Media Times Review    Google   
___









Книги
 ноември 2004

Една седмица в рая
В следващите няколко броя на МТР ще ви представим в продължения романа на Златко Енев „Една седмица в рая", който се появи през м. май тази година при издателство „Колибри"

Попаднали в Берлин за пръв път след падането на стената, тримата герои на този кратък роман преживяват множество смешни и тъжни приключения, но може би най-важното, с което те се сблъскват, са въпросите. Въпроси като: Кои мислим, че сме ние? Къде е нашето място в Европа и света? Какво ни прави уязвими? Или може би силни? Интересни? Особени?

Отговорите, както сигурно можете да си представите, понякога звучат не особено ласкателно, но - поне в очите на автора, - те винаги са истински.



* * *

     Берлин. Град на контрасти, както пояснява пътеводителят на Теодора. Не очаквайте да намерите тук достолепната красота на Париж или Прага, тя отдавна е пометена от съюзническите батареи. Затова пък попадате в пулсиращото сърце на нова Европа, пригответе се за една странна смесица от вехто и свръхмодерно – очукани сгради и луксозни коли, руини от войната и лъскави стъклени кули, огромни паркове и задръстени улици, назъбени парчета от стената редом с гордия Райхстаг … Високи църкви, напъващи се да прободат небето, масивни каменни дворци, очукани от шрапнели, оплескани с боя паметници на доскорошни герои, безлични панелни комплекси и разкошни вили с фашистко минало – всички пъшкащи под бремето на една дълга и нелесна история, всички жадуващи за промени, за бъдеще…
     Добре дошли, добре дошли, повтаря пътеводителят …
     „Но само ако сте за кратко“, мълчаливо добавя Теодора.

     Наперен народ, господарски, мисли си Боян. Гледай само жените как се разхождат, не поглеждат ни наляво, ни надясно, хич не ги интересува дали някой ги зяпа или не. Пък и колко са безгрижни. Оставили тук направо на улицата цяла палета тухли, газобетонни, сигурно една чанта пари струват – и никой не ги пази. Ако това беше у нас, тухлите досега да са изчезнали, куче влачи – диря няма. Магазините пращят от стоки, цените човешки. Благоденствие. Изобилие. И спокойствие – никой не се бута, никой не се кара. Даже и в автобусите има място за всички. Ех, кога ли и ние ще стигнем до там?
     – Влади, гледай тук! – вика Теодора, която е спряла като вкаменена пред един плакат, на който се вижда главата на странен мъж с подвити нагоре тънки мустаци, очите му изблещени, ще речеш, че някой го души. – Дали! Изложба на Дали! Можеш ли да си представиш?
     Боян свива рамене и пръхти ядосано. Хайде сега, превземки! Той също се вълнува от много неща (например концерта на „Стоунс“, за който съобщава следващия плакат), но това съвсем не го кара да се разтапя така, особено пък когато нещата явно не са му по джоба. Между другото тук пише, че изложбата съдържа само скици. Не е чак толкова голяма работа, хайде стига горчиви въздишки. Той изчаква докато възбудата на двамата културманиаци се поуталожи, после ги побутва напред. Дайте да не се вдетиняваме, тука всичко има, ако се опитваме от всяко нещо да опитваме, времето за нищо няма да стигне, за парите пък съвсем да не говорим. Те въздъхват още няколко пъти, колкото да не се предават без борба, после продължават.
     Междувременно са стигнали до Александърплац и Боян предлага да си позволят дългоочакваната бира. Най-после. Тримата се отпускат в удобни плетени столове току под телевизионната кула, той поръчва с тон на човек от свят, хей, кой като нас! Обгражда ги многоезична глъчка, повечето хора наоколо са също туристи като тях. Група възрастни американци, мъжете в къси панталони и дълги до коленете чорапи, жените с ослепително червени, дълги маникюри, разговарят шумно и възбудено. „This place has anything but color. That’s what Stalinism is about, honey 1.“ Малко по-нататък седят млади французи, всичките в джинси и якета, до тях – двама индийци в снежнобели дрехи, с големи тюрбани и строги, властни лица. И, разбира се, неизбежната група японци, слушащи обясненията на екскурзовода с вида на ученици, които след лекцията ще бъдат изпитвани.
     – Вавилон – казва Владко и се усмихва блажено.
     – Вавилон с хубава бира – допълва Боян, отпивайки с наслада от запотената халба. – Четох някъде, че в Германия имало над пет хиляди вида бира. Какво ще кажете, а?
     – От бира се прави корем – обажда се Теодора. – А от много бира – голям корем.
     – Като ще е корем, поне от хубава бира да е – отвръща Боян беззлобно. Приятното юнско слънце го размеква и му отнема желанието да спори. Пък и коремът не е негов проблем, той го знае и не се засяга от глупости.
     Тримата се отпускат в столовете и започват да попиват картоненото великолепие на площада, построен по правилата на една архитектура, в която кривите линии очевидно са строго забранени. Отвсякъде ги заобикалят бетонни кутии, всичко говори за неумолима увереност в силата на геометрията и правите линии, за преклонение пред яснотата и простотата. Само овалният купол на гарата, неизбежен компромис с миналото, напомня за това, че този град е преживял и по-различни времена.
     Впрочем, не само. Вече се вижда, че желязната праволинейност на площада е започнала да поддава и тук-там избиват кълновете на нещо ново, нещо хаотично, непокорно, което дори и при най-добро желание не може да се впише в порядъчния мир на плановото строителство. Фонтанът по средата на площада е покрит с пъстри графити, недалеч от него група перуански музиканти изпълва пространството с носталгично-нежни песни, а малко по-нататък са се появили множество яркочервени будки за бърза храна, в които неуморни китайци се трудят безспирно, за да утолят глада на многоглавата туристическа хидра. Площадът диша – дори и под тежкия сив грим, с който го е покрило немското преклонение пред ефективността и правилното подреждане.
     – Някак по-шик си го представях – обажда се Владко предпазливо. – Все пак, Германия.
     – Чакай де, ние още нищо не сме видели – отвръща Боян малко троснато. – Тия тук до вчера на нашето дередже бяха, ти какво искаш? Беднотия и красива архитектура не вървят заедно, това е ясно.
     – Баухаус също е роден от беднотия – намесва се Теодора. – Но въпреки това никога не е приличал на тия … кашони. Немците знаят и две, и двеста, другаде трябва да е причината.
     – Като ви слуша човек ще рече, че в Париж сте родени. Причината е една и съща от Сибир до тука, това всеки го знае. Е и какво? У нас да не би по-красиво да строят? Ако София беше бомбардирана малко повече, сега цялата само от панели щеше да бъде.
     – Сигурно си прав – проточва Владко с обиграния тон на академичен въжеиграч. – И все пак ми се струва, че не всичко е толкова просто. Ние каквото и да правим, все ще се изхитрим тук-там да оставим по някой дефект, дали ще е дупка, дали паднал комин, няма значение. И все пак си личи, че е правено от хора. При немците такова нещо няма – каквото и да захванат, все така ще го направят, че после цял свят се чуди това хора ли са или машини. И за хубаво, и за лошо.
     Боян го гледа стръвно, неспособен да преглътне онова, което му се вижда като безсмислена игра с думи, реалност и истина.
     – Ти какво, още малко и ще ни изкараш по-велики от немците, а? Щото на две магарета сламата не можем да разделим, затова ли? Намерил за какво да ни хвали, че не можем едно нещо да свършим, без да го изкусурим. Хайде, като сме толкова велики, защо не си купиш тогава нашенска кола, ами си тръгнал да биеш път до Германия? Щото сме най-големите майстори, нали? И хиляда години да минат, България все така ще си крета отзад, все от много майсторлък! Хубава ни била работата, щото с дефекти! Тоя път го мацна като сопол в манджа!
     Той ядосано отпива от бирата си и тресва халбата обратно, при което покрива всички с фонтан от пръски. Това окончателно разваля настроението му и той потъва в мрачно мълчание от което, види се, нищо не може да го извади.
     – Не става дума за дефектите, а за човешкото. – Решил, че е отишъл твърде далеч, Владко предпазливо се опитва да поправи грешката си.      – Исках само да кажа, че и техният медал сигурно си има обратна страна. Студена.
     Но Боян отказва да слуша повече. Доброто настроение го е напуснало, а заедно с него – и желанието за приказки. Той изведнъж се сеща, че е дошъл в Берлин по работа, а не за удоволствие.
     – Kellner! Die Rechnung, bitte 2.
     Младият човек в снежнобяла престилка се приближава бавно, очевидно стреснат от резкия тон. Боян обаче отказва да забележи раздразнението му.
     – Ja, ja, wir wollen zahlen 3!
     Минута по-късно той гледа малката касова бележка с разширени от удивление очи. За миг се оглежда безпомощно, сякаш се надява, че това е само шега, после отпуща рамене пред неумолимата яснота на цифрите и мълчаливо подава сметката на Владко. Той изхълцва на свой ред, тоя път добре се наредихме, после подава бележката по-нататък. Теодора, вече подготвена от реакциите им, дори не си прави труд да чете, ами отваря портмонето си и започва да търси по-едри банкноти. Цари мълчание.
     – Така ни се пада като забравяме кои сме! – отсича Боян малко по-късно, потиснат от шока на германската скъпотия. – Тръгнали сме и ние с мечката дренки да ядем. Оттук нататък – никакви кръчми! Като ни затрябва нещо – само в магазина. И да не забравяте – ще търсите ALDI. Другите магазини са за богатите, разбрахме ли се?
     Владко и Теодора кимат потиснато. Усещането за бедност, малоценност и незначителност, преди напълно непознато, ги затиска като капак на ковчег. Германия. България. Защо всичко се извъртя така бързо, защо изведнъж сме в различни кошари, нали до вчера всички бяхме равни? И дали го заслужаваме, наистина ли сме толкова негодни и незначителни? Защо, коя е причината? Някъде отвътре се надига сърдито гласче, което крещи: „Не, не, не! Не може да бъде, ние всички сме човеци, всички сме равни!“, но гласът на разума, хладен и безпристрастен, тозчас го прогонва: „Ще ти се, ама няма! Пиянството отмина, скъпи братко. Стягай се, че те чака тежък махмурлук!“


* * *

     – Той инак не е лош по сърце, само като се ядоса става такъв …
     Владко напразно се опитва да защити брат си. Теодора се е навъсила като баба Марта и отказва да приеме колебливите му аргументи.
     – И това ми било брат – отсича тя ядосано. – Изчезва без дума и ни оставя да се оправяме както можем. А знае, че не говорим немски.
     – Немците са културен народ, все ще се оправим на английски …
     – Престани да го защищаваш, чуваш ли! Не стига дето ни прави на идиоти, та и да му благодарим трябва. До гуша ми дойде от твоята …
     Тя изведнъж разбира, че е отишла твърде далеч и започва отчаяно да търси дума, с която да замени „безхарактерност“. Но, като за беля, дар-словото я напуска точно сега, тя е принудена да се задоволи с безсрично съскане, което я изпълва с още по-горещ гняв. Владко дипломатично гледа настрана и изчаква. Но този път търпението на Теодора е окончателно изчерпано. Без да каже дума, тя му обръща гръб и тръгва към вратите на големия магазин, който се кипри точно в центъра на площада.
     – Хей, почакай, това не е ALDI – опитва се Владко да я вразуми, но напразно. Теодора напредва с неумолимата решителност на крайцер-разрушител, вече нищо не може да я отклони от целта. Виждайки, че усилията му са напразни, той свива рамене, поема дълбоко дъх и бърза да я последва в дълбините на немския кореком. Като не можем да водим ще се оставим да ни водят, какво ще правим? Няма всички да ставаме на магарета я …

     Скоро я открива вътре, застинала като библейската статуя от сол, неспособна да се опомни след зашеметяващата вълна от изобилие, която ги грабва още от входа, премятайки ги като камъчета на морски бряг. Напълно забравила гнева си, Теодора беззвучно движи устни, опитвайки се да разчете надписите, указващи посоките в блестящата аладинова пещера. Напразно, разбира се. Пък и ненужно. Кой ти се интересува от указания, когато единственото желание, което те преизпълва до полуда, до пръсване, до рев и вой, е да затвориш очи, да разпериш ръце колкото можеш по-широко и да грабиш, грабиш, грабиш …
     Двамата се хващат за ръка – Хензел и Гретел в необятната, потайна гора – и плахо потеглят напред, попивайки с очи всяка дреболия. Заобикаля ги море от стоки, из което те се носят безцелно – лодки-корабокрушенци, или може би пеперуди, пърхащи около пламъка на свещта.
     Те разтърсват глави, затварят очи, опитват се да мислят за нещо друго, да се отърсят от упоителната сила на изобилието, но нищо не помага – примамливите позиви ги обграждат като невидимата пелена на опияняващ газ, приспивен и омаен, отстраняващ несигурната съпротива на разума с лекотата на космически лъч, преминаващ през детско балонче. Двамата се движат наоколо като марионетки, очите им – черни космически дупки, поглъщащи всяка дреболия, която ги докосне. Обаяни, очаровани, заслепени, те едва-едва пристъпват, от време на време плахо докосват една или друга стока, оглеждат се предпазливо (дали не вършат нещо непозволено), после отново се оставят да бъдат носени от пъстрия калейдоскоп на хаотичните възприятия – две тресчици, влачени от бурен поток. И само от време на време, сигурно за да си дадат кураж, те разменят съзаклятнически погледи: „Ето това било раят, значи!“.
     Но, нали апетитът идва с яденето, пък и райската болест, скуката, също започва да се обажда, ето как се стига дотам, че червеят на недоволството лека-полека започва да гризе отвътре нашите приключенци – и най-вече Теодора, която, както изглежда, никак не може да се примири с мисълта, че някои хора са родени за пазаруване и имане, а други, видите ли – само за гледане. Малко по малко в гърдите й започва да къкри едно сърдито гласче, отначало плахо, после все по- и по-силно. Подтиквана от него, тя все по-решително започва да тършува из лъскавите играчки, измервайки ги с пренебрежителен поглед, после презрително ги подхвърля обратно: „Хе, голяма работа! Ще речеш, че и без вас не сме си добре!“. Владко, притеснен от укорните погледи, с които, както му се струва, вече ги обсипват от всички страни, се опитва да я вразуми и изведе навън, но напразно – веднъж ядосана, Теодора не отпуща лесно, държи здраво, по шопски – и така се стига до неизбежната развръзка.
     Намират се в отдела за хранителни стоки (след като преди това основно са претърсили другите, по-интересни отдели). Теодора се пресяга да вземе малко бурканче с лютеница.
     – Погледни само – за двеста грама пет марки искат. Ще речеш, че тукашните чушки са златни!
     И тук – олеле! – бурканчето се изплъзва от ръката й, за момент застива във въздуха, сякаш подчинявайки се на отчаяния поглед, с който тя се опитва да надвие физическите закони, после позорно се стоварва на пода с пукот, на който сигурно биха завидели и тръбите ерихонски. От златната лютеница остава само размазано петно. Теодора се оглежда уплашено, опитва се да събере остатъците, изправя се, гледа виновно към Владко. Ами сега? В ръката й се червенее капачката на бурканчето – също като огризката на оная ябълка, с която започва историята човешка. Обхваща я ужас: ох, защо ли ми трябваше! Прости ми, боже немски, от глупост го сторих, от глупост и незнание! Знае тя, че няма откъде да чака милост, че законите райски не търпят пренебрежение, но все пак се надява на нещичко, все пак очаква да се случи чудо, да получи милост от всевишния (макар че, то се знае, той още никого в рая не е пощадил).
     Но не, не става така работа! Раят затова си е рай, защото в него има закони! Защо пипа момата където не трябва? Не знае ли тя, че райското мото открай време си е било „Очи пълни – ръце празни“? И че ония, които не го зачитат, тозчас попадат в пъклото, където всеки може да пипа колкото си ще, но за собствена, а не за божия сметка?
И тъй, громоли вече раят: слушай, моме, отваряй уши по-широко, защото втори път няма да ти се каже! Така е то тук – мълчиш, гълташ си плюнката и не пипаш, щото я си пипнала, я се появили ония с рогата и те повлекли към пъклото, пък там вече си знаеш какво те чака! Разбра ли сега или не?
     Но за по-нататъшни размисли и поуки вече няма време: ей го, задава се немският тартор, въоръжен с метла и лопатка, мърмори нещо под нос и се готви да ощрафира нарушителите, както си му е редът тук в рая. Свърши блаженството, хайде сега, навеждай глава и си поемай възмездието! Тъй е било откак свят светува, тъй ще си бъде и до края.
     Странно обаче. Дали защото времената са се променили или защото главите български са толкова чепати, та даже и в кръглата форма на една райска притча не могат да се поместят, но тази история изведнъж придобива един неочакван, не-райски, не-проповеден, та дори и не-поучителен развой. Пристига, значи, блюстителят райски, от очите му, както е редно, се сипят мълнии и десницата, чинно повдигната, е готова да въздаде. Редът, райската благинка, тозчас ще бъде възстановен – всичко си върви по познат сценарий. Побутва той сърдито Теодора (покай се, грешнице!), навежда се над боклука и започва да оглежда щетите с преценяващ поглед, щото, знае се, раят дава, дава, ама и сметката си знае. Теодора, виновната, протяга омачкана банкнота (няма как, чупи – купи!), но немецът само презрително я побутва настрана: не стига, че съгрешила, ами и на изправителните работи пречи! И тук момата българска изведнъж кипва не на шега, та преобръща с главата надолу цялата райска алюзия: какво, тия толкова ли ни нямат за хора, че даже и парите ни не искат?
     – Your ransom, sir ! – Вирнала брадичка, тя влага в тия думи цялото презрение, на което е способна, криейки се зад оксфордския drawl като зад щит.
     Сега е ред на немеца да зяпа глупаво – той оглежда непознатата нахалница преценяващо, опитва се да я подреди някъде в каталога от типични посетители, но английският език го обърква и постепенно той започва да се чувства беззащитен и слаб. Позата на накърнено достойнство започва да се топи, самочувствието му, допреди малко кайзер-вилхелмско, сега изведнъж се заменя от неувереност и райският блюстител само за миг бива изместен от най-обикновен човечец – объркан и немощен, ако и роден баш по средата на Европа.
     – No money, no money! – Види се, с това запасът му от английски думи се изчерпва. Кой знае от кой гедеерски ъгъл иде, човекът, не е успял още да изучи тая нова галиматия, с която го засипват ката ден презморските посетители и теодорината непроницаемост го изпълва с респект. Физиономията му, до този момент леденостудена и неприветлива, се разтяга в заучена усмивка, той започва да става все по- и по-любезен, но нищо не помага. Теодора го е заковала с поглед като Свети Георги – дракона, държи го с нетрепваща десница и не му оставя мегдан да помръдне. Немецът върти и суче, опитва се някак да успокои фурията, от чийто поглед го побиват тръпки, но накрая се отказва, събира боклука колкото се може по-набързо и позорно се оттегля, та на отиване даже и метани раздава. Оттегля се той, но в очите му гори уязвеното самолюбие на райския пазител: „Докъде стигнахме, брей! Човек вече и грешниците от рая не може да прогони!“

 

1) На това място има всичко друго освен цвят. Ами то това е сталинизма, скъпа.
2) Келнер, сметката, моля!
3) Да, да, искаме да платим!


Copyright © Златко Енев

Златко Енев е роден през 1961 година в Преслав. През 80-те години завършва философия в Софийския университет. От началото на 90-те години живее и работи в Берлин, където притежава малка фирма, специализирана в областта на книгооформлението. Женен е, баща е на две деца. „Една седмица в рая" е третата му книга, издадена в България. Освен нея той е написал още „Гората на призраците" (издателство „ПАН", 2001) и „Паркът на призраците" (издателство „ПАН", 2002; Годишна награда на СБП за детска литература, 2003)


MTR книги
Можете да купите книгата "Една седмица в рая"
от електронната книжарница:
www.bgbook.dir.bg

Лятото на 1991. Владко и Теодора пристигат в Берлин за пръв път след падането на стената. Един малко безсмислен спор ги довежда на гробищата, където ги наблюдаваме в следната сцена:

"Небето над Берлин сияе, сякаш излъскано от грижливи немски ръце…"
-----------
Звучи плоско, мисли си Владко, чист кич. Небе като небе, никъде не пише Made in Germany. Той отново се заглежда в плетеницата от стоманени конструкции, строителни кранове и рекламни пана, които едва оставят място за малкото парченце небе, което наблюдава от прозореца на купето си.