Media Times Review    Google   
___









религия
 май 2005

Американско избавление

Мястото на християнството в публичния живот

Албер Дж. Работо


     Честъртън веднъж нарече Америка “нация с душа на църква.” Отчасти той имаше предвид традиционната склонност на американците да представят политическите и социалните събития като сцени в драмата на избавлението. Още в своето начало американската история беше религиозна история. През трийсетте години на 17 век английските пуритани си представяха своето пътуване отвъд Океана към Америка като излизането на един Нов Израел от робството на Стария свят, един народ, пътуващ към обещаната земя на млякото и меда. И през вековете историята на Американския Израел продължи да служи като най-мощния и продължителен американски национален мит.
     Но за черните американци създадената нация не бе Нов Израел, а старият Египет, осъден на сигурно унищожение, ако не позволи на Божиите хора да го напуснат. Съществуването на робството, сегрегацията, дискриминацията и расизма бяха в противоречие с мистичната идентичност на американците като избран народ.
     Афро-американското християнство продължително конфронтираше нацията с тревожни въпроси засягащи американската изключителност. Вероятно най-тревожният от тях бе: “Ако Христос дойде като Страдащ Слуга, кой е подобен на него – господарят или роба?”. Страдащото робско християнство стоеше като пророческо осъждане на американската обсебеност от властта, статуса и собствеността. Афро-американските християни разбираха американската изключителност като опасна тенденция, която може да превърне нацията в идол, а християнството в кланова религия. Божественият избор не води до възход, величие и слава, а – както черните християни знаят добре – към унижение, страдание и отхвърляне. Нещо, което се отрази на живота на Исус, довеждайки го до кръста. Животът на неговите последователи беше белязан с този кръст. Погледнато от тази перспектива, да бъдеш избран означава да се присъединиш към компания, която не е със силните и богатите, но с тези, които страдат: презрените, бедните и отхвърлените.
     Извън тази пророческа традиция движението за граждански права, появило се през 60-те години, предложи една от най-мощните критики към американското общество, не само към Джим Кроу на юг, но и тази на Мартин Лутър Кинг, който нарече расизма, крайният материализъм и милитаризма “близнаци гиганти”. Кинг, най-красноречивият говорител на движението, черпеше ресурси както от черния религиозен протест, така и от критичната мисъл и действия на различни фигури от другите традиции като Торо, Ганди, Раушенбуш и естествено от старозаветните пророци. Забележимото присъствие на фигури като равинът Абрахам Джошуа Хешел, гръцкият ортодоксален архиепископ Йаковос и римокатолическите свещеници и монаси на предните линии на движението за граждански права показаха дълбокият морален резонанс, който накара хора с различна вяра да се противопоставят на несправедливостта. Техният протест бе основан на стария призив на техните верски традиции да се търси справедливост и да се показват милост. През цялата човешка история религиите са мотивирали определени групи от хора да застанат срещу обществото като критици на доминиращите културни и религиозни ценности.
     Американският експеримент предложи на тези традиции специална роля. Свободата на религия, въпреки продължителната културна хегемония на евангелисткия протестантизъм, отвори място на различните религиозни групи да се борят с дискриминацията и да изградят обществени служения и публични институции. И правейки това, те направиха в тази нация политически осъществим принципа на свобода на съвестта и се противопоставиха на старата тенденция правителството да поглъща религията в системата на държавната идеология.
     Принципът на религиозната свобода дава една мощна възможност за основано на религията право на несъгласие. В допълнение към вътрешната способност на демокрацията към самокритика и подновяване, мобилизацията на пророческата роля на религията в политическия живот на страната послужи като критика на националната амбиция и високомерие, от Пуританския Джеремияд до аболиционисткото движение, от втората реч при встъпването на длъжност на Линкълн до протестите срещу войната във Виетнам. В настоящият политически климат на американска изключителност, каквато носи правителството на Буш, е лесно да се забравят как тези реторични позиции са свързани със спасението на американската съдба. Християнството, дори и като доминираща религия, винаги е имало вътрешни ограничения, които са го предпазвали от преобладаващите насоки в определена култура и общество. Това непресъхващо напрежение е ясно уловено в инструкциите, дадени в Евангелието на Йоан, където се казва, че последователите на Исус трябва да бъдат в света, но “не и от света”.
 
*******
 
     В света, но не и от света. Тези думи улавят противоречивите отношения между Църквата и човешкото общество и култура. От една страна превъплъщаващият се характер на Църквата я изгражда в историята, в определено време, място и култура. От друга страна, нейният сакраментален характер надхвърля времето и пространството, правейки настоящето друг свят, царство на Бога, което едновременно е тук, сега и което има да дойде. В историята на християнството изкушението да се разхлаби това противоречие доведе християните до идеята Църквата да бъде разглеждана като една неземна трансцедентна мистерия, която няма връзка с човешкото общество и култура и е противоположна на него. Или казано по друг начин, това изкушение подтикна християните да разбират Църквата като особено общество, култура или етнос, което превърна християнството в религиозна идеология. Заради това, че “не са от света”, християните се противопоставят на културата, когато ценностите и поведението в тази култура влизат в противоречие с живата традиция на Църквата.
     Да вземем един ранен и известен пример: отказа на ранните християни да отдадат почест на императора. Бидейки в света, християните действат на културата като квас, опитвайки се да я променят чрез разговора си с другите за спасението, донесено ни от Христос. Ранните християнски апологети устояха на културата като се опитаха да обяснят вярата чрез философския и културен език на своето време и видяха в нея, че християнската истина чака да бъде изпълнена. Реципрочните отношения между християнството и културата са красноречиво изказани в “Писмо до Диогнетус”, един документ от втори век:
     “Християните не могат да бъдат различени от останалите хора чрез тяхната страна, език или навици. Те не живеят в свои градове; не използват някакъв присъщ само за тях език; не водят ексцентричен живот. Тяхната доктрина не бе открита от изобретателността или от дълбоката мисъл на любознателни люде, тя не е специално учение. И все пак, въпреки че живеят както в гръцки, така и във варварски градове… и следват традициите на своята страна за облекло и храна и въобще всички типични навици на ежедневието, в същото време те дават доказателства за отделно, тяхно общество. Те живеят в своите страни, но само като чужденци. Те са граждани на своята страна, но са чужденци. Всяка чужда държава им е родина и все пак всяка родина им е чужда страна… Те са активни хора на земята, но гражданството им е на небесата.”
     Това е вечното напрежение да бъдеш в света, но не и от света, с което християните продължават да се борят в Америка на 21 век.
     Това напрежение е в центъра и на моята верска традиция, християнското православие, познато най-вече като гръцко или руско. Исторически православието ни отпраща към християнството в източната Римска империя с център Константинопол или Византия като отделно от това на Запад, центрирано около Рим, и оттук Римокатолицизма. Тези две християнски течения постепенно се отдалечават едно от друго и официално се разделят през 1054 заради промените направени едностранно на Запад и нежеланието на Изтока да приеме претенциите на римския понтиф за върховенство. Православието за първи път стъпва в Америка с руските мисионери в Аляска през 18 век и после бе доизградено в континенталните Съединени щати от имигрантите, дошли от Русия, Гърция и Балканите през 19 и 20 век. Аз бях роден римокатолик, но станах православен преди десет години, заради една поредица от преживявания, които ми дадоха духовно обновление. Отчасти тази промяна бе предизвикана от дълбокото сходство между православието и етоса на афро-американското християнство. И в двете има едно тъжно усещане за живота, едно разбиране на важността на страданието като белег за автентичността на вярата. Афро-американското и православното християнство разглеждат човека като облечен в плът дух и бездуховно тяло. Те разбират материята и духа като свързани, а не като противоположни и оттук използването на материята и физическото тяло като начин за разкриване на духа. И двете вярват дълбоко в лечебната сила на ритуала, който отваря вратите на другия свят, разкривайки неговото съществуване в този свят. И двете критикуват възвеличаването на индивидуализма като деструктивен за личността. За отбелязване е също общият за православните и афро-американската християнска традиция сблъсък с доминиращите културни навици и ценности.
     Смятам, че православието предлага един забележителен поглед към човешката личност, който може да служи като важна критика към дефиницията на най-голямата американска ценност – свободата, принципът, който обединява всички американци.
     Американската идея за свободата е съсредоточена върху правата на индивида, но с предварителното условие, че уважението, което всеки човек заслужава, прави възможно неговото участие в обществения и граждански живот. Свободата на съвест и свободата на избор дават възможност на всеки да участва в гражданските институции, които са създадени да служат на общото благо.
     Демократичната традиция дефинира властта като публична служба. Тя окуражава участието и ценността на всеки глас, защото никога не знаем кога този глас ще е гласът на пророк. Тази традиция е дълбоко противоположна на статуса и властта, основани на наследствената аристокрация.
     Демокрацията най-вече балансира правата на индивида с отговорността да участва в публичните дебати и задачи, които правят гражданското общество възможно. Проблемът обаче е, че ние отдаваме повече значение на правата, отколкото на отговорността и това е постоянна заплаха за американската свобода. Изборът да се дава предимство на едното пред другото се ограничава до един прост, но проницателен въпрос: “За какво служи свободата?” Когато Томас Джеферсън написа Декларацията на независимостта, той копира от Джон Лок известният списък от неотменими права, завещани ни от Създателя, с една единствена разлика: Джеферсън замести живота, свободата и собствеността на Лок с “живота, свободата и стремежа към щастие”. За нещастие от тогава американците доста лесно обърнаха стремежа към щастие в стремеж към придобиване на собственост. Именно в това отношение православното християнство насочва своята критика, т.е. към американската пристрастеност към консуматорството, опасната колективна илюзия, която свежда хората до обекти и превръща междуличностните отношения в манипулация и експлоатация.
 
следва продължение

Албер Дж. Работо е професор по религия в Princeton University и автор на книгите Slave Religion и A Sorrowful Joy. Статията е публикувана в списание Boston Review.