Media Times Review    Google   
___









мастило
 май 2005

Полусънища над океана

Лазарин Лазаров


     Съобщиха, че пътниците от бизнес-класа могат да се отправят към изхода за отвеждане към самолета. Дороти се изправи колебливо и посегна към малкия си куфар на колелца. Лицето й излъчваше отегчение и липса на решителност като на човек, комуто предстои нещо неприятно. Малко след като се отпусна в креслото до прозорчето на кабината, приятно вентилирана и озвучена с приглушена музика, устните й се раздвижиха в някаква полуусмивка. Трябваше ли да послуша неясните вътрешни сили, които я караха да наруши взето решение? “Защо приех, защо тръгнах?”
     Извади от чантата си програмата на конференцията. Стандартно оформление на английски: 5-та Международна конференция по гериатрия… Под патронажа на Центъра по геронтология в България… Международен комитет, местен организационен комитет… Приветствен пасаж на Министъра на здравеопазването… Пленарният доклад на втория ден на конференцията беше нейният. Тя прочете пак името си : Dr. Dorotea Lazarova-Johnson. Що за фамилиарност? Всичките й публикации, паспортът й, бяха с името Dorothy Johnson. Не беше стъпвала от двайсет години в България. Защо трябваше да показват че е българка? Кой от Америка ще познае че е тя? Като се върне, би трябвало да покаже програмата на колеги от клиниката… Поне да го бяха написали Dorothea…
     Тя очакваше да не срещне никой познат от преди да напусне България през 1989. Отначало поддържаше връзка с една-две приятелки, но постепенно престана. Нямаше намерение да ги търси. А роднини практически нямаше. Двете си баби, които остави, починаха почти по едно и също време преди пет години. Тогава нищо не пречеше да прескочи до София за погребенията им. Особено на баба Дора, на която беше кръстена и която частично я беше отгледала. В университетската клиника щяха да я заместят за една седмица, финансово нямаше проблем, в семейството също - синът им беше вече поотрасъл. Но тя твърдо бе решила да бъде вярна на това, за което се беше зарекла само шест месеца след като стъпи на американска земя - да не стъпва повече в България. Знаеше че баба й би й простила.
     Was mochten Sie trinken? - чу тя приятен женски глас. Усмихната стюардеса на ”Луфтханза” се беше навела над нея. Дороти понечи да отговори на немски и с изненада откри че много трудно изравя думите от паметта си. Спомни си, че през есента на 1989 беше обратното - тогава немски думи изникваха и й пречеха да съставя изречения на английски. Спомни си как пристигнаха с майка й на същото това летище ”Кенеди”, от което сега самолетът се готвеше да отлети. Баща й ги чакаше с голям букет в ръка. Той беше пристигнал само два месеца по-рано, като visiting professor, по покана на един американски университет. Английският на баща й беше също съвсем неуверен и ученически, така както и неуверено той шофираше в Ню Йорк. Имаха визи за една година съобразно поканата на баща й. Без да говорят за това, негласно, и тримата от семейството нямаха желание да се връщат след изтичането на този срок.
