Media Times Review    Google   
___









перспективи
 май 2005

Един свят, конкуриращи се теории

Джак Снайдър *


Изучаването на международните отношения би трябвало да ни обясни какво става в света. Това изглежда е невъзможно, защото се оказва, че дори най-добрите теории са недостатъчни. Те обаче ни помагат да спукаме балона на илюзиите и да свалим опростителските етикети от типа на неоконсерватори и либерални ястреби, които доминират във външнополитическите дебати. Дори в нашия коренно променящ се свят класическите теории все още има какво да кажат.

     Американското правителство понесе ред болезнени критики, докато се опитваше да проумее какво се обърка на 11 септември 2001 година. Разузнавателната общност я очаква основно преструктуриране; военните рязко се обърнаха кръгом, за да се изправят лице в лице с нов враг; а една огромна нова федерална агенция разцъфтя, за да координира вътрешната сигурност. Беше ли 11 септември сигнал за провал в теорията, както стана в разузнаването и политиката? Познатите теории за това как функционира светът все още доминират академичните спорове. Учените нагодиха съществуващите теории към новата действителност, вместо да ги променят изцяло. Успя ли този подход? Има ли какво още да каже доктрината за международните отношения на онези, които правят политиката?
     Преди шест години политологът Стивън Уолт публикува на страниците на списание FP често цитираната статия “Един свят, много теории” (One World, Many Theories, пролет 1998 г.). Той набеляза три основни подхода – реализъм, либерализъм и осъвременена форма на идеализма, наречена конструктивизъм. Според Уолт тези теории дават облика както на обществения дебат, така и на анализа на политиката. Реализмът се фокусира върху променящото се разпределение на властта между държавите. Либерализмът изтъква като решаващ фактор нарастващия брой на демократичните държави и бурния характер на прехода към демокрация. Идеализмът хвърля светлина върху променящите се норми на суверенитет, човешки права и световен мир и нарастващото въздействие на религиозните идеи върху политиката.
     Влиянието на тези интелектуални построения се простира далеч отвъд университетските аули и академични съвети. Когато предлагат решения на проблеми, свързани със световната сигурност, творящите държавната политика и политическите коментатори се позовават на определени елементи от тези теории. Президентът Джордж Буш обещава да се бори с тероризма, като разпространява либералната демокрация в Близкия изток, и твърди, че скептиците, “наричащи себе си реалисти... са изгубили връзка с устоите на действителността”, че “сигурността на Америка винаги нараства, когато свободата вземе курс към завоюване на нови територии”. Съветничката по национална сигурност Кондолиса Райс, бивш преподавател по политология в Станфордския университет, обяснява в по-еклектичен стил, че новата доктрина на Буш е амалгама от прагматичен реализъм и либералната теория на Удроу Уилсън. По време на неотдавнашната президентска кампания сенаторът Джон Кери звучеше по поразително сходен начин: “Нашата външна политика постига величие, каза той, само когато съчетае реализма с идеализма.” Теорията за международните отношения формира и информира също така мисленето на интелектуалци общественици, които тълкуват и разпространяват академичните идеи.
     Така например през лятото на 2004 година двама влиятелни представители на неоконсервативната мисъл, журналистът Чарлс Кротхамър и политологът Франсис Фукуяма, влязоха в схватка за изводите от трите концептуални парадигми от американската политика в Ирак. Вземайки страната на политиката на Буш в Близкия изток, Кротхамър настоява за агресивно съчетаване на либерализма и идеализма, което нарича демократичен реализъм. А според Фукуяма вярата на Кротхамър в употребата на сила и в осъществимостта на демократични промени в Ирак го кара да си затваря очите пред нелегитимността на войната – “недостатък, нанасящ вреда и на реализма, и на идеализма в нашата програма чрез отслабване на същинската ни сила, и чрез подкопаване на нашата привлекателност като въплъщение на определени идеи и ценности”.
     Действително, когато реализмът, либерализмът и идеализмът излязат на арената на политиката и обществения дебат, те понякога се превръщат в интелектуална украса на опростителски възгледи за света. Ако обаче бъдат разбрани правилно, изводите им за политиката могат да са проницателни и многостранни. Реализмът въвежда прагматичното оценяване на ролята на силата, но и предупреждава, че държавите ще страдат, ако прекалят. Либерализмът поставя ударение върху съвместния потенциал на зрелите демократични държави, особено ако сътрудничеството е институционализирано, но обръща внимание върху склонността им да се хвърлят в кръстоносни походи срещу тираниите, както и към предразположението на новите демокрации да затъват в яростни етнически конфликти. Идеализмът подчертава, че консенсусът по ценностите трябва да е в основата на всеки стабилен политически ред, но в същото време признава, че постигането на такъв консенсус често води до идеологически борби с потенциал за конфликт.
     Всяка теория предлага филтър, през който да се разгледа сложната картина. Теориите помагат да се обясни скритото зад реториката по външната политика. Много важно е, че те взаимно си оказват силно възпиращо въздействие. А ако се приложат подобаващо, разкриват слабите места на аргументите, които могат да доведат до погрешни политики.
 
Реалистичен ли е все още реализмът
 
     В основата на реализма е залегнало убеждението, че международните отношения са борба за власт между държави, ръководени само от собствените си интереси. Макар че някои от водещите светила на реализма, преди всичко покойният политолог от Чикагския университет Ханс Моргентау, хранят дълбок песимизъм спрямо човешката природа, теорията не е песимистична. Далновидните държави могат да обезсилят мотивите за войната, като намират начин да намаляват опасността, която представляват едни за други. Реализмът не е непременно аморален. Поддръжниците му изтъкват, че прагматичното отношение към прилагането на сила може всъщност да доведе ако не до идеален, то поне до един по-мирен свят.
     В либералните демокрации реализмът е теория, която всички обичат да мразят. Развит като теория предимно от европейски емигранти в края на Втората световна война, той претендира да е противоотрова за наивното вярване, че само международните институции и законът могат да запазят мира – едно погрешно схващане, което според новото поколение учени е подготвило почвата за войната. През последните десетилетия реалистичният подход бе напълно разработен от американските теоретици, но има своите адепти и извън Съединените щати. Влиятелният писател и издател Йозеф Йофе коментира убедително силните традиции на политическия реализъм в Германия. (Йофе отчита огромното значение на американската сила за развитие на Европа и нарича Съединените щати неин умиротворител.) Настоящата външна политика на Китай се корени в идеите на реализъм, стар няколко хилядолетия. Освен че модернизира икономиката си и стана член на международни институции като Световната търговска организация, страната се държи по начин, добре разбиран от привържениците на реализма: развива бавно, но сигурно своя военен потенциал успоредно с растежа на икономическата си мощ и избягва конфронтация с превъзхождащия потенциал на американските военни сили.
     Реализмът е прав в някои от оценките си за света след 11 септември. Дори в сегашния век на глобална икономическа взаимозависимост реалистите не са изненадани, че военната сила продължава да заема централно място, а конфликтите си продължават. Най-очевидният аргумент за успеха на тази теория е, че тя може да обясни мощния военен американски отговор на терористичните атаки от 11 септември. Когато една държава стане много по-силна от всеки свой противник, реалистите очакват, че тя рано или късно ще използва преимуществото си, за да разшири своята сфера на доминация, заради собствената си сигурност, богатство или друг мотив. Според някои Съединените щати прилагат военния си капацитет по един имперски начин просто защото могат да си го позволят.
     По-трудно е за реалистите, за които държавата е в основата на всичко, да обяснят защо единствената свръхсила в света обяви война на “Ал Кайда” – една недържавна терористична организация. Как се вписва в теорията на реализма значението, което изведнъж придобиха властни индивидуални насилници в един свят на държави? Реалистите изтъкват, че основните битки във “войната срещу тероризма” са били водени срещу държави (две, Афганистан и Ирак) и че държави, а не Обединените нации или Комитетът за спазване на човешките права са повели борбата срещу тероризма.
     Реалистите признават, че превръщането във важен фактор на недържавни играчи е предизвикателство към техните постулати, но теорията им има какво да каже за поведението и мотивацията на тези групи. Ученият реалист Робърт Пейп например твърди, че самоубийственият тероризъм може да бъде рационална и реалистична стратегия за водачите на онези националноосвободителни движения, които се опитват да прогонят демократичните сили, окупирали родните им страни. Други учени прилагат стандартни теории за конфликтите в условия на анархия, за да обяснят етническите сблъсъци в разпадащите се държави. Прозренията на политическия реализъм – дълбока и широкообхватна интелектуална традиция, започнала с непреходните философии на Тукидид, Николо Макиавели и Томас Хобс – едва ли могат да остареят само защото някои недържавни групировки днес прибягват до средствата на насилието.
     Събитията след 11 септември подрязаха крилете на една от основните идеи в реализма – баланса на силите. Според нея по-слабите държави се съюзяват, за да се защитят от силните, и така създават и преобразуват баланса на силите. Например, когато в края на XIX век Германия се обединява и става най-голямата военна и промишлена сила в Европа, Русия и Франция (по-късно и Великобритания) бързо се съюзяват, за да противостоят на нейната мощ. Днес обаче няма комбинация от държави или други сили, способна да се противопостави във военно отношение на Съединените щати, тъй че на хоризонта не се задава никаква уравновесяваща коалиция. Реалистите трескаво търсят начин да запълнят тази празнота в центъра на тяхната теория. Някои теоретици изказват мнението, че географската отдалеченост на САЩ и относителната им добронамереност са въздействали върху инстинкта им за уравновесяване. Второразредните сили се тревожат повече от своите непосредствени съседи и дори виждат в Съединените щати услужлив източник на стабилност в региона си. Такъв е случаят с Източна Азия. Според други учени въоръжената съпротива срещу САЩ в Ирак, Афганистан и други страни, както и неохотната мудна помощ на официалните им съюзници представляват всъщност начало на образуването на противотежест срещу хегемонията на САЩ. Напрегнатите отношения на Съединените щати с Европа могат да се тълкуват двусмислено: неотдавнашното противопоставяне на Франция и Германия на политиката на САЩ може да се разглежда като класическо уравновесяване, но от друга страна двете европейски страни не се противопоставят на американското военно господство. Вместо това те се опитаха да подкопаят моралната легитимност на САЩ и да впримчат суперсилата в мрежа от многостранни институции и споразумения, което е в разрез с теорията на реализма.
     Въпреки тези концептуални затруднения реализмът е жив и в добра форма. Днес той прави преглед на основните си принципи и на това как те се отнасят към света след 11 септември. Въпреки променящото се отношение на силите реалистите настояват, че политиката трябва да се води от позициите на реалната сила, а не от безсъдържателни демонстрации, нито пък от илюзии и надежди за свят без конфликти. В подготвителния период преди войната в Ирак няколко видни реалисти подписаха отворено писмо, в което разкритикуваха начинанието като демонстрация на американско високомерие. А в продължаващите тежки последствия от тази война редици изтъкнати мислители апелираха за завръщане в лоното на реализма. Група учени и интелектуалци общественици (в това число и авторът на тази статия) дори сформираха Коалиция за реалистична външна политика, която призовава към по-умерен и благоразумен подход. Според принципите, заявени в нейната програма, “придвижването по посока на създаване империя трябва незабавно да се прекрати”. Коалицията, макар и разнообразна в политическо отношение, до голяма степен се вдъхновява от теорията на реализма. Членовете й на пръв поглед са несъвместима компания (сред тях са бившия сенатор от Демократическата партия Гари Харт и Скот Макконел, изпълнителен директор на списание “Американски консерватор”), но точно този факт показва, че теорията за международните отношения е способна да се абстрахира от нетрайните политически етикети и да изведе дебатите към основните положения.
 
Основни позиции
Теории:
Реализъм
Либерализъм
Идеализъм (Конструктивизъм)
Основни вярвания
Користни държави се надпреварват за власт и сигурност
Разпространението на демокрацията, световните икономически отношения и международните организации ще заздрави мира
Международната политика се формира от убедителни идеи, колективни ценности, култура и социална идентичност
Основни участници в международните отношения
Държави със сходно поведение, независимо от вида на управление
Държави, международни институции и търговски интереси
Носители на нови идеи, транснационални мрежи от активисти и неправителствени организации
Основни инструменти
Военна сила и държавна дипломация
Международни институции и световна търговия
Идеи и ценности
Интелектуални слабости на теорията
Не взема под внимание прогреса в международните отношения, нито разбира, че законността може да е източник на военна сила
Не разбира, че демократичните режими оцеляват само ако запазят военната си сила и сигурността; някои либерали забравят, че преходът към демокрация понякога е съпроводен с насилие.
Не обяснява кои силови структури и обществени условия водят до промени в ценностите
Какво обяснява теорията след 11 септември
Защо САЩ са реагирали агресивно на терористичните нападения; неспособността на международните институции да възпират военното превъзходство
Защо разпространяването на демокрация се е превърнало в неделима част от сегашната стратегия на САЩ за международна сигурност
Нарастващата роля на политиката за ценностите; значението на транснационалните политически мрежи (независимо дали са на терористи или на застъпници на човешките права)
Какво не съумява да обясни теорията за света след 11 септември
Неспособността на по-малките сили да противостоят във военно отношение на САЩ; важността на недържавни играчи като "Ал Кайда"; прекаленото фокусиране на САЩ върху демократизацията
Защо САЩ не съумяха да се сработят с другите демократични държави чрез международните организации
Защо продължават нарушенията на човешките права въпреки засилената активност за налагане на хуманитарни норми и опитите за постигане на световен мир
 
Разделеният дом на либерализма
 
     Според либералната школа в теорията за външната политика, чиито най-видни проповедници са немският философ Имануил Кант и американският президент Удроу Уилсън, реализмът има нисък хоризонт и затова не е в състояние да обясни напредъка в отношенията между нациите. Либералите смятат, че предстои бавно, но неминуемо отдръпване от представите на реалистите за бъдещето на света като анархия, защото търговията и финансите ще заздравят връзките между народите, а демократичните норми ще завладяват все по-широки територии. Тъй като водачите на изборни длъжности се отчитат пред народа (който понася тежестта на войната), либералите очакват демократичните държави да не се нападат и взаимно да признават управленията си като легитимни и непредставляващи заплаха. Много либерали вярват също така, че върховенството на закона и прозрачността на демократичните процеси улесняват международното сътрудничество, особено когато то е обвързано в многостранни институции.
     Либерализмът има толкова силно присъствие, че целият политически сектор в Съединените щати – от неоконсерваторите до застъпниците за човешки права, го приема за неоспорима даденост. Извън САЩ също се е наложило либералното виждане, че само избраните правителства са легитимни и политически надеждни. Затова няма нищо изненадващо, че в търсенето на решения за днешните проблеми на сигурността постоянно се търси опора в либералните тези. През последните няколко години обаче възникнаха и яростни противоборства между различните течения в либералната мисъл. Така например поддръжниците и критиците на администрацията на Буш се позовават на коренно различни елементи от либералния канон.
     Администрацията на Буш дава превес на поощряването на демокрацията и обръща гръб на международните институции, подкрепяни от повечето теоретици на либерализма. Американската стратегия за национална сигурност от септември 2002 година, известна с това, че застъпва превантивната война, отстоява и необходимостта от разпространяване на демокрацията като средство за борба срещу тероризма и подкрепа за мира. Програмата “Предизвикателство на хилядолетието” отпуска американски помощи за чужбина в зависимост от това колко са напреднали страните в прилагане на мерките за демократизация и законов ред. Неотслабващата подкрепа на Белия дом за демокрацията в Близкия Изток – дори при наличието на смутните събития в Ирак и нарастващия антиамериканизъм в арабския свят – е показател за емоционалната и риторична сила на либерализма.
     В много отношения претенциите на либерализма, че е пътеводител за мъдра политика, са подкрепени с непоклатими данни. Например тезата, че демократичните институции и ценности благоприятстват сътрудничеството между държавите, се проверява най-усърдно в практиката на международните отношения през последните две десетилетия и ефективността й се доказва доста убедително. А твърдението, че демократичните държави никога не воюват една срещу друга, се доближава най-плътно до представите ни за железен закон, ако изобщо може да има такова нещо в социалните науки.
     Теорията обаче води и до много важни преки резултати, които администрацията на Буш замазва, макар иначе да търси либерални аргументи в подкрепа на износа на демокрацията. Статиите на политолога от Колумбийския университет Майкъл Дойл за демократичния мир предупреждават: въпреки че демократичните държави не воюват помежду си, те са податливи на изкушението да поведат месиански битки с войнолюбиви авторитарни режими, “за да направят света безопасен за демокрацията”. Именно колебливостта на американската демокрация между самооправдателната войнственост и угнетяващия изолационизъм накара ранните реалисти от периода на студената война да призоват към една по-премислена и благоразумна външна политика.
     Страните в преход към демокрация със слаби политически институции могат да се забъркат по-лесно от други държави в международни и граждански войни. През последните петнайсет години мащабни конфликти последваха експериментите с всеобщи демократични избори в страни като Армения, Бурунди, Етиопия, Индонезия, Русия и бивша Югославия. Отчасти насилието избухваше поради конкуриращи се искания за самоопределение на етнически групи – често срещан проблем в младите многоетнични демокрации. По-дълбоката причина е, че политическите институции в новите демокрации са в едва зародишен стадий и не са в състояние да насочат народните искания в конструктивна посока, нито да наложат убедително постигането на компромиси между враждуващите групи. При такива обстоятелства демократичната отговорност не функционира, а политиците националисти обсебват политическия дебат. Насилието, помрачаващо експеримента с демокрацията в Ирак, е просто най-новата глава в бурната история, започнала с Френската революция.
     Съвременната либерална теория изтъква също, че надигащата се демократична вълна ражда презумпцията, че всички народи трябва да се радват на облагата на самоопределението. Затова останалите извън играта може да прибягнат до ожесточени акции, за да отвоюват своите демократични права. Някои движения насочват борбата си срещу демократичните или полудемократичните държави, които смятат за окупационни сили – както например в Алжир през 50-те години на миналия век, в Чечения, Палестина и в наши дни в населените с тамили райони на Шри Ланка. Насилието може да се насочи и срещу демократичните поддръжници на потиснически режими – например подкрепата на САЩ за правителствата на Саудитска Арабия и Египет. Демократичните управления са привлекателни мишени за терора и насилието от страна на националноосвободителните движения именно защото се отчитат пред електората си, който държи сметка за направените разходи.
     На съвременните либерални учени освен това не им е ясно дали младата демокрация и икономическият либерализъм могат винаги да съжителстват. Свободната търговия и многостранната глобализация, които дават тласък на развитите демократични държави, често нокаутират обществата в преход. Проникването на световните пазари в общества под знака на протекционизма и покровителството може напълно да разстрои обществените отношения, като пришпори боричканията между потенциални победители и губещи. В други случаи свободната търговия може да изкуши в сепаратизъм, тъй като малки региони, като например Ачех в Индонезия, могат да предявят претенции към доходоносни природни ресурси. Засега търговският подем на Китай стимулира към подобряване на отношенията с напредналите демокрации, но може да създаде предпоставки и за евентуален открит конфликт между относително богатите предприемачи от крайбрежните райони и все още тънещите в нищета селски маси.
     Макар че администрацията на Буш агресивно пропагандира преимуществата на демокрацията, тя проявява нетърпимост към всички тези сложности в либералната мисъл и към значимостта, която либерализмът придава на международните институции. Буш не се опитва да успокои другите сили, че САЩ ще се придържат към конституционния ред, не подписа устава на Международния наказателен съд, отхвърли Протокола от Киото за опазване на околната среда, безапелационно наложи на Русия промени в Договора за неразпространение на ядрени оръжия и нахлу в Ирак въпреки съпротивата на Обединените нации и на близки съюзници.
     Напоследък либералната теория предлага повод за размисъл, що се отнася до политиките, които избира администрацията. Малко преди 11 септември политологът Джон Айкънбери анализира опитите на всички победители в борбите за хегемония от 1815, 1919, 1945 и 1989 г. да наложат международен ред. Той се позова на доказателства, че дори за най-могъщите победители е било наложително да спечелят доброволното сътрудничество на победените и на другите слаби държави, като им предложат взаимноизгодни сделки, узаконени с международен регламент. Според него демократичните победители разполагат с най-добрите възможности да създадат работещ конституционен ред от рода на системата Бретън Уудс след Втората световна война, защото прозрачността и легитимността правят обещанията им достоверни.
     Дали съпротивата от страна на администрацията на Буш към изграждането на институции опровергава версията на Айкънбери за либералната теория? Според някои реалисти – да. Неотдавнашните събития показват, че международните институции нямат инструменти да възпират хегемона, ако реши да приложи силата си. И все пак те могат да координират такъв изход от положението, че в дългосрочна перспектива да е в интерес и на силния, и на по-слабия. Айкънбери не твърди, че хегемонистичните демокрации са имунизирани от грешки. Държавите могат да предприемат действия в разрез със собствените си предимства, отвоювани в международната система, но ще си понесат последствията и вероятно ще се научат да се поправят в движение. Относно личния едностранен стил на Буш Айкънбери пише, че подбудите на Съединените щати да оглавят един многостранен ред си остават все така валидни и силни. Рано или късно махалото ще се оттласне в обратна посока.
 
Новите идеи на идеализма
 
     Идеализмът, вярването, че външната политика се ръководи и трябва да се ръководи от етични и законови стандарти, е също с дългогодишно потекло. Преди Втората световна война да принуди САЩ да признаят, че реалността не е съвсем невинна, държавният секретар Стимсън заклейми шпионажа, защото “джентълмените не четат чужда поща”. По време на студената война този вид наивен идеализъм си спечели лошо име в Кисинджъровите коридори на властта и сред трезво мислещите учени. Напоследък в дебатите за теорията на международните отношения триумфално се завърна нова версия на идеализма, наречена от академичните й привърженици конструктивизъм. Основната му теза, че обществената действителност се създава в дебати за ценностите, често е отзвук на темите, занимаващи активистите на човешките права и международното правосъдие. Неотдавнашните събития доказват колко оправдано е връщането към тази теория, опираща се на ролята на идеологиите, идентичността, убеждаването и транснационалните организации, за да се изясни света след 11 септември.
     Най-отчетливите гласове в развитието на конструктивистката теория са американски, но и ролята на Европа е съществена. Европейските философски течения допринесоха за налагането на конструктивистката теория, а Европейското списание за международни отношения (European Journal of International Relations) е главна трибуна на конструктивизма. И може би най-важното, Европа все по-категорично възприема легалисткия подход в международните отношения, което пролича в процеса на формирането на Европейски съюз, тръгнало от обикновено събиране на суверенни държави. Всичко това създаде плодородна почва за идеалистичното и конструктивистко разбиране за международната политика.
     Докато реалистите се занимават с баланса на силите, а либералите – със значението на международната търговия и демокрацията, конструктивистите вярват, че дебатът за идеи е основната градивна сила на международния живот. Индивиди и групи придобиват сила, ако съумеят да убедят други да прегърнат идеите им. Как хората виждат интересите си зависи от идеите, в които вярват. Конструктивистите вярват, че идеята за определимия и неотменим “национален интерес”, тъй скъпа на някои реалисти, е нелепа. В либералните общества най-често се забелязва припокриване на конструктивисткия с либералния подход, но двата са отчетливо различими. Според конструктивистите тяхната теория е по-дълбока от реализма и либерализма, защото обяснява произхода на силите, задвижващи тези съперничещи си теории.
     За конструктивистите промените на световната сцена са резултат от действията на предприемчиви интелектуалци, които увличат след себе си привърженици за нови идеи, и на предизвикателни актьори, чието поведение се отклонява от приетите норми. По тази причина конструктивистите често изучават ролята на транснационалните мрежи на активисти (като Комитета за спазване на човешките права и Международната кампания за забрана на противопехотните мини) в настъпването на промените. Тези групи издирват и дават гласност на сведения за нарушаване на законовите и моралните норми, което поне на думи се подкрепя от силните демократични държави. Те бяха много активни в издирването на безследно изчезнали по време на аржентинската хунта в края на 70-те години, на концентрационни лагери в Босна и огромен брой цивилни човешки жертви на противопехотните мини. Публично огласените свидетелства след това се използваха, за да се упражни натиск върху правителствата да предприемат конкретни мерки, като създадат трибунал за военни престъпления или подпишат договор за противопехотните мини.
     Тези движения изтъкват не само идеалистични, а и прагматични аргументи, но голямата им сила произтича от това, че хвърлят светлина върху отклоненията от най-устойчивите норми за общоприето поведение.
     Прогресивните каузи се радват на най-голямо внимание от страна на учените конструктивисти, но теорията помага да се обясни и динамиката на нелибералните транснационални сили от типа на арабския национализъм и ислямския екстремизъм. В книгата си “Диалози за арабската политика: регионални преговори”, издадена през 1998 година (Dialogues in Arab Politics: Negotiations in Regional Order), професор Майкъл Барнет разглежда как разминаването между държавните граници и арабската транснационална политическа идентичност налага в целия арабски свят модел на състезание за легитимност между лесно атакуеми лидери и радикално настроени елементи – една динамика, при която умерените често са заложници на опортюнистите с крайни позиции.
     Конструктивистката мисъл може да изведе към по-обобщаващи изводи за идеите и ценностите в днешния световен ред. В книгата си “Революции в суверенитета: как идеите дадоха облик на съвременните международни отношения”, издадена през 2001 година (Revolutions in Sovereignty: How Ideas Changed Modern International Relations), политологът Даниел Филпот проследява как религиозните идеи на протестантската реформация са допринесли за разпада на средновековния политически ред и са създали идейната основа за съвременната система на светски суверенни държави.
     След 11 септември Филпот работи върху предизвикателството, отправено от политическия ислям към светския световен ред. “Нападенията и широкото възраждане на публичната религия, казва той, би трябвало да накарат учените, занимаващи се с международни отношения, да вложат много повече енергия, за да разберат подбудите на движенията в цял свят, които дават нова ориентация на целите и политиката.” Той отбелязва, че както либералните движения за човешки права, така и радикалните ислямистки движения имат транснационални структури и са мотивирани от принципи, които провокират традиционното върховенство на себичните държави в международната политика. Тъй като конструктивистите вярват, че идеите и ценностите са допринесли за формирането на съвременната държавна система, те смятат, че за добро или зло решаваща роля за нейното преобразование ще имат интелектуалните построения.
     Стигне ли се обаче до даване на съвети, конструктивизмът започва да сочи в два на пръв поглед противоположни посоки. Убеждението, че политическият строй възниква от споделени разбирания, извежда на преден план нуждата от диалог между културите за подходящи правила на играта.
     Това предписание съвпада с важната за либерализма теза за установяване на общоприет международен конституционен ред. Но схващането за диалог между културите някак не приляга на идеалистите, винаги категорични кое е правилно и кое не. Те приемат, че тяхна основна задача е да изобличат нарушителите на човешките права, да привличат силни фигури за популяризиране на истинските ценности, да търсят от виновниците за престъпления отговорност според международни (най-често западни) закони. Също като реализма и либерализма конструктивизмът може да е много неща за много хора.
 
Объркани от промяната
 
     Нито една от трите теоретични традиции не обяснява промяната, а това е знаменателна слабост в нашите бурни времена. Реалистите не съумяха да предвидят края на студената война. Когато той все пак дойде, те предвидиха, че новата система ще е многополюсна (“назад към бъдещето”, както се изрази политологът Джон Миършаймър). Либералната теория за демократичен мир обяснява какво се случва, след като държавите станат демократични, но не можа да прогнозира във времето прехода, да не говорим за поне някаква препоръка как този преход да протече мирно. Конструктивистите са силни, когато описват промените в нормите и идеите, но са слаби по отношение на материалните и институционалните обстоятелства, необходими, за да се осигури консенсус за нови ценности и идеи.
     При подобни колебливи напътствия от страна на теорията нищо чудно, че политиците, активистите и коментаторите попадат в капана на опростителското мислене или самозаблудите, разсъждавайки как да направим промяната – дали като нападнем Ирак, или като създадем Международен наказателен съд. Вместо да търсим най-хубавата теория за промяната, благоразумно ще е да прилагаме изводите на всяка от трите теоретични традиции като спирачка за безразсъдните изблици на другите. Реалистите да преценят дали политиката, основаваща се на сметки за властовите позиции, е достатъчно легитимна, за да бъде трайна. Либералите да помислят дали зараждащите се демократични институции могат да отблъснат силните интереси, които им се противопоставят, и как международните институции да възпират хегемонистичните апетити, преследващи свой собствен път. Идеалистите да бъдат питани какви стратегически, институционални и материални условия създават благоприятната почва, за да пусне корени определена система от идеи.
     Теориите за международните отношения претендират, че могат да обяснят как функционира международната политика, но нито една от водещите днес доктрини не се справя с тази задача. Те все пак могат много да помогнат – ако вместо да предричат бъдещето, изработят речник и идейна рамка как да се задават трудни въпроси на онези, според които е лесно да се промени света.
 
     * Джак Снайдър е преподавател по международни отношения в Колумбийския университет

Статията е публикувана във
Foreign Policy - България
, април/май 2005