столетие поражда това трудно определимо настроение на fin de siecle, в което се примесват носталгия по пропуснати възможности, тягостни равносметки и лекотата на новото начало. На имагинерния предел между два века обществото е овладяно от успокоението, съпътстващо края на изминат път, но и от изострена чувствителност към възможните алтернативи пред бъдещето. 
Румен Аврамов

Като всяко столетие и ХХ в. е мозайка от променящи се представи зa принципите на икономическия живот и на стопанската политика. Как и в какви посоки еволюира през това столетие водещата стопанска идеология? На какъв фон се вписват “българските” идеали за модерност? 
Румен Аврамов

Основните идеологически матрици, сложили отпечатъка си върху променящите се представи за икономическо развитие през ХХ век винаги са носели белега на своя национален произход. В общи линии, поредният световен стопански лидер е налагал и своите представи за модерност.
Румен Аврамов

Паралелът между нагласите, с които се посреща и изпраща новия век, създава тягостното чувство на затворен кръг. Историята приема по-скоро формите на мита за Сизиф, отколкото до някакъв въображаем постъпателен прогрес или необратим регрес. Ето защо, макар че историята на едно столетие може да се чете като хронология, предпочитам другия възможен прочит - този на повтарящите се мотиви в партитурата.
Румен Аврамов