Media Times Review    Google   
___









перспективи
 май 2006

Тъмната страна на китайския възход

От Минсин Пей *


Икономическият разцвет на Китай смайва инвеститорите и пленява света. Но зад небостъргачите и димящите заводски комини се крият масова корупция, огромни разхищения и елит, който не проявява особен интерес към подобряване на положението. Забравете за политическата реформа. Перспективата за бъдещето на Китай е упадък, а не демокрация.

     Единственото нещо, което се развива по-бързо от Китай, е рекламата за Китай. През януари брутният вътрешен продукт (БВП) на народната република надвиши този на Великобритания и Франция, превръщайки Китай в четвъртата по сила икономика в света. През декември бе обявено, че Китай измества САЩ като най-голям износител на технологични стоки в света. Много експерти прогнозират, че до 2020 година китайската икономика ще заеме второто място след американската, като е възможно да я задмине до 2050 година.
     Западните инвеститори приветстват твърдите икономически принципи на Китай – високи спестявания, изобилие на работна ръка и здрава трудова етика, и охотно замазват недостатъците. В бизнес средите се говори, че Китай е едновременно най-големият производител и най-големият пазар в света. Частните инвестиционни компании усилено търсят възможности за икономическо участие в Средното кралство. Китайските интернет компании се продават на високи нива н технологичната борса NASDAQ. Някои от водещите световни финансови институции, включително Bank of America, Citybank и HSBC, залагат милиарди на финансовото бъдеще на страната, като придобиват малки дялове от контролираните от държавата китайски банки, въпреки че много от тях са на практика неплатежоспособни. Не трябва да забравяме и факта, че всеки от световните автомобилни гиганти е построил или планира построяването на нови заводи в Китай въпреки наводнения пазар и намаляващите печалби.
     И защо да не повярваме в рекламата? Данните за растежа на Китай през последните две десетилетия опровергават песимистите и надхвърлят очакванията на оптимистите. Но преди всички ние да започнем да учим китайски и да се дивим пред достиженията на Китайската комунистическа партия, трябва да спрем за миг. Ако погледнем по-внимателно, ще видим, че китайските постижения губят своя блясък. Икономическите показатели на Китай от 1979 година досега, например, са всъщност по-малко внушителни от тези на източноазиатските му съседи като Япония, Южна Корея и Тайван, ако ги сравним с подобни периоди на растеж. Банковата система, чиято поддръжка струва на Пекин около 30% от годишния БВП, е обременена с необслужвани кредити и е вероятно най-уязвимата в Азия. Сравнението с Индия е особено поразително. За периода от 1999 до 2003 година, в шест основни промишлени сектора (от автомобили до телекомуникации), индийските компании достигат между 80% и 200% по-висока възвращаемост от китайските. Често пъти прибързаните общоприети мнения относно икономическата реформа в Китай пренебрегват основни недостатъци, които правят много прогнози за развитието на Китай подвеждащи, ако не и рискови.
     Зад възторжените заглавия прозират основни дефекти, вкоренени в китайската неоленинистка държава. За разлика от маоизма, неоленинизмът съчетава еднопартийното управление и държавен контрол на ключови сектори от икономиката с частични пазарни реформи и слага край на самоналожената изолация от световната икономика. Маоистката държава проповядва егалитаризъм и разчита на лоялността на работниците и селяните. Неоленинистката държава практикува елитизъм, разчита на подкрепата на технократите, военните и полицията и асимилира новите социални елити (специалисти и частни предприемачи) и чуждия капитал – неща, немислими при маоизма. Неоленинизмът прави управляващата Китайска комунистическа партия по-устойчива, но също поражда саморазрушителни сили.
     Според повечето западни наблюдатели икономическият успех на Китай замъглява хищническите характеристики на тази неоленинистка държава. Всъщност пекинската авторитарна политика води до появата на опасно съчетание от връзкарски капитализъм, повсеместна корупция и увеличаващо се неравенство. Мечтите, че някой ден икономическата либерализация на страната ще доведе до политическа реформа, остават далечни. Ако сегашните тенденции продължат, в политическата система на Китай е по-вероятно да настъпи упадък, отколкото демокрация. Вярно е, че последните икономически постижения на Китай изпълват партията с нова енергия. И все пак самите политики, приети от партията за създаване на висок икономически растеж, утежняват политическите и социалните недъзи, които заплашват дългосрочното й оцеляване.
 
Власт и контрол
 
     След четвърт век постепенна икономическа реформа успява ли Китай да превърне старата си контролирана икономика в истинска пазарна икономика? Съвсем не толкова добре, колкото си мислят повечето хора. Въпреки че Китай бе една от първите социалистически икономики, които започнаха сериозни реформи, последните данни относно регулаторната рамка, международната търговия, фискалната политика и правната система поставят Китай сред последните три места от 127 държави, включени в проучване на икономическата свобода. Китай е по-назад от повечето източноевропейски страни, индия и Мексико и всички свои източноазиатски съседи с изключение на Бирма и Виетнам.
     Китайската държава остава дълбоко ангажирана в икономиката. Според официални данни за 2003 година държавата преразпределя 38% от БВП на страната и дава работа на 85 милиона души (около една трета от работната сила в градовете). От своя страна частният сектор в градските региони осигурява работа само на 67 милиона души. Според едно изследване на финансовата компания UBS, делът на частния сектор в икономиката е не повече от 30%. Тези числа са тревожни дори за Азия, където по традиция държавата има голямо участие в икономиката. Държавните предприятия в повечето азиатски страни произвеждат около 5% от БВП. В Индия, която традиционно се счита за социалистическа икономика, държавните фирми осигуряват по-малко от 7% от БВП.
     Но пипалата на китайската държава са увити около икономиката дори по-здраво, отколкото тези числа подсказват. Първо, Пекин продължава да притежава основната част от капитала. През 2003 година държавата контролира дълготрайни активи на стойност 1.2 трилиона долара, или 56% от дълготрайните промишлени активи на страната. Второ, по типичен за истински ленинистки режим маниер, държавата е или монополист, или основен играч в повечето важни сектори в икономиката – финансовите услуги, банковата система, телекомуникациите, енергетиката, стоманодобива, автомобилостроенето, природните ресурси и транспорта. Тя пази своите монополни печалби в тези сектори, като пречи на частните местни и чуждестранни компании да влязат на пазара (въпреки че в някои сектори, като например стоманодобива, телекомуникациите и автомобилостроенето, има конкуренция между държавните фирми). Трето, правителството запазва строг контрол над повечето инвестиционни проекти чрез правомощията си да отпуска дългосрочни банкови кредити и да дава право на ползване върху земята.
 
Паразитната държава
 
     Според много наблюдатели, силният контрол на Пекин върху китайската икономика означава единствено, че процесът на реформи не е завършил. Те прогнозират, че с отварянето на Китай държавният контрол ще отслабне и пазарните сили ще прогонят неефективните индустрии и ще прочистят държавните институции. Силната вяра в постепенната, но непреклонна икономическа либерализация често пъти естествено води до политически резултат – пазарните сили в крайна сметка ще породят граждански свободи и политически плурализъм.
     Това е успокояваща мисъл. И все пак това оптимистично виждане пренебрегва отчаяната нужда на неоленинисткия режим от безпрепятствен достъп до икономическа изгода. Почти няма авторитарен режим, който да може да запази властта си само чрез принуда. Повечето режими съчетават принудата с протекция, за да гарантират подкрепа от ключови поддръжници като бюрокрацията, военните и бизнеса. С други думи, авторитарният режим рискува да загуби политически контрол, ако приеме пълна икономическа либерализация. Повечето авторитарни режими са наясно с това, но никой не го знае по-добре от Пекин.
     В днешно време Пекин ръководи широка система за протекция, която гарантира лоялността на привържениците и дава привилегии на избрани групи. Партията назначава 81% от изпълнителните директори на държавните предприятия и 56% от служителите, заемащи висши корпоративни длъжности. Корпоративните реформи, проведени след края на 90-те години с цел превръщане на изцяло държавните фирми в акционерни дружества, не променят системата на протекции. В големите и средни държавни предприятия (привидно превърнати в акционерни дружества, някои от които се търгуват на презокеанските фондови борси), функцията на партийния секретар и председател на управителния съвет се изпълнява от един и същ човек в почти половината от случаите. В 70% от всичките 6275 големи и средни предприятия, класифицирани като корпоративизирани след 2001 година, членовете на партийния комитет са и членове на борда на директорите. По общи данни 5.3. милиона партийни функционери – около 8% от общата членска маса и 16% от членовете на партийните организации в градовете, заемат изпълнителни постове в държавните предприятия през 2003 година.
     Порочната връзка между държавата и основните индустрии може да провали развиващите се страни, като Китай е по-податлив от другите. Комбинацията от авторитарно управление и икономическо господство на държавата създава опасна форма на връзкарски капитализъм, тъй като управляващите елити превръщат политическата си власт в икономически богатства и привилегии за сметка на справедливостта и ефективността. Икономическото господство на държавата поддържа систематична икономическа неефективност, тъй като оскъдните ресурси се изливат в местните елити и бюрократичните поддръжници. Според оценката на Световната банка в периода между 1999 и 2000 година почти една трета от инвестиционните решения в Китай са погрешни. Изследвания на Китайската централна банка показват, че 60% от лошите кредити през 2001-2002 година са отпуснати в резултат на политически ръководеното кредитиране. Този проблем стои и днес. Китайските специалисти по икономическо планират разкриват в началото на 2006 година, че 11 големи капиталоемки промишлени сектора бележат свръхпроизводство. Стоманодобивната промишленост на страната например, която е най-голямата в света, има производствен излишък в размер на 116 милиона тона (или около 30%).
     Държавните предприятия са също крайно непечеливши. През 2003 година, която е година на разцвет, средната възвращаемост на активите им е едва 1.5%. Над 35% от държавните предприятия губят пари и едно от шест имат повече дългове, отколкото активи. Китай е единствената държава в историята, която едновременно постига рекорден икономически растеж и рекорден брой необслужвани банкови кредити.
     Партийното членство и бизнес усетът често не вървят ръка за ръка. Тъй като партията е обсебена от идеята за висок растеж, държавните служители получават възнаграждение, за да осигуряват, дори и привидно, точно това. Тази структура на поощренията води масово до погрешно разпределяне на капитала за „имиджови проекти” (като например нови заводи, луксозни търговски центрове, развлекателни центрове и ненужна инфраструктура), които разкрасяват служебните характеристики на представителите на местната власт и засилват шансовете им за повишение. Резултатите от тези грешки – бляскави офис комплекси, промишлени паркове, вписващи се в естествения пейзаж магистрали и обществени площади – впечатляват западните посетители, които ги разглеждат като едно доказателство за икономическите постижения на Китай.
     Китайската икономика не е само неефективна. Тя също така се е превърнала в жертва на връзкарския капитализъм от китайски тип – съчетанието между неограничена власт и незаконно придобити богатства. А корупцията е най-силна там, където ръката на държавата е най-твърда. Всички най-корумпирани сектори в Китай като енергетиката, тютюнопроизводството, банковата система, финансовите услуги и инфраструктурата са монополи, контролирани от държавата. Никой от тези факти не е безпрецедентен, разбира се. В крайна сметка руските олигарси ограбват природните ресурси на страната. Китай поне може да се похвали с истински частни предприемачи, които са изградили процъфтяващи компании. Но политически закриляните едри собственици в Китай реализират печалби от разцвета на търговията с недвижими имоти – почти половината от китайските богаташи, включени в класацията на 100-те най-богати хора в света на списание Forbes за 2004 година, са строителни предприемачи.
     Различни индикатори, събрани от официални източници, разкриват масово незабавно забогатяване в страната. Броят на „случаите с големи суми” (включващи парични суми над 6000 долара) почти се удвоява през периода между 1999 и 2002 година, показвайки, че корумпираните служители разграбват още повече богатства. Тази деморализация, изглежда, се разпространява, тъй като все повече висши служители са впримчени в системата. Броят на служителите на ниво провинции и нагоре, съдени от държавата, нараства от 1938 през 1992 година на 2925 през 2002 година.
     Оптимистите могат да кажат, че тези числа разкриват строго прилагане на закона, а не разпространяваща се корупция, но доказателствата свидетелстват за обратното. В днешно време престъпните служители почти не рискуват да понесат сериозно наказание. През 90-те години средно 140 000 партийни функционери са били замесени в скандали за корупция, като наказателни обвинения са повдигнати срещи 5.6% от тях. През 2004 година 170 850 партийни функционери и членове са били замесени в престъпления, но само 4915 (или 2.9%) от тях са станали обект на наказателно преследване. В Китай процъфтява култура на безнаказаност на държавните служители.
     Още по-лошо, корупцията вече взема форми, които обикновено се свързват с упадък на режима. В миналото корупция, включваща голям брой държавни служители, е била рядкост. Сега тя е широко разпространена. Регионалните данни сочат, че широкомащабната корупция представлява от 30% до 60% от всички случаи на незаконно забогатяване, разкрити от властите. В някои от най-тежките случаи са замесени всички представители на провинциалните общински и регионални власти. В провинция Хейлонгцзянг, в един скандал за корупция, участват над 400 представители на местната власт, включително бившият представител, бившият организационен секретар на партийния комитет на провинцията, заместник-управителят, главният прокурор, председателят на местния върховен съд и осем от тринадесетте партийни шефове в провинцията. По официални данни в Шенянг (столицата на провинция Лиаонинг), Фижу (столицата на провинция Фъцзян) и над 30 други подобни провинции и префектури групи от висши служители на местната власт, включително партийни шефове и кметове, са получавали редовно заплащане от организирани престъпни групи, замесени в убийства, изнудвания, пазар и проституция.
     Не по-малко зловещо от самата корупция е онова, което разкриват тези скандали за легитимността на правителството. В своите признания корумпираните служители често търсят оправдание за злодеянията си в загубата на вяра в комунизма. Твърди се, че висшите партийни служители се консултират с гадатели относно политическите се кариери. Изглежда, че управляващият елит в Китай е пасивен и несигурен. Уплашени за бъдещето, някои служители не искат да чакат дори няколко години, преди да превърнат властта си в богатство. През 2002 година почти 20% от държавните служители, обвинени във взимане на подкупи, и почти 30% от наказаните за злоупотреба с власт, са на възраст под 35 години. През 2003 година в провинция Хенан 43% от местните партийни шефове, хванати в корупция, са на възраст между 40 и 50 години (в сравнение с 32% над 50 години). Това са бъдещите лидери на Китай – във висока степен подкупни.
 
Двата Китая
 
     Докато елитите бързо трупат печалба, обикновените китайци изостават. Данни от различни източници, включително Световната банка и китайското правителство, сочат, че неравенството в доходите се е увеличило най-малко 50% от края на 70-те, което превръща Китай в едно от най-неравноправните общества в Азия. Според едно неотдавнашно изследване по-малко от 1% от китайските домакинства контролират над 60% от богатствата на страната (за сравнение, 5% от домакинствата в САЩ притежават 60% от богатствата). Нарастващото неравноправие със сигурност не е необичайно в страните в преход към пазарна икономика, но неоленинистка система на Китай, изкривеното стимулиране и елитистките политики засилват тази тенденция.
     Ако при предишното поколение потомците на управляващия елит са заемали постове сред управляващите или военните, в днешно време те се захващат с бизнес. Специалните последици от тяхната дейност са особено явни при търговията с недвижими имоти, където селяните обикновено получават по-малко от 5% от стойността на земята си, докато предприемачите прибират в джобовете си 60%, а остатъкът отива при местната власт. Приватизацията също предлага на вътрешните хора шанс да забогатеят, като купуват евтино държавни активи. Според едно неотдавнашно изследване 60% от приватизираните държавни предприятия са продадени на техните мениджъри. В резултат на това 30% от всички собственици на частни фирми са партийни членове.
     Междувременно, качеството на основните услуги за обикновените китайци изостава все повече. Според Световната банка управлението на Китай се нарежда във втората половина от всички страни по света. Китай не инвестира достатъчно в основни социални услуги, като тук особено важни са образованието и здравеопазването. Държавните разходи за образование намаляват с почти 20% като дял от общите разходи за образование през 90-те години. В селските райони, където живеят най-бедните китайци, 78% от бюджета за образование, се набира от селяните чрез местните данъци и такси, докато Пекин осигурява само един процент от финансирането на селското образование.
     В здравеопазването последиците от лошия разчет на разходите са още по-тежки. Държавните средства, които представляват 36% от общите разходи за образование през 80-те, се стопяват до по-малко от 15% през 2000 година. Китай разполага с болници и оборудване, а разходите на глава от населението са по-високи в сравнение с другите развиващи се страни. Но тези ресурси са сред най-неравномерно разпределените в света. Световната здравна организация класира справедливостта на китайската здравна система след всички други страни с изключение на Бразилия и Бирма. Според китайското Министерство на здравеопазването две трети от населението не са здравно осигурени, а около половината болни изобщо не търсят медицинска помощ.
 
Отложената демокрация
 
     Бързата икономическа реформа в Китай все още не е породила дългоочаквания политически плурализъм. Според някои наблюдатели Китай може би все още е твърде бедна страна, за да може да си позволи демокрация. Но при положение, че доходите на глава от населението възлизат на почти 1500 долара (на практика 4500 долара, ако се вземе предвид покупателната способност на хората), Китай е по-богата от много бедни демокрации. Не бедността задържа демокрацията, а неоленинистката държава и връзкарският капитализъм, който тя подхранва.
     Самата демокрация отчасти е жертва на икономическата експанзия на страната. Колкото и да е погрешен и зле управляван, бързият растеж на страната поддържа легитимността на Пекин и намалява натиска върху управляващия елит за либерализация. Демократичният преход в развиващите се страни често пъти е провокиран от икономически кризи, отговорността за които се стоварва върху некомпетентността и лошото управление на стария режим. В Китай такава криза още не е настъпила. Междувременно богатствата, достъпни за управляващата класа, убиват всяко движение за демократична реформа в рамките на самия елит. Политическата власт става все по-ценна, защото може да се превърне в богатство и привилегии, които са били немислими в миналото. Засега икономическият растеж на Китай има обратен ефект върху демократизацията – той прави управляващият елит още по-малко склонен да се раздели с властта.
     Щедрите държавни разходи в областта на законността и реда гарантират, че споделянето на властта няма да бъде необходимо в близко бъдеще. След трагедията на площад „Тянанмън” партията инвестира милиарди за засилване на паравоенните полицейски структури (Народната въоръжена полиция), които се използват за потушаване на вътрешни смутове. За да неутрализира заплахата от информационната революция, и особено интернет, китайското правителство съчетава технологични умения и контролираща мощ. Говори се, че китайската „интернет полиция”, официално позната като Служба за контрол на интернет и сигурността към Министерството на обществената сигурност, разполага с над 30 000 служители. Пекинското поделение гордо отбелязва участието си в широкомащабно упражнение през 2002 година с цел да провери дали правителството може да изчисти интернет от „вредно съдържание” в рамките на 48 часа след появата му. (по време на упражнението цялото „вредно съдържание” е премахнато за 19 часа.) Подобрената стратегия на партията за „селективна репресия” е насочена само към онези, които открито се противопоставят на властта, като оставя на спокойствие широкото население. Китай е една от малкото авторитарни държави, където хомосексуализмът и обличането на дрехи на противоположния пол са разрешени, но политическото несъгласие не е. Вътрешните опозиционни групи и индивиди, които могат да се противопоставят на властта на партията, се изолират и обезсилват.
     За разлика от инакомислещите появяващият се социален елит бива асимилиран и глезен. Партията обсипва градската интелигенция, специалистите и частните предприемачи с икономически привилегии, професионални почести и политически достъп. През 2004 година например, от цялата нация са избрани 145 000 специалисти, или около 8% от утвърдените специалисти, които получават специални правителствени стипендии (добавки към месечните им заплати). Десетки хиляди бивши университетски професори са вербувани да станат партийни членове и повишени на висши партийни постове. Поне засега партийната кампания на омайването работи – социалните групи, които обикновено ас двигателите на демократизацията, са политически неутрализирани.
     Китайският неоленинистки режим има огромни ресурси, но и още по-сериозни дефекти. Контролираното от държавата инвестиране, целящо да гарантира политическата лоялност на ключови поддръжници и възхода на личната кариера, ще попречи на Китай да реализира икономическия си потенциал. Корупцията в държавата вероятно ще се задълбочи. Влошаването на инфраструктурата на здравеопазването и образователната система ще породи социално напрежение и масово отчуждаване, като по този начин ще подрони основната подкрепа на партията и ще засили нейната уязвимост към икономическите и политическите сътресения, които неминуемо ще последват.
     Китай вече е платил висока цена за недостатъците на политическата си система и породената от нея корупция. Новите лидери на страната, въпреки че осъзнават сериозността на упадъка, предприемат скромни стъпки за подобряване на положението. За момента стабилните икономически показатели на Китай и неизчерпаемата енергия на народа скриват и компенсират лошото управление, но те не могат да направят нищо повече. В близко бъдеще ще разберем дали такава погрешна система може да издържи изпита при силен икономически шок, политически катаклизъм, криза в здравеопазването или екологична катастрофа. Китай може да се издига, но никой не знае дали може да полети.
 
     * Минсин Пей е старши сътрудник и директор на програмата за Китай към Carnegie Endowment for International Piece. Той е автор на книгата „Обреченият преход на Китай: ограниченията пред развитието в условия на автокрация” (Cambridge: Harvard University Press, 2006).

Статията е публикувана във
Foreign Policy - България
, април/май 2006

Форуми Media Times Review