Media Times Review    Google   
___









кино
 май 2005

“Новите” зрители са “телевизираните” зрители *

проф. Владимир Михайлов, д.н. НБУ


     България има официално телевизия от 26 декември 1959 г., когато сигналът й започва да се излъчва от Телевизионната кула в Борисовата градина в София. Началото, както можем да се досетим, е съвсем скромно и като техника, и като програма. Още по-скромно е количеството на телевизионните зрители, но, за съжаление, тогава не са правени проучвания на аудиторията и техният минимален брой е неизвестен за историята. Единственото косвено доказателство са произведените бройки на пуснатия на пазара през тези години в серийно производство оригинален български телевизор “Опера”. През 1959 г. – 50 апарата, през 1960 – 359, а през 1961 – 4636.
     Какво е положението днес? Представително проучване на “Ноема” от октомври 2004 г. сочи, че 95,9% от българските домакинства притежават телевизор. При 93,7% от тях той е цветен. Кабелна телевизия гледат в 62% от семействата с телевизор. По отношение на проучване на аудиторията, според данни на TV Plan/TNS за 2003 г. (обобщени данни за 2004 г. ще има през 2005 г.) българинът отделя по 212 минути на ден, за да следи телевизионните програми. По този показател се нареждаме в челното място на световните класации. За информация – американците и японците ни водят с един час повече стоене пред телевизорите.
     Сега ще се опитам да преведа езика на цифрите на езика на едно простичко разбираемо обяснение. 212 минути означава три часа и половина! Следователно всеки българин отделя всеки ден от своето време по три часа и половина, за да гледа телевизия. Напомням, че денонощието има 24 часа, в които трябва още да се ходи на работа, да се домакинства, да се учи, да се спи и т.н. Ако и тези дейности изчислим в часове, излиза, че денонощната рамка се пука по шевовете...
     Дори да изключим прочутите от десетилетия разсъждения, колко минути му остават на човек след гледането на телевизия за останалите културни нужди, не можем да не забележим как неговият динамичен стереотип на възприемане на живота се изгражда според видяното от малкия екран. Просто вече няма откъде другаде да дойдат духовните наслоявания у всеки масов индивид. Сещам се по този повод за една карикатура, в която баща, майка и дете срещат Дядо Коледа с подаръците. Детето уплашено се дърпа назад, но когато благородният старец изважда от торбата телевизионна рамка и я слага пред лицето си, радостно възкликва: “А-а-а, Дядо Коледа!”
     В заглавието на темата на нашата конференция “Старо” кино – нови медии – “нови” зрители новите зрители са сложени в кавички, което показва в известен смисъл съмнение в тяхното съществуване. Но нови зрители наистина има и те са точно тези, които стоят по три часа и половина на ден пред телевизорите. Това са т.нар. “телевизирани” зрители, които преобърнаха модела на разбирането за зрител отпреди телевизионната епоха. Разликата между “телевизионен” и “телевизиран” зрител е колосална.
     Първият означава индивид, който гледа телевизия, докато вторият е синоним на човек, който във всичко иска да вижда представите, насадени му с години от телевизионния екран, иначе отказва да приеме литературното, кинематографичното, музикалното и т.н. предложение. По-паметливите зрители от средното поколение у нас сигурно си спомнят серийния телевизионен филм на BBC “Семейство Палистър”. За тях вероятно ще бъде любопитно да научат, че “телевизираните” пък читатели във Великобритания са станали причина по цикъла романи на писателя от XIX в. Антъни Тролъп за парламентарния живот на викторианската епоха да бъде създаден своеобразен “екстракт” на творчеството му в една книга, пусната на пазара дори със заглавието от малкия екран – “Семейство Палистър”.
     След като се променя литературата, какво остава за киното. То изцяло отдавна е включено в медийната култура, която, макар да не е равна на масовата култура, изключва може би вече старото разбиране за киното като водещо изкуство. Авторското кино от 60-те и 70-те години наминалия век например е със запазено място в световната културна история. Творческият принос на Антониони или Фелини ще си остане ненадминат вероятно за вечни времена. Но това наистина е история, случила се преди окончателното “телевизиране” на хората по цялото Земно кълбо. Както сполучливо отбелязва в едно голямо интервю на същата тема за септемврийския брой през 2004 г. на сп. “Медиа свят” проф. Иван Стефанов, киното на истината отстъпи пред киното на събитията. Философското повествование отстъпи пред филмовото зрелище.
     Стремежът е да се постигне търговски успех на всяка цена пред непретенциозните “телевизирани” зрители. Най-често във филмите става дума за това, кой е извършил убийството, но не и за това, какво ни казва полученият отговор, тъй като истината е риск, който може да попречи на печалбата. Между другото, многобройните екшъни, които ни заливат от малките екрани, са направени с минимален диалог и максимално действие, за да облекчат преодоляването на езиковата бариера и да улеснят гражданите на цивилизацията на образите. Никой не мисли за последващото лениво повсеместно оглупяване.
     Всъщност известно е, че немалка част от телевизионната аудитория признава пред себе си, че следенето на серийните филми по телевизията води до затъпяване. И въпреки това продължава да ги гледа. Може да изглежда парадоксално, но масово-културният характер на сериалите в известна степен ни възвисява с възможността после да изказваме недоволството си от техните качества. Критикуваме, понякога дори се подиграваме, но не изпускаме нито една серия, защото на другия ден сме неконтактни в работата с колегите си, които са гледали същата серия. А и заставането пред телевизора за поредния филм е най-лесният начин да разрешим въпроса за свободното време, без да си създаваме умствени проблеми.
     Когато обаче това заставане пред телевизора е в рамките на три часа и половина, колко от нас после ще седнат да гледат онова кино на истината, за което говори проф. Стефанов? Киното от фестивалите в Кан или Венеция. Може би ще седнат, но колцина?
     От две години съм член на Художествения съвет на Българската национална телевизия – един съвет, чиято задача се състои в гледане на завършените вече телевизионни филми и даване на художествена оценка за техните творчески качества. Честно казано, при 99% от тези филми изобщо не става дума за творчески качества, но ме ужасява повече нещо друго. Нито един от заснетите филми като сценарий, режисура и актьорска игра не си е направил труда да се съобрази с “новите” зрители. Може да са всякакви тези зрители – телевизирани, затъпели или Бог знае още какви, но те са реалност и пред тази реалност да правиш старо телевизионно кино за стари телевизионни зрители с държавни пари (всъщност пари от нашите данъци) е направо подсъдно.
     “Срещу ръжен не се рита” – твърди една наша поговорка. Реалността на “телевизираните” зрители е факт, какво да правим? За финал ще опиша още една карикатура, която ми се струва, че много сполучливо онагледява моята теза. На нея е изобразен лек автомобил, на който трябва да се смени спуканата гума. Вали дъжд и мокрият баща се обръща към двете си деца с думите: “Не разбирате ли, че това е реалният живот? Не можем просто да превключим на друга програма!”
 
* Текстът е представен за пръв път по време на научната конференция “Старо” кино – нови медии – “нови” зрители, проведена на 12 - 14 ноември 2004 година

Проф. Владимир Михайлов е доктор на изкуствознанието (роден 1943 година). Изследва и преподава история, теория и критика на аудиовизуалните средства за масова комуникация в Нов български университет, НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”, Институт за изкуствознание на БАН. Основател на Департамента по масови комуникации при Нов български университет. Главен редактор на списание “Медиа свят”.

MTR връзки:
Разговор на Йоана Павлова с проф. Божидар Манов

Години наред за българското кино се говореше с едни и същи блудкави клишета, които постепенно толкова се изтъркаха от употреба, че престанаха да изразяват каквото и да било. Във всеки форум за кино могат да се срещнат дежурните скептици, за които няма по-хубави от старите филми и нищо ново не заслужава внимание.

Йоана Павлова


Отдавна потребителите се разделиха с наивната представа, че Интернет ще бъде новата безплатна глобална зона. След като идеята на самия Интернет достъп е да бъде платен, онлайн пазарът се е разпрострял като фина мрежа, предлагаща всичко на достъпна цена. С това се променя и нагласата за възприемането на киното като изкуство. Дали ще се сбъднат най-мрачните прокоби на антрополозите и зрителят ще заживее в едно мултиплицирано от филмите суб-битие? Или пък внезапно човечеството ще бъде изправено пред алтернативни форми на творчество и киното ще заговори на нови езици? Можем само да се надяваме да бъдем тези “нови” зрители, свидетели на бъдещето.

Йоана Павлова