     Баща й беше химик, професор в БАН и немски възпитаник по душа. Може би защото беше учил и работил близо две години в Германия като Хумболдтов стипендиант. Тя не помнеше нищо от този период - била е на 3-4 години. Освен една голяма кукла, която той й беше донесъл и която можеше да пее няколко немски коледни песни. ”О, Tannen Baum…” Тя ги беше научила всичките чрез куклата и можеше да ги пее на немски, без да ги разбира. Баща й ги превеждаше на български. По волята на баща й, тя беше записана да учи немски в Алианса още на пет години. Баба й я водеше… С малки прекъсвания тя бе изкарала всички курсове по немски в Алианса, тя посещаваше един курс за напреднали само година преди да тръгнат за Америка. Тогава тя беше Доротея, беше на 18 години, курсистка в полувисшето училище за медицински сестри в София.
     Самолетът беше излетял, тя огледа през прозорчето океана и отдалечаващия се американски бряг. Мислите й се върнаха наново към най-ранните й години. Смътно си спомни че майка й казваше, че не са ги пуснали да придружат баща й в Германия за да не останат там. Тази Германия като че ли беше проклятие за баща й. Много по-късно той й беше казал, че преди да тръгне са искали да го вербуват да стане агент на КДС и че бил отказал… Че това разклатило много позициите му в БАН. Спомни си как той се натъкваше все на откази, как непрекъснато се оплакваше че го третирали като ”безпартийно нищожество”, че не му дават никакви административни длъжности…
     Мислите й отлетяха към първата година след пристигането им в САЩ. Въпреки че баща й получаваше не лоша стипендия от университета, тя си беше намерила още на втория месец работа като nursing-assistant в един старчески дом. Беше тежко, налагаше се да мие задници… Въпреки това, тя ентусиазирано поглъщаше новия начин на живот и не искаше да допусне в съзнанието си мисъл за връщане в България. Баща й беше получил продължение и през есента на следващата година тя се записа студентка в медицинския факултет. Tuition-a за първата година беше неописуемо висок. Даде всичко, което беше спестила от работата си в старческия дом, баща й додаде… Но мечтата й - да следва медицина - се сбъдна. Това, което се беше оказало невъзможно в България, тук се оказа осъществимо. На следващата година - тъкмо когато всички от семейството пресмятаха колко трудно ще съберат пари за следващия туишън, дойде радостната новина - отпускаха й стипендия. Тогава баща й усилено си търсеше работа защото срокът в университета му изтичаше. Ако родителите й все пак не изключваха възможността да се върнат в България, за нея нещата бяха ясни. Никога повече!
     Монотонният шум от витлата на самолета започна да я приспива. Беше изпила чашата рейнско вино, което стюардесата й донесе. Пак се сети за конференцията. Преди две години, на един симпозиум в Канада, се беше запознала с доцент Гълъбова - от Медицинската академия в София. Защо ли й каза, че е българка, тя можеше въобще да не разбере… Гълъбова, която по начало явно търсеше контакти със западни участници, изпадна в див възторг. “О, боже мой, кой би могъл да предположи…” - премина тя веднага на български. ”Та аз съм чела Ваши публикации, казвала съм си ”ето - това се казва научен език”. О… и през ум не би могло да ми мине… Ама Вие с никой от нашите специалисти ли не поддържате връзка? О, колко жалко…” Гълъбова явно реши, че наред с нормалната обмяна на опит, е направила едно важно откритие на този симпозиум, за което трябва да докладва като се върне - че е открила изявен, работещ в САЩ, български специалист, който трябва да бъде приобщен за каузата на българската гериатрия. На другия ден, като се разделяха, тя непрекъснато повтаряше: ”До скоро виждане в София! О, ние ще Ви поканим…” И с малко по-друг тон: ”Пък и няма да е зле и някой от нас да дойде да види вашата клиника…” Все пак, тя беше сърдечна…
 
     ………………………
 
     Отново я загложди чувството, че е предприела нещо неправилно, че не трябваше да приема поканата за участие, че ще се сблъска с неприятни спомени… ”Хубаво си бях решила…” Виното съвсем й завъртя главата. Затвори очи, постепенно се унесе…
     Усети незабравения вкус на една стара горчилка да навлиза в гърлото й. Стара, много стара. Видя се като 5-годишно тъмно-русо момиченце, знаеща да плува, да кара кънки. Искаше да бъде като Пипи, дългото чорапче. Тогава за нея Пипи беше съвсем реална и тя очакваше всеки ден да й поднесе възможност да засвидетелства, че следва нейния път. Видя се по-голяма, спомни си класната стая на 6А клас, в който учеше в кварталното училище в Лозенец. Пипи вече не бе така реална, тя беше поотрасла, училищният живот я беше променил, беше се научила да мълчи, когато възрастните говорят. Но тя все още вярваше на Пипи, беше разбрала, че нейната смелост и справедливост са нещо, което трябва да се пази скрито, някъде в душата… Дороти почти изстена в просъница. Започна да я обзема онова сковаващо чувство на обида и силна, силна болка, което тя изпита в деня на първото голямо, СМАЗВАЩО разочарование в нейния живот. Чу строгия глас на класната им: ”Доротея, има по-заслужили от тебе ученици в това училище. Та ти даже не си член на пионерското ръководство…”
     Бяха я определили да бъде включена в национална делегация на шестокласници, която трябваше да гостува в продължение на две седмици на училища в ГДР. Имаше конкурс за съчинение ”Аз съм българче”… Нейното съчинение беше селекционирано и наградено в Министерството. Това беше наградата. Бяха й дали още през април да попълни формуляр с данни за нея и родителите й. Посещението трябваше да стане през юни. Тя си мислеше с трепет и възбуда за него. Не можеше да си представи как всичко ще бъде само на немски. Чудеше се дали ще ги разбира като говорят. О… никога няма да забрави този майски следобед. Играеха в двора, междучасието свършваше, когато съученичката й Руми й каза:
     • Разбра ли, че няма да ходиш в ГДР? Заменили са те с Диляна.
     Диляна беше дъщеря на една от учителките, също в 6-ти клас, но от другата паралелка. Краката и се подкосиха:
     • Ама как така, та аз съм определена…?
     • Не знам, питай класната.
     Не можеше да бъде. Руми сигурно нещо лъжеше. Като влезе в класната стая, мина покрай класната, но тя нищо не й каза. През целия час не чуваше нищо. Беше решила след часа да я попита. Догони я в коридора. Класната я отведе в учителската стая. Гласът й отначало беше мек, явно се колебаеше как да й съобщи и дали да я утешава. Изглежда, че реши да възприеме строг тон. Така били решили от Министерството… Съобщи й новината като че ли тя беше виновна. Тя не издаде нито звук, само усети как сълзите й започнаха да текат…
     По пътя за в къщи мина през кварталната градинка и седна на една пейка. Насреща имаше чешмичка, а зад храстите, на улицата - аптека. Тя влезе в аптеката. Поиска аспирин, две кутийки, парите й стигнаха. Върна се при чешмата и започна да гълта таблетка подир таблетка. Изпи поне 5-6 докато някакъв глас й каза да спре… Прибра се пребледняла в къщи. Майка й и баща й бяха отишли някъде. Влезе в банята, надвеси се над тоалетната чиния и повърна…
 
     ………………………
 
     Дороти отвори очи. Вратът й се беше схванал, горчилката стягаше гърлото й. От кога не беше си спомняла за този ден. Имаше чувството, че някъде в дъното на душата й имаше все още незаздравяла раничка, която годините може би никога нямаше да излекуват. Тя само беше потънала някъде дълбоко, забравена… Защо трябваше да се рови в спомените си? Та всичко е отдавна минало, защо се чувстваше потисната?
     България беше първата половина от живота й, която тя искаше да забрави. Тя не само уби вярата й в Пипи, тя постепенно беше убила вярата й в самата нея. Защо така тотално искаше да я забрави? Та всеки, навсякъде по света, е имал разочарования в младостта си, в живота си. Нима не е имала и хубави моменти? Защо така й се губят?
     Кабината на самолета беше потънала в полумрак. Навън беше тъмна нощ. Дълга, бореща се със земното въртене, тъмна нощ високо над океана. “Enjoy your trip!” - беше й казал мъжът й като я изпращаше на летището. Тя се намести удобно в креслото. Искаше да мисли за хубави неща. Утре щеше да смени самолета във Франкфурт и още на обед щеше да бъде в София. Дали ще открие драстична промяна? В града, в хората… Баща и казваше, че имало големи промени. Той се беше пенсионирал от химията, живееше в друг щат и напоследък прекарваше всяко лято по един-два месеца пътувайки из България. А когато си беше в къщи, по цял ден четеше български вестници в Интернет. И пращаше статии на тези вестници…
     “В България няма бъдеще за способни млади хора” - беше казал баща й, когато не я приеха в немската гимназия. Сега тя можеше да се абстрахира от собствени неудачи и да разглежда тези думи като обобщение, отнасящо се до един период от историята на една страна. Ето че спомените пак я върнаха назад. Тя отпусна глава и се унесе наново в полусън. И ето че пак същата горчилка започна да навлиза в гърлото й…
     Беше завършила 7-ми клас с пълно отличие. Трябваше да успее да влезе в специализирана гимназия, негласно в семейството бяха решили - езикова. Баща й настоя за немската. Било по-лесно да се влезе в сравнение с английската, където почти не можело да попадне дете на ”обикновени” родители. Сега културният човек трябвало да знае поне два западни езика, английския щяла да го учи в Алианса и с частни уроци. Трябва да е било 1984-та година. Бяха въвели политехническо обучение в обикновените гимназии. Раздирано от реформи, в средното образование цареше хаос, учениците учеха много малко. Редица привилегии - за окръзи, за родители ”активни борци” и други, даваха възможност на оеснафялата партийна върхушка да праща децата си в по-специални училища и езиковите гимназии бяха едни от тях.
     Въпреки че само около 20% от местата в немската гимназия щяха да бъдат достъпни за свободен прием и въпреки че за всяко място щяха да се състезават по близо 10 деца, тя и родителите й бяха оптимисти. Тя усилено се готвеше за приемните изпити по български и математика, ходеше на частни уроци, обменяше опит с по-големи, вече приети, ученици. В края на краищата, обемът на материала, който трябваше да усвои, беше ограничен, и колкото повече го усвояваше, толкова увереността й нарастваше.
     Спомни си как баща й една вечер се върна от провинцията - от града, където беше завършил гимназия и където беше отишъл, за да участва в юбилейно събиране на випуска им. Беше приятно възбуден от среща със съученици, с които не се беше виждал 30 години. Някои били станали големи хора… За нея той имаше новина - негова съученичка, за която знаел, че завършила математика, била една от математичките в немската гимназия, давала частни уроци, била известна като добра педагожка. Той й казал, че тя ще кандидатства там и Комарова (така се казваше учителката) поискала да я види. Уговорили се да й се обади през другата седмица и да я заведе при нея.
     По това време баща й пак имаше някакви неприятности на политическа почва в института си. Търсеше помощ от един чичо Кольо - далечен 75-годишен роднина, активен борец против фашизма. Тя присъстваше когато една вечер той говореше по телефона с него. Говореха и за нея, баща й спомена за Комарова, чичо Кольо я познавал… ”Според чичо Кольо, Комарова е с много връзки и голям опит като учителка по математика и трябва непременно да отидем при нея” - каза баща й. ”Мъжът й бил полковник от КДС…”
     Само след два дни Комарова ги прие в дома си на среща, която им беше определила. Препита я по материала, определен за конкурса, даде и една-две задачи. Личеше си, че има рутина. ”Доротея е общо взето добре подготвена” - каза тя. В деня преди изпита искам да ми се обадите и да дойдете пак за да й дам някои наставления…”
     До изпита по математика оставаха близо две седмици. В деня преди изпита баща й се върна малко по-рано от работа. Явно не беше забравил за уговорката с Комарова. Той надникна в стаята й, където тя беше с Роси - добра нейна приятелка, която щеше да се явява на същия изпит, но за френската гимназия. Из цялата стая бяха разхвърлени учебници, тетрадки - двете вече повече от час се мъчеха безуспешно да решат една задача от някакъв сборник. Не й се ходеше у Комарова. Предпочиташе в оставащите часове да си преговори материала сама.
     • Тате, какво толкова ще ме научи Комарова за един час вечерта преди изпита? По-добре да си преговоря по геометрия…” - погледна го тя умолително.
     Баща й помисли за момент, не каза нищо и затвори вратата. Явно се беше съгласил да не ходят…
 
     ………………………
 
     Не беше заспала, а имаше чувството, че се събужда. Разтърси главата си, пое въздух, искаше да се отърси от спомена като от неприятен, обтягащ нервите, сън…
     Едната от задачите на изпита се беше оказала с уловка. Чисто синтактична, в условието… Тя знаеше този тип задачи и тръгна по стандартния път, без да се досети, че в този случай трябваше да размени две от променливите. Повечето бяха допуснали същата грешка. Решението се считаше непълно, оценката се намаляваше с половин единица. С 5.5 по математика и 5.5 по български тя не можа да се класира за немската гимназия.
     Родителите й не я упрекнаха. Те разбираха колко трудно можеше да се влезе, ако не се ползва някаква привилегия. Тя беше като попарена - виждаше вината само в себе си… И тогава… нещата се развиха по начин, който потресе цялото семейство. А можеше въобще да не разберат…
     Тъкмо вечеряха, когато телефонът иззвъня. Беше чичо Кольо. Питаше как е изкарала изпита по математика и дали е успяла да влезне. Баща й говореше… Спомни си как го видя изведнъж да пребледнява… ”Боже мой, как може да съм толкова глупав! Наистина съм виновен, о колко съм виновен…” - гласът му трепереше.
     Когато затвори телефона баща й се отпусна сломено на стола. Очакваха изтръпнали да проговори… ”Комарова знаела предварително задачите. Казала на чичо Кольо да ми предаде да съм се сърдил само на себе си”…
     Няма да забрави колко сломен и нещастен изглеждаше баща й. Беше се присвил пребледнял на стола и изглеждаше някак малък, малък… От обичайната му самоувереност нямаше и следа. Пъшкаше и повтаряше: ”Аз съм глупак, аз съм виновен...”.
     Тя подсъзнателно разбираше значението на провала с немската гимназия. Оставаше извън борда. Щеше да учи по съкратена програма, при лоши учители и да ходи на обучение я за шивачка, я за сладкарка.. Разбираше, че не заслужава това, че има нещо нередно… Хвана се като за утеха за думите на баща й, че за млади хора без протекции нямало бъдеше в тази страна…
     Но защо трябваше да е така? Тя усещаше несправедливостта на ползването на разни привилегии, но все пак, това беше нещо регламентирано. Но по този начин… Беше си мислила, че лъжите са порок на децата - да излъжеш за нещо учителката, родителите си… Но да лъжат учителите, хора, които слушаше по радиото, гледаше по телевизията… Нима беше нормално? Изглежда беше прието излъганите да не протестират, а да се стремят утре и те да излъжат. Дали навсякъде по света животът беше устроен по такъв начин?
     Тя помнеше обидата и разочарованието от отстраняването й от делегацията за ГДР. Защо трябваше толкова рано да бъде лишена от вярата й в честност и справедливост? Детският й ентусиазъм да бъде смачкан? Да приеме един лъжовен свят с цинична грубост между хората, свят на връзки и нагаждачество, свят без идеали…
     Събитието накара всички от семейството да се замислят. Майка й се опита да я утеши. Можело да се върви и по честния път… Но беше ясно, че всички имаха чувството за проигран голям шанс. Баща й през следващите седмици само повтаряше: ”Аз съм неспособен баща. Не съм пригоден за този живот. Не мога да подсигуря бъдещето на детето си”.
     За нея това беше ПРЕЛОМЕН момент. Тя разбра, че вече няма да бъде същата. Дали беше порастване, узряване?… Може би, въпреки че никога не си го бе представяла така. Амбициите й не изчезнаха, но някак се модифицираха… През следващите години тя усещаше че загрубява. В погледа й започнаха да се появяват някакви лукави пламъчета. Дори физиономията й като че ли придоби някакво скрито вулгарно изражение. Стана готова за компромиси…
 
     ………………………
 
     Дороти понечи отново да се отърси от спомените. Изпи горещото кафе, което стюардесата й наля. Мъчно й беше за самата нея. Мъчно й беше за тази Доротея, която тя беше преди завършването на прогимназия.
     Искаше да си представи днешна София. Не тази от преди 20 години… Дали ще изпита някаква радост от атмосферата на родния град? Като види някои познати улици, градинки, трамваите? Все пак, ласкателно е че й бяха предложили пленарен доклад. Тя знаеше няколко български имена на специалисти от нейната област от литературата. Гълъбова много се оплакваше, че нямали пари за научна апаратура. Как ще влязат в Европейския съюз? А иначе, в домовете си, хората като че ли на са чак толкова бедни…
     Самолетът най-после беше избягал от нощта и ярка утринна светлина започна да навлиза през прозорчетата. Как ли би се развил живота й ако сега беше петгодишно дете в България? Баща й напоследък все по-често повтаряше, че искал да се върне там.
     Любопитно й беше да разбере как живее сега ученическата младеж в големите градове на България. След провала с немската гимназия я записаха в 8-мо единно. Било с усилено изучаване на английски език. Дороти се усмихна при спомена… Английски учиха само първия месец. След това учителката им напусна и цели три месеца нямаха въобще часове по английски. Имаха свободни часове, на някои им харесваше… Така и не разбра по каква причина не назначаваха друга учителка. Веднъж беше видяла директорката в коридора и я беше попитала. ”Толкова ли искаш да учиш английски? Не ти ли е по-добре така? - иронизира я директорката. ”Бъди спокойна, ще имате учител…”
     Но учител не идваше. Тогава баща й каза: ”Така не може да продължава. Това не е ”усилено”, а забавено изучаване на английски. Ще се преместиш в друго училище…
     Те не учеха сериозно и по повечето други предмети. Често нямаха часове - водеха ги на тържества, посрещания, на трудови дни. Учудваше се колко небрежно се отнасят някои учители към задълженията си. Може би под влияние на баща й, който й беше внушил, че трябва да научи английски, да придобие знания, за да може да кандидатства в университет, но тя не се радваше на свободните часове. Особено съжаляваше за английския. Тя знаеше, че програмите бяха такива, че каквото щяха да научат, щеше да бъде в 8-ми и 9-ти клас. След това всичко щеше да стане още по-разгащено. Повечето време щеше да минава в политехническо обучение. Неговата организация сега започваше, цареше голям хаос. ”Пропиляват златните години на децата” - казваше баща й. Той беше разбрал от колеги, че в 1-во единно - също с изучаване на английски - учителката била много добра. Бил се обадил, щели да я приемат…
     Спомни си как двамата с баща й отидоха при директорката. Чакаха я близо час пред кабинета й. Директорката поиска да разбере защо искат да се премести в 1-во единно. Баща й започна предпазливо да изтъква различни причини, стремейки се да не показва, че счита, че учат много малко. Все пак, разбра се, че е разтревожен, че основното е заради английския. Директорката направи някаква учудено-досадна физиономия. Тя схвана упрека, може би се почувства отговорна… ”Е какво, вие си мислите че като отиде в 1-во, там ще бъде по-друго? Добре, нека да отиде да види…” Явно искаше да намекне, че навсякъде е едно и също и че не зависи от нея.
     Директорката се оказа права. В 1-во единно беше същото. Само дето губеше по 40 минути в път на отиване и връщане. Трябваше да пътува от Лозенец чак до Раковска, зад ”Дондуков”. Новата учителка по английски се оказа бременна, коремът беше започнал да й личи. Само след месец и половина тя излезе в майчинство. Въобще не ставаше дума че ще й намерят заместничка…
     Такъв й беше късмета с ученето на английски. На следващата година майка й я записа в Алианса - в група за възрастни. Ходеше там и на немски, и на английски. В 10-ти и 11-ти клас, започна да ходи три пъти седмично на обучение по шивачество. Имаше по-хубави професии, които биха й харесали, но пак се сблъска с проблема за ограничени места, за липса на връзки и привилегии. Разпределиха я в завода за конфекция в Лозенец - поне й беше близко.
     Тя не можа да се сближи с почти никоя от съученичките си в гимназията. Поддържаше си връзките с две-три добри приятелки още от прогимназията. В 10-ти клас получи наказание по комсомолска линия - ”мъмрене с вписване в характеристиката”. Заради неизпълнение на комсомолско поръчение… Беше много глупаво... Бяха ги разпределили по двойки, които на 2-ри юни трябваше да стоят на почетна стража пред паметници и бюстове на загинали в борбата срещу фашизма. Тя беше в екип с една Линда от техния клас и трябваше да стоят на два пъти по два часа пред бюста на Сашо Кофарджиев в началото на едноименната улица. Бяха изкарали предобедната смяна когато срещнаха едни момчета от долните класове, които им казаха че следобедните смени се отменяли. Те с Линда с лека ръка повярваха и отидоха на кино… Така и никога не разбра какъв е бил Сашо Кофарджиев.
 
     ………………………
 
     Стюардесите се разбързаха, явно бяха наближили Франкфурт. Спомни си как си мечтаеше да следва в Германия. Та в края на краищата животът й се разви не лошо. Не в Германия, но в Америка. В първите години на следването й беше много трудно. Но постигна желанието си - завърши медицина. Омъжи се, създаде семейство. И тук се сблъска с някои несправедливости, конкуренцията между хората беше много силна. Но някакси отношенията бяха по-меки, като че ли всички вярваха в доброто…
     Имаше ли право толкова да не желае да си спомня за родината си? Сега, от дистанцията на времето тя си даваше сметка, че всъщност никой не е искал да преследва точно нея, че не е била истински малтретирана, прогонена. Тя не беше тръгнала да изменя системата, да сваля режима. Тя не негодуваше по принцип за нарушенията на правата и свободите на човка… Та какво всъщност искаше тя? Да учи, да я оставят да се развива. А нима има по-голямо нарушение на правата и свободите на човека от това да му пречиш да учи, да се развива?
     Защо пътят към образованието се оказваше тесен, препълнен с деца на безскрупулни и оеснафяли служители на тоталитаризма, на сервилни нагаждачи? Които считаха, че всичко може да се постигне с власт, че дипломата замества знанията? Какво щеше да стане от нея ако не беше напуснала България? Може би щеше да стане медицинска сестра в клиниката на Чирков…Там и сестрите трябвало да знаят немски…
     Та тя всъщност искаше да стане това, което беше станала доцент Гълъбова. Но й попречиха. Защо трябваше да го постигне в чужбина? А сега я канят със салтанати, надявайки се да сключат някой договор, да посетят университета й в Америка. Какво ли би станало, ако им каже, че иска да се върне в България? Че иска да бъде полезна за първата си родина, да оглави катедра в Медицинска академия в София, да развие клиника… О… тя знаеше, че изведнъж щяха да се променят, че щяха да намерят начин да я отклонят.
 
     ………………………
 
     Дороти летеше вече към София. Беше сменила самолета във Франкфурт, сега беше в по-малък Боинг, пак на Луфтханза. По време на едночасовия престой беше изпила едно кафе в големия хол на летището на Франкфурт. Беше наблюдавала хората вслушана в говора им на немски. Купи си “Frankfurter Allgemeine”…
     Започна да мирише на по-родно… Спомни си последната година преди да напусне България. Тя не можа да влезе медицина след като завърши. През лятото между 10-ти и 11-ти клас трябваше да отиде на едномесечна бригада в Кремиковци. Нямаше начин да се откачи. А и трябваше да компенсира в характеристиката си по някакъв начин комсомолското наказание. Всъщност много малко от нейния клас бяха на бригадата. Повечето бяха намерили някакъв начин да се откачат. Начело с комсомолските активисти - кой на лагер-школа, кой на семинар в чужбина, кой на спортен лагер… - това я дразнеше най-много. А тя трябваше да бачка сред пушеците на Кремиковци…
     В семейството се знаеше че ще кандидатства медицина. Беше се твърдо определила. Започна да се готви още от началото на годината. Изпитите щяха да бъдат по химия и биология. Всички казваха, че само след много частни уроци при добри учители би могло да се успее. Конкуренцията за свободния прием беше неимоверно голяма. Пак по-голямата част от местата бяха резервирани за деца на работници, на активни борци, за определени окръзи.
     Баща й се заинтересува за частни уроци, препоръчаха му негова колежка от Биологичния институт на БАН. Подготвяла много добре за изпита по биология. А за подготовката й за изпита по химия се зае самият той.
     Биоложката не беше твърде очарована от познанията й. Но не беше изненадана - знаеше как се учи в единните училища. Каза, че й трябвали поне три месеца за да я подготви до степен да има шансове да изкара шестица…
     Както и да е, не я приеха. Утехата - отново че беше в списъка малко под чертата. Този път майка й и баща й не останаха така изненадани. Приеха го като нещо почти закономерно. Но някаква атмосфера на цялостно разочарование цареше в дома й. Само баба й не приемаше така трагично нещата около нейното бъдеще.
     Тя сама реши да се запише в училището за медицински сестри. Искаше да влезе в медицинското съсловие… Като че ли искаше да изкупи несполуките с упоритост, с труд… Намери си работа и като чистачка в болницата близо до тях. Три пъти седмично ходеше вечер да чисти…
     Тогава свалиха Тодор Живков. Без колебание тръгна по първите митинги. И… тогава дойде радостната вест за поканата на баща й от Америка…
 
     ………………………
 
     Мястото й беше до завесата, отделяща бизнес-клас кабината от салона на туристическата класа. Дочу българска реч оттам. Сигурно бяха някъде над Австрия. Погледна през прозорчето - през малките рехави облачета, долу, много далече, се зеленееше земята. Някаква дълга река се беше проточила като змия. Дали не беше Дунава?
     Като че ли неохотата, с която предприе това пътуване, беше изчезнала. Горчилката на спомените оставаше, но нещо й казваше, че се е заблуждавала, мислейки, че не желае да види повече местата, където премина най-първата й младост. Дали защото прекара толкова спомени през главата си, но тя започна да усеща желание по-скоро да види тези места. Така или иначе, човек не може да избяга от миналото си… Напротив, трябва да го проумее, да го преосмисли…
     Вече не съжаляваше, напротив, разбра, че е била длъжна да приеме поканата, да възстанови контактите със страната, където бяха изминали първите 18 години от живота й. Независимо от всичко…
     Погледна нетърпеливо часовника си. Оставаше по-малко от час…
     Летището в София й се стори прекалено малко, олющено и някак пусто… Чиновникът на паспортното гише беше важен и намръщен. Бавно огледа американския й паспорт, след това самата нея. Не промълви нито дума - само удари печата. Когато излезе в пълния с посрещачи салон, Дороти видя Гълъбова с букет в ръце. До нея беше някакъв мъж - сигурно член на организационния комитет. Гълъбова я видя, започна да й маха. Дороти също махна с ръка и усмихната и с уверени крачки се отправи към тях.