Media Times Review    Google   
___









идеи
 октомври 2002

ГЛОБАЛИЗАЦИЯ И МОНАРХИЯ
Владимир Дулов
Тази тема, породена от злобата на деня и локалните политически реалности, поражда размишления, далеч надхвърлящи мащабите на нашата страна и собствено политическите полемики. За да характеризираме отношението между тези два феномена, отстоящи на пръв поглед на огромно разстояние в културно-историческото пространство (единият - водещ в технологичното бъдеще, а другият - извиращ от миналото на древността и Средновековието), ние сме принудени да навлезем в една проблематика, която ще изисква комплексно разглеждане: философско, социологическо, културологическо и дори футурологическо
Получава се така, че нашето простичко (и затова неизпълнимо) желание: да дойде царят и да ни спаси, без ние нищо да правим за това, по един невъобразим начин предизвиква взрив от геополитическа проблематика, центрирана около въпроса за възможността едни или други институционални, културни и социални ралности, комбинирани със съответните ценностни системи, принадлежащи на отминали цивилизационни модели, да се реанимират в друго време и различна обществена среда. От друга страна, появата на това наше невероятно желание не е случайна, а се включва в нечии глобални стратегии и намерения. Не е тайна, че дискусиите за мохархическа форма на управление са резултат на признанието за сериозни дефекти в посткомунистическия политически модел, а една евентуална иновация във функциите й може да се разглежда като ресурс за нейната реанимация в един напълно различен контекст.
Именно във връзка с изборната победа на НДСВ в пресата и Internet се появиха материали, лансиращи идеята, че възстановяването на монархиите в Източна Европа е реална възможност за противодействие срещу процеса на глобализация. В посветена на Симеон статия списание "Икономист" прогнозира, че емоциите около него в България могат да окуражат и други бивши монарси от Източна и Югоизточна Европа като бившия румънски крал Михай, сръбския принц Александър, черногорския принц Никола и сина на последния албански крал Лека. "Въпреки че монархиите няма да бъдат възстановени скоро в бившия комунистически Изток, всяко люшкане в тази посока ще бъде в контраст с останалата част на Европа" - отбелязва "Икономист".
В тази светлина идването на Симеон II на върха на политическата власт може да се възприема едва ли не като срив на евентуалното ни приобщаване към процеса на глобализация, доколкото именно тези политически субекти, които представляват стратегията на приобщаване към евроатлантическите структури и либералното световно стопанство, претърпяха поражение. Освен това очакванията, свързани с личността на бившия цар, неизбежно включват монархическата перспектива и не на последно място поради обстоятелството, че средите, свързани с високите технологии, категорично изразяваха и изразяват сериозни претенции към управляващите от гледна точка на приоритетна стратегия за развитие на IT сектора. Това налага едно принципно осмисляне на вътрешната същност на монархическата институция, нейната философия и присъщата й социокултурна среда. Необходимостта от едно сериозно изследване се състои в това, че изясняването на начина на функциониране на монархическата институция в съвременните условия би предотвратило, основани върху неосведоменост некоректни и недобронамерени спекулации. Освен това става дума не за абстрактни концепции, а за теми, директно касаещи начина ни на живот, произтичащи от трудностите на посткомунистическия период и драстичните промени в светоусещането на различни социални групи, люшкащи се от една в друга крайност и компенсиращи с почерпани от информационното пространство илюзии липсата на необходими за нормален живот блага.
От друга страна, глобализационните процеси съвсем не са нещо безспорно и еднозначно, а в публичното пространство циркулират различни значения на термина глобализация. Нарастването на антиглобализационните протести проблематизира въпроса, защо много хора са против това явление и по достатъчно шумен начин изразяват своето недоволство. Резолюцията на срещата на G8 в Генуа, проведена в условия на обсада от такива демонстранти пък призовава към по-нататъшно развитие на глобализацията тъкмо в името на прогреса и благосъстоянието.
Всичко това прави интересна и актуална дискусията за това какви са измеренията на глобализацията за страните в посткомунистически преход, как формиращите се в тях ценности и модели на управление се съчетават с нея, дали в унисон с прокламираните геополитически стратегии е възможно възстановяване на монархията и какви биха били последствията от това за бъдещето на страната ни.
Най-напред, мисля, че трябва да демистифицираме понятието "глобализация" и да го освободим от предразсъдъците, едностранчивите интерпретации, характеризиращи функционирането му във всекидневното съзнание. В този план задължително трябва да се разграничат няколко значения на термина глобализация:

- като комплексен процес, породен от приложението на новите информационни технологии. Става дума за такава фаза в технологичното обновление на света, която благодарение на "близкодействието" на комуникациите и проникването на мрежовия тип организация, трансформира цялостно социалната структура и взаимодействията между социалните субекти, коренно променя човешките дейности и начин на живот, дава ход на динамични иновационни процеси в цялостния културен комплекс. В това значение на термина, което може би е най-близо до истината, ние разбираме цялостна тенденция в развитието, произтичаща от структурата на съвременното постиндустриално общество, независима от волята на отделни хора и организации. В този смисъл противопоставянето срещу глобализацията означава отказ от технологично развитие, съпротива срещу прогреса от типа на движението на "лудитите" през 18. век и в крайна сметка би довело просто до маргинализация и изостаналост, която при по-слабо развитите страни би означавала изолация и катастрофа. Разбира се, в предполагаемите последствия от глобализацията можем да открием мотиви на определени политически и социални субекти да търсят подобна изолация в определени страни, като правило слаборазвити.

- под глобализация може да се разбира политиката на развитите държави, насочена към създаване на единен световен стопански комплекс. Като цяло това означава либерализация на икономиката, премахване на протекционистките бариери и създаване на световен пазар, който благодарение на глобалната мрежа Internet става многоканален, дълбок, ефективен и интегриран. Общо взето тази политика може би отговаря на логиката на глобализацията поне в началния й стадий, но впоследствие да я наричаме глобализация, би било пресилено, защото всъщност глобализационната тенденция трансформира самите субекти на политиката (въпреки тяхната воля). Определението "либерализация на търговията", което се среща в много политически документи, посветени на тези въпроси, звучи в този контекст като анахронизъм, доколкото глобализационите ефекти не просто "либерализират" търговията, те просто обезсмислят самата търговия в нейния индустриален или постиндустриален вид, превръщайки я в мрежов феномен. Определението за глобализацията като политика има в основата си тенденции, изхождащи от природата на самото старо индустриално общество (интернационализация) и противоречия, произтичащи също от него (разделението на богати и бедни страни). Освен това в това определение могат да бъдат включени и мерки на институциите, свързани с осъществяването на макросоциалните функции на глобализационните процеси. В такъв план израз на такава политика (но с отрицателен знак, и то в сферата на съдебната практика) представляват съдебните процеси срещу Microsoft и Napster, предсталяващи опит на системата да се приспособи към реалностите на глобализацията. В подобен контекст влиза правителствената политика по отношение на високите технологии и осигуряването на работна сила за тяхното развитие. Всичко това свидетелства, че в това свое значение терминът глобализация се употребява не съвсем коректно, доколкото, от една страна, представлява синхронизация на глобализационните процеси, носещи трансформации, със съществуващите структури, които по модела си на функциониране се противопоставят на глобализацията, опитвайки се да съхранят своя статус. В случая Napster имаме типичен пример за ситуация, при която информационните технологии застрашават съществуващите досега реални играчи в такава чувствителна сфера като шоу бизнеса и заплашват сериозно техните интереси. Решението на съда е пирова победа за съществуващия ред, Napster е затворен и се продава, но на негово място като на митичен змей израстват нови глави - нови мрежи. Последствията от такава "политика" могат да бъдат разрушителни, ако не се осъзнае, че всъщност са необходими нови закони за авторско право, адекватни на новите реалности, а звукозаписните компании трябва или да се трансформират, или да загинат. Става ясно, че макар и прагматично оправдана, употребата на термина глобализация в този смисъл е неточна и създава объркана представа за нея. В тази си форма понятието става удобно за манипулиране на общественото мнение, защото могат да му се приписват всякакви политически значения и идеологеми и то да бъде свързано с добрата или злата воля на отделни личности и организации. Разбира се, сериозно обсъждане заслужава една иновационна философия на човека насред глобализационните ефекти, но това е вече различна тема.
- Следващото значение на глобализацията представлява разновидност на второто, но има специфични ограничения. Глобализацията е разбирана от определени среди като реализация на преимуществото на Съединените щати в областта на информационните технологии, което чрез интернационализацията на комуникациите и единното икономическо пространство ще се превърне в пълно господство на американците в света, което да унищожи националната идентичност на останалите нации и да ги превърне в провинция в един унифициран консумативен и комерсиализиран свят. Често тези идеи се сервират с гарнитура от леворадикални, комунистически, националистични и антисемитски идеологии, или пък със смес от тях. В същото време директорът на Института за проблемите на глобализацията Михаил Делягин подчертава, че не вижда зад протеста на "антиглобалистите" някакъв стратегически спонсор, макар че отделни фирми, губещи в конкурентната борба в резултат на глобализацията, биха могли да финансират "протестиращите"
Няма да спорим дали в САЩ има среди с подобна ориентация - това е съвсем друга тема. Според Дж. Нейзбит например същността на глобализационните процеси се състои в това, че Съединените щати губят своята водеща роля в световната икономика, което обаче не е трагедия, а представлява преход от национална към глобална икономика 4. За нас е важно, че това значение на термина "глобализация" също не отговаря на същността на процеса. Държавата, макар и най-мощната в света, е структура на постиндустриалното общество. Същността на глобализацията се състои в това, че това е трансформация в самите властови отношения и организационни структури, коренно преобразование и в съществуването, и във взаимодействието между държавите, които вече притежават различен модел на функциониране в един взаимосвързан и комуникативно организиран свят.
В един такъв глобализиран свят империализмът на една национална държава, макар и развита в технологично отношение, също би бил анахронизъм. В условията на информационното общество нито една държава не би могла да глобализира света, а тъкмо напротив - държавите се глобализират незамисимо от волята си. От една страна, мрежовият тип организация и структуриране на жизнедейността предполага отпадане на традиционните централизирани модели на разпределение на властта. Това предполага и нови критерии за концентрация на властовите ресурси, зависещи от информационни по своя характер потребности на различни по статус и фукционална характеристика субекти, разположени в една символно-интерактивна среда, коренно променена във виртуалната реалност на Мрежата.
От друга страна, още в условията на индустриалното общество се конституират наднационални по своя характер структури, чиито интереси и цели надхвърлят пространството на националните държави - това са транснационалните икономически образувания - корпорациите. Интернационализацията на икономиката намира своя завършен израз в концепцията за Европейския съюз и в този план консолидира едно глобално (а не империалистическо) по своя характер мислене.
Единственият извод, който бихме могли да направим с определена увереност, се състои в това, че процесите на глобализация така или иначе встъпват в конфликт с националните държави тогава, когато те не са в състояние да се приспособят достатъчно бързо към динамично изменящия се свят. Системните основания за такъв конфликт се крият в естествения стремеж на всяка национална държава към консистентност, гарантирана от достатъчно голям брой ограничения, мотивирани от етнически, културни, религиозни и идеологически принципи. Националната държава се обявява за единствения легитимен представител на социума - обществото е ограничено с нейните предели и съществува единствено чрез нея, черпейки от принадлежността си към държавата и отношението си към нейното оцеляване и просперитет енергия за поддържане на собствения идентитет. Всичко извън нейната територия е "чуждо" - традиция аналогична на сакрализацията на пространството при примитивните племена. "Външните врагове" и особено "лошите съседи" са любим мотив в пропагандата на националните държави. С особен страх се гледа на етнически малцинства от населението на съседните страни, които изглеждат като "пета колона" в очите на представителите на водещия етнос, определящ облика на националната държава и културните компоненти, детерминиращи националното самоопределение.
Всяка национална държава има собствена повече или по-малко протекционистка концепция за своите икономически интереси, която ги противопоставя на конкурентен принцип на интересите на други страни. Съществуват табуирани зони за разпространението на информация - зони на "държавна тайна". У нас тя обхвана дори зоната на икономическите приоритети. Освен това поведението на добросъвестния гражданин на националната държава се направлява чрез идеологически презумпции и общи социокултурни постулати, наричани твърде мъгляво "национални ценности". Съзнателно или по принуда този гражданин трябва да прави пропаганда на своята страна, да настоява за нейната изключителност и правота във всичко, дори да се сражава с враговете й в прекия и преносен смисъл. Всяко отклонение се инкриминира като предателство или престъпление не срещу конкретната държава, а срещу обществото изобщо. Различните национални държави имат различни по обхват и степен правила за контрол на информацията, излизаща извън границите им, но стремежът към такъв контрол е налице навсякъде.
Накратко казано, не може да функционира единно информационно пространство, ако едни сегменти от него отричат легитимността на други и модерират информационните потоци, лишавайки се един друг от важна информация, или прилагайки метода, печално известен у нас под името "контрадезинформация". В такъв случай самото прилагане на нови информационни технологии се оказва лишено от смисъл и техният ефект се неутрализира.
Затова като правило повечето от критиките срещу глобализацията произтичат от позициите на повече или по-малко категорични концепции за ценността на националната държава. Един бегъл поглед показва, че монархиите като институции с представителен характер имат значително по-хармонично отношение към мултиетническите общности, унифициращи етническия идентитет чрез поданството и религията. Затова те са в по-голяма степен отворени към свободните контакти и комуникации, а отношението им към "националните ценности" е дълбоко идеалистично, просто защото те не разполагат с реална изпълнителна власт. Историческият анализ също показва по-високата степен на адаптивност на монархиите към наднационалните и мултиетнически комуникации. Освен това, доколкото те представляват една сакрализирана институция, именно в тях се намира ядрото на т. нар. "национални ценности", като по този начин се измества на втори план етническият идентитет, толкова важен в националните държави и предизвикващ толкова болезнени конфликти.
Получава се така, че по един непостижим начин проблемът "глобализация" се преплита с дискусията за перспективите в държавното управление, особено там, където са в сила процеси на формиране и утвърждаване на нови структури. Поради това мотивите, вдъхновяващи противниците на глобализацията, непосредствено се обвързват с ясно очертани модели на институционална и управленска структура в националните държави.
Едно от възможните обяснения се състои в това, че в резултат на интензификацията на комуникативните взаимодействия в едно единно мрежово пространство националните елити в отделните страни губят господството си. Те се превръщат в една обикновена и не много силна група за натиск, която не е в състояние да нарушава общите правила, да се отклонява от общоприетите стандарти, да блокира информационните потоци и да не допуска определени групи от обществото до контакт с останалия свят. Именно формирайки структури на национални държави, номенклатурата в много бивши републики на СССР и Югославия например запазва властта си и оцелява, докато в самите федеративни системи протичат взривни промени и ръководствата се сменят радикално.
Необходима е съвсем различна ценностна система на политическите елити, за да се приобщят към икономическото, политическото и информационното пространство, очертано от развитите държави, и да се поставят в зависимост от глобалните информационни процеси. Именно в този контекст съществуват опасения, че културната унификация на един глобализиран свят ще направи хората трудно управляеми и ще им даде достъп до неудобна за правителствата информация, а контактите между субекти и структури от различни нива и държави ще препятстват осигуряването на пълнотата на властта им. Колкото по-авторитарни и разминаващи се с демократичните стандарти са методите на управление на политическите елити в отделните страни, толкова по-силни са този тип мотивации. Обикновено страховете на управляващите се прикриват чрез идеи за нечий световен контрол и господство, основани върху икономическото и информационното превъзходство.
Като правило монархиите в света реагират значително по-толерантно на промените в световното информационно пространство. В развитите страни на Европа техният представителен статус и номинална власт не са засегнати от глобализацията. Нещо повече, информационните технологии дават по-големи възможности за осъществяване на представителните, културните и благотворителните функции на монархическите институции, разширяват мащабите на тяхното влияние и контакти. В по-слаборазвитите страни с монархическо управление могат да се открият различни реакции на глобализацията и отношението на монархическите институции варира в зависмост от социалните, културните и религиозните особености, но като правило наблюдаваме значително по-гъвкаво поведение на коронованите особи по сравнение с националните държави. Доколкото комуникациите и особено външните връзки се намират под изключителния контрол на авторитарните монархии, а техните икономически отношения с развитите страни се градят на основата на износ на приоритетни суровини, тези монархии не се притесняват от либерализацията на търговията, доколкото тя протича в нивата и пределите, определени от суверена (например монархии като Саудитска Арабия, Кувейт или Йордания). Поради това те като че ли по-малко се опасяват, че глобалната комуникация ще дестабилизира властта им, още повече че са в състояние да монополизират и глобалната комуникация, и световната мрежа, като извличат добри печалби от това. Това ги прави доста по-толерантни към процесите на интернационализация, към глобализирането на комуникациите и информационното общество.
Обединението на различни държави в единно комуникационно пространство обикновено предизвиква съпротива и поради обстоятелството, че свободният пазар накърнява определени монополни икономически интереси, особено когато става дума за протекционистки практики. Включването на една страна в глобалното информационно пространство е свързано с развитието на високите технологии и създаването на условия за модернизацията на цялостния информационен потенциал. Това означава преструктуриране на образованието и формиране на система за преквалификация и, естествено, високи разходи. Това обикновено не радва консервативно настроените елити.
Освен това препятствията пред свободния обмен на хора, стоки и информация са източник на доходи от неикономическо естество, които обикновено облагодетелстват и политическите елити в слаборазвитите и недемократични общества. Монополът става желано средство за обогатяване. Монархиите в страните от Третия свят обаче са в състояние да монополизират самия свободен обмен на информация и поради това не се опасяват от него.
Разбира се, антиглобализационните тежнения са свързани с опасения, че едни страни ще бъдат облагодетелствани за сметка на други, като развитите и богатите страни превърнат бедните или в пустини, или в магистрали, или в помийни ями. За съжаление индустриалната епоха и особено колонизацията дават много материал за такива спекулации. Тези страхове обикновено достигат до широки слоеве от населението на слаборазвитите страни и управляващите елити спекулират с тях.
В развитите страни пък се възраждат старите идеи за дехуманизацията на модерното общество, господството на технологиите и тоталната алиенация в технотронната ера. В този план съществува изключително подходяща атмосфера за нов ренесанс на идеите на Франкфуртската школа и особено тези на Адорно и Маркузе за възпроизводството на репресивната инструментална рационалност като тотален контрол над съзнанието. В социален план се тиражират страховете за господството на компютърно грамотните над неподготвените и се демонизират социалните последствия от внедряването на информационните технологии.
Нови интерпретации получават виденията на "1984" на Джордж Оруел за информационен тоталитаризъм и възможност за пълен контрол над човешкото поведение. Източник на опасение представляват т. нар. "метатехнологии", включващи и технологии за формиране на съзнанието, доколкото бързата му адаптация към различните методи на въздействие изисква тяхното постоянно обновяване и създава зависимост на потребителя на технологиите от този, който ги разработва, практически изключваща възможността от конкуренция между тях. Ако екстраполираме това въздействие върху обществата като цяло, възможна е хипотезата, че прогресът на по-високоразвитото общество се извършва за сметка на деградацията на усвояваното като мащабите на деградацията в съответствие с модела на развитие за сметка на разрушаването обикновено надвишават печалбата на по-високоразвитите общества. Осмислянето на този факт поражда и теорията на "свършените" страни, губещи най-важните - интелектуалните ресурси за развитие и способността да ги произвеждат, което ги лишава от всякакви перспективи. Изключително сложен е въпросът за обвързване на ценностите на либералната идеология, най-често използвани като фундамент за глобализационни стратегии и т. нар. "капан на глобализацията", който се състои в закрепване на неравенството между най-развитите в технологично отношение страни и останалия свят
Разбира се, опитвайки се да разберем негативните реакции срещу глобализацията, ние трябва да посочим и тези субекти, сили и институции, които проявяват положително отношение и се идентифицират с нея. Разбира се, отново е необходимо да уточним с какви точно разбирания за същността на глобализацията е свързана тази гледна точка.
Най-напред превъзходството на развитите страни в инфотехнологиите представлява очевидна основа за убеждението, че това превъзходство ще им позволи водещо място в бъдещия глобализиран свят - създадените от тях достижения ще ги превърнат в привилегирован сегмент на глобалната Мрежа. Техните политически, технократски и интелектуални елити претендират да станат част от новия елит на единното информационно общество.
Всичко това говори за един втори "идеологически" капан на глобализацията. Въпреки официално прокламираните ценности на либерализма: свободата на избора, равенството на възможностите, правото на самоопределение и на собствен идентитет, приложени вече към една световна общност и репродуцирани в глобалното комуникационно пространство, в поведението на основните участници в този процес се очертават скрити мотиви, издаващи елементи на онова мислене, идващо от 20. век и просмукано от желание за контрол, монопол и превъзходство. Това означава, че съществуват изключителни интереси в сферата на информационните технологии от страна на фирми, базирани в развитите страни - те са коренно зависими от разпространението на инфотехнологиите и всъщност извличат полза от глобализацията още сега, преди тя да се реализира изцяло. Тези ползи обаче нямат нищо общо с реалностите на информационното общество, напротив имаме налице парадокс: технологии на бъдещето се разпространяват от субекти с мотивации от миналото.
Най-важен признак за наличието на информационно общество и дигитална култура представлява формирането на съответни ценности и ценностни ориентации, които биха могли да характеризират различно качество на социална интеграция.
Естествено, най-сериозният проблем, пред който би бил изправен един анализ на ценностните ориентации на глобализираното информационно общество, представлява необходимостта ценностите да бъдат идентифицирани от гледна точка на тяхната природа и да се дефинира техният "информационен компонент". Казано по-просто - да се констатира промяната в ценностните ориентации на социалните субекти, обусловена от социалните комуникации "в мрежа", опосредстваните от информационните технологии форми на жизнедейност и произтичащите от тяхното усвояване символно-интеракционни модели. Ние не можем да искаме една култура да се развива по определения като оптимален от нас начин и не сме в състояние да даваме априорни предписания за значенията и техните комплекси, съставящи нейните ценностни съдържания.
Проблемът е в това, че едни или други значения са се превърнали в ценности и разгръщат логиката си, защото съществува потребност от тяхното възпроизводство. Така социумът програмира самия себе си. Възприетите и получили ценностен статус значения се конституират в система, която регулира всекидневието и практическата логика на индивидите и заема територията на осъзнатия дискурс. По този начин пространствено-времевите възприятия, нагласите и оценките се синхронизират с диапазона на създадените комуникативни пространства и интензивността на разпространяваните в тях съдържания. Така всичко в постиндустриалното общество започва да става "като на кино" или по-точно в перцептивното пространство на аудио-визуално-менталното въздействие, а виртуалната фаза предполага "мрежово проектиране" на интернализиралото възможностите на информационните системи съзнание.
Информацията в електронен вид, намираща се в мрежата, достъпна във всякакъв конвертируем и преработен вид във всяка точка на планетата, вече не представлява обект. Тя е среда, мрежа, тъкан. На мястото на традиционните социални отношения вече се появява виртуалната социална организация. Класически пример за такава виртуална организация представлява Internet. Това е истинска виртуална корпорация, която демонстрира разликата между новия и стария тип обществена реалност. Нейният относителен дял, възможности за въздействие и обхват правят от нея материален и информационен носител на новия тип взаимоотношения, които коренно променят границите на това, което наричаме социум.
Съществена черта на създаваните нормативни рамки на взаимоотношенията във виртуалната социална реалност, опираща се на компютърната мрежа представлява наличието на корпоративен дух на доверие, който може да събира хората от различни страни, с различни социокултурни характеристики в някакво общо пространство или работна среда. Това пространство може да притежава ориентири във вид на връзки между контрагентите и хоризонтална интеграция, които изграждат възли на виртуалната компютърна мрежа. Актуални социални субекти в тази реалност представляват вече проектните групи, разработващи и реализиращи проекти в тази среда. В своето битие на институции на културна самоидентификация без реални властови функции монархиите също се вписват в контурите на този нов тип виртуални субекти в киберпространството, още повече че те забележимо присъстват в него и упражняват обществено полезни функции, които получават глобално осветяване и въздействат върху съзнанието на всички участници в Мрежата. Това обстоятелство дава в ръцете им най-мощния ресурс - информационния.
Още през 80-те години става ясно, че ресурсите на представителната демокрация за пълноценно и отговарящо на обществения интерес управление са вече изчерпани и политическата система демонстрира неефективност за сметка на нарасналата способност на широки слоеве от населението да участва в процеса на вземане не решения
Какви са ценностите, които монархическата институция може да противопостави като алтернатива на приоритетите на националните държави и представителните демокрации?
Преди всичко това се отнася до сакралитета - монархията представя държавата като свещено тяло, като единна общност, която обединява различни етноси, раси и дори религии в едно неделимо цяло. Короната придава святост на това обединение, осъществява неговата онтологическа гаранция, помества го в някакво защитено духовно и културно пространство. При парламентарните монархии членът на обществото не е вече поданик, но от старата институция на поданството е запазил принадлежността към свещенодействието на сливане на националната идея с божествената природа, което може да бъде реализирано единствено чрез ресурсите от сакрална енергия, които короната може да активира в общественото съзнание. От това обстоятелство произтичат редица много важни функции, които монархическата институция би могла да поеме в условията на едно глобално комуникационно социално пространство, произтичащи от коренно променените представи за легитимността на властовите структури в него.
Именнно от променения характер на ценностните ориентации в условията на информационно общество зависи и една коренно различна концепция за легитимността, базирана върху социодинамиката на отношението към институциите.
Тази концепция следва да отрази обстоятелството, че в момента новите информационни технологии, развитието на информационните системи, образованието и компетентността правят от "обикновените" избиратели и различни форми на тяхното сдружаване активен и компетентен участник при решаване на важни за обществото въпроси, който може да превъзхожда официално избраните представители и управляващи институции. Това вече не е пасивната маса, наречена "електорат", която се смята за манипулируема в стандартните избирателни кампании и винаги отстъпва по информираност и компетентност на организираните политически формации.
В унисон с тази тенденция влиянието на традиционните политически партии върху съзнанието на избирателите отслабва, победителите в изборите печелят с намаляващи мнозинства за сметка на "мълчаливото" мнозинство, което не гласува. За традиционния тип мислене това е парадокс. Ако в процеса на своето развитие представителната демокрация черпи легитимност именно от енергията на мнозинството, поддържащо една политическа партия, и аргументът срещу властта на монархическите институции се състои именно в това, че те представляват малцинство, сега ситуацията е различна. Утвърждаването на представителната демокрация е процес, който Игор Клямкин описва по следния начин: "Това, което става с нас, съответства на всички световни процеси. Предишните начини за легитимация са изчерпани. Когато се руши религиозният свят, когато се развива процес на секуларизация и монархията става невъзможна, тогава освен избори не можеш да измислиш нищо." За съжаление тези негови мисли могат да бъдат отнесени единствено към миналото.
Сега ситуацията е съвсем различна. Независимо от това, че процесът на секуларизация е завършен в развитите страни, религиозният свят не е разрушен, а, напротив, той отново се изгражда. В съвременния свят именно стандартните форми за легитимация загубват ресурсите и значението си и се налага в търсене на нови отново да се вгледаме в "добре забравеното старо". Аналогично на църквите, които, лишени от средства за влияние върху светската власт, укрепват своето морално влияние и преживяват истински ренесанс, монархиите също притежават аналогични възможности, които биха могли да се реализират в едно информационно общество и дори да катализират неговото формиране.
Разгръщането на "демокрацията на участието", т. е. на пряката демокрация, осъществявано с помощта на информационните технологии, предполага появата на много различни групи и субекти на политическо действие, чиято ефективност неотвратимо расте успоредно на технологичното оборудване на тяхното участие и информационния потенциал, който те са в състояние да активират.
От една страна, преките форми на волеизявление несъмнено пораждат опасения от някакъв нов тип централизация на управлението, който би встъпил в противоречие със структурните принципи на информационното общество. От друга страна, многобройните, но малочислени по състав и влияние групи за "компетентен натиск", сами по себе си не биха могли да гарантират легитимност на проектите и решенията, които предлагат. Срещу тях винаги могат да стоят превъзхождащи ги откъм информационни ресурси, влияние и експертна мощ структури от всякакъв вид, които да претендират за свои каузи и проекти.
По този начин проблемът легитимност, който се смята за априори решен от представителните демокрации, се появява отново в контекста на информационното общество. Допълнително трябва да отбележим, че този проблем може да се появява в остра форма в контекста на различен тип кризисни ситуации в преходни общества, от типа на нашето, като отзвук на неспособност на управляващите да гарантират икономическа стабилност, в резултат на съществуващо разделение в обществото или като следствие от конфронтация на непримирими интереси. Например вестник "Дейли телеграф" отбелязва, че в съвременна България липсва не демокрация, а легитимност. Именно Симеон II разполага с тази легитимност 8. В тези условия дори материалната сила не може да осигури липсващата легитимност и всяка пукнатина в упражняването на основаната върху нея власт създава и разширява дисфункциите в нея.
Точно в този контекст монархическата институция притежава изключителен и почти неизползван (с изключение на Испания например) потенциал, който се дължи на обстоятелството, че слабите в миналото нейни страни в една нова реалност могат да се превърнат в силни в резултат на променените условия. Най-напред, това може да се обясни с изключителната роля на ценностния фактор във функционирането на тази институция. В развитите страни тя отдавна е изгубила изпълнителната власт и възможността за какъвто и да е регламентиран контрол върху силови или управленчески структури. Поради това нейното влияние и престиж могат да бъдат осигурени единствено чрез приобщаване на общността към универсални ценности, на които е изразител, такива като справедливостта, честта, достойнството, свободата, просперитета. В този смисъл ролята на монархията като "свещено тяло" на обществото, която вече не се натрапва със сила, а се трансформира в комуникативно действие, отново се изпълва със съдържание, доколкото е в състояние да активира ценностния потенциал на обществото, да обедини хората около общ национален идеал.
Обстоятелство, снижаващо легитимността на обичайните политически партии е техният статус на "част" от обществото и функцията им да защищават някакви групови интереси. По този начин тези интереси получават в комуникативното пространство статус, близък до този на всеки друг вид групови интереси, което не само снижава легитимността им, но и предизвиква понякога сложни политически проблеми, произтичащи от изявите им в медийната среда.
Монархическата институция има произтичащ от нейния символно-интеракционистки стереотип приоритет, да прилага критерии, основани върху универсални ценности и да събира всички възможни субекти и техните интереси в своето комуникативно поле, да се превърне в едно гарантирано и защитено от несправедливост пространство, в което да се обезпечава диалог между тях и да се намират компромисни решения. В това отношение пример, който може да води в бъдещето, представлява съдбата на монархическата институция в Испания. Хората там смятат Хуан Карлос за мъдър и успешен управник, макар той да няма достъп до изпълнителната власт.
Прогресът в социалната сфера, икономическата стабилност, защитата на човешките права - това са ценности, гарантирани от монархическата институция. Емилио Ламо де Еспиноза, завеждащ катедра по социология в Института "Ортега-и-Гасет" в Мадрид смята, че позитивните социални изменения в Испания са заслуга именно на Хуан Карлос: "Кралят внимателно се отнася към нуждите на жените, защитава правата на човека, ограничава властта на църквата - с една дума за последните двадесет и пет години Испания преживя чудесен, уникален в сравнение с други епохи период." Испанският историк Ксавиер Тусел в книгата си "25 години" отбелязва, че самото съзнание за това, че Испания е страна, в която има крал, е повлияло положително на всички нейни жители. Разбира се, не трябва да се пропуска фактът, че Хуан Карлос се харесва на испанците .
По такъв начин монархическата институция възпроизвежда целостността на общественото тяло не само в пространствен, но и във времеви смисъл, осигурявайки приемствеността на сложното минало на Испания и нейното съвременно развитие и преодолявайки пропастта от антагонистичния конфликт от времената на гражданската война. Монархията играе и сега изключително важна роля за преодоляване на конфронтацията с баскските сепаратисти.
Най важното обстоятелство, очертаващо бъдещия потенциал на монархическата институция, представлява фактът, че тя осъществява своите ценностно натоварени функции единствено чрез комуникативно действие. Прави впечатление, че повечето монархически институции в Европа са "на ти" с новите информационни технологии, присъстват забележимо в глобалната мрежа Internet, комуникират ежедневно с много хора и най-важното - притежават вкус към непосредствените комуникации и към системите за контакт с обратна връзка. Всичко това прави монархията носител на ценностите, които биха могли да бъдат основа за т. нар. "технологично-хуманитарно равновесие" в епохата на информационното общество.
След като е смъкната от върха на властовата пирамида, но оцелява с времето, монархията аналогично на някои световни църкви (като Римокатолическата например) се възражда като феномен, намиращ се отвъд йерархиите. Поради това нейното значение може рязко да се усили именно в хода на развитие на мрежовите реалности на глобалното общество.
Процесът на навлизане на авангардните информационни технологии, който се характеризира с промяна в характера на централизираните обществени институции, те се подменят в течение на времето с малки децентрализирани звена, контактуващи по неофициален път и поради това разчитащи твърде малко на формалните структури. В тази обстановка водеща роля придобиват структури с виртуален характер, обладаващи ефективен информационен потенциал, способни да създадат консистентен имидж, достъпен до масовото възприятие. Ефективни са тъкмо тези субекти, упражняващи влияние именно и единствено благодарение на информационния ресурс и умението да разполагат с него, създавайки своеобразно семантично поