Спомени от годините на
Холокоста – 1940-1943

Кратка автобиография на Самуил Ардити

По пътя за Русе

(първа част)

Поминъкът не беше луда работа. Понякога в събота баща ми плащаше седмичната заплата на работничките и след това вземаше назаем от всяка една, за да изкараме неделята. Живеехме под наем на улица “Нишка”. В сградата, в която бе нашия апартамент, живееха само евреи. Хазяинът беше Самуил Леви, едър чорбаджия от Дупница. Името на този град ми изглеждаше много странно. Евреите от Дупница имаха една известна поговорка на еврейски жаргон, който бе смесица от испански, турски и български думи. Те казваха: “пан ипиперице, мюлк ин ла столице”. Което преведено значеше: “яж хляб и пиперки и купи имот в столицата”. Кварталът беше център на кръчми, изби, винарници, на складове за вино и евтини гостилници. Пияници лежаха по улиците и повръщаха. Страх ни беше да се връщаме късно вечер, защото във входа на сградата винаги лежеше някой пян. Нисо, големият син на хазяина, държеше една кръчма и кебапчийница на партера. Когато баща ми ме пращаше да купя литър вино, Нисо се грижеше процента на алкохола да не е голям и така явно продаваше половин шише вино с половин шише бистра софийска вода.

Помня веднъж, седяхме на гости при леля ми Ребека. Дойде и семейството на чичо Мони от Русе и други роднини. По радиото крещеше Хитлер. Ние се подигравахме на този луд бояджия. Хитлер викаше: “Евреите ще престанат да се смеят като превзема Европа”. Не знаехме, че това желание на ненормалния водач на германския културен народ ще се сбъдне. Германците упражняваха голям натиск върху България да се присъедини към Тристранния пакт на Германия, Италия и Япония. Особено настоятелен за това беше Богдан Филов, министър-председателя на България. Кешки да беше останал професор- археолог, щеше да направи голяма добрина на себе си и на страната. Тази чорба на нацизма и расизма българите не я ядяха. Защото евреина беше бакалина, електриджията и магазинера във фабриката. Обаче българският народ вярваше, че само германците могат да изпълнят неговите исторически аспирации. Днес знаем, че и СССР и западните сили са поддържали българските претенции към Южна Добруджа. През 2000 година посетих България. До Софийският университет има един антикварен магазин за книги. От там купих дневника на Филов. В него той пише, че царят се противял на присъединяването към Тристранния пакт: “предпочитам да абдикирам и да се хвърля в обятията на Русия, макар и да се болшевизираме.” Под натиска на Филов пакта се подписа и германските войски влязоха в България.

Да си призная войските наистина бяха добре приети от българския народ. Една нощ се събудих в ръцете на майка си. Слизахме надолу по стълбите. Беше около три часа след полунощ. “Къде отиваме?” -попитах я аз. “Да ядем кебапчета в кръчмата на Нисо”- отговори тя. Вместо в кръчмата се намерих в мазето на сградата, което бе обявено за противозащитно скривалище. Всички съседи бяха там. В София падаха бомби. Експлозиите се чуваха много силно и много близко. Сръбската авиация бе нападнала гарата на София, през която минаваха германските войски по пътя си на запад. Наблизо падна бомба и хазяйката, която бе малко глуха, каза: “Нисо, некой дига кюпенка на кръчмата! Да не влизат крадци?!” Маер, един от синовете на хазяина засвири на акордеон и така прекарахме до зори с висок дух. Това бе първият ми път когато влизах в противовъздушно скривалище. В бъдеще щях да седя много пъти в София и в Русе, също и в Израел, когато бяхме нападнати с ракети от лудия Саддам.

На улица Нишка, до нашата къща, имаше един дюкян за кисело мляко. Като видяхме опашката пред магазина, разбрахме че войната е пристигнала и до нашия квартал. България беше земеделска страна. Над 90 процента от населението й бяха селяни, производители на храна. Но германците ограбваха храните. Те плащаха с марки, една обезценена валута, с която не можеше да се купи нищо. По селата имаше храна и в София имаше черна борса. Баща ми купуваше храна от черната борса. Масло и луканки не липсваха, но проблемът беше хляба. Порцията давана с купони беше 300 грама на човек. Като купехме хляба, го разделяхме на четири – на татко, на майка, за батко и за мен. Забелязах, че след закуската, за обяд моята порция хляб пак бе същата. Не намаляваше. Като свърши войната майка ми каза, че ми е добавяла. За днешните девойки, които правят диета, 300 грама хляб им се виждат излишни, но за нас те бяха много малко. Черната борса за хляб беше много опасна. Заради търговията на черно някои хлебари бяха качени на бесилката. Майка ми успяваше по най-дискретен начин да разменя ризи от ателието за хляб. Тя отиваше в хлебарницата с купони в ръка, хлебаря се правеше, че реже купоните, а те в действителност оставаха в книжката. След това тя наново купуваше порцията.

Баща ми тъкмо беше купил едно ново радио “Blaupunkt” и изведнъж трябваше да го предадем на властите. Така от една страна се освободихме от нацистката пропаганда на Гьобелс, която беше много ефикасна. Тя можеше да продаде хладилник на ескимосите, на негрите от екватора - парно отопление и да убеди евреите, че антисемитите са прави. От друга страна ни липсваха предаванията на Радио Лондон. В София живееха 25 000 евреи и 700 000 българи. Новините на Радио Лондон бяха в девет часа, който бе забранен час и за евреите. Въпреки малкото число на моите сънародници, в девет улиците опустяваха. Всички търчаха да чуят новините на Радио Лондон. Сигнала на радиото бяха началните акорди на симфония № 5 на Бетховен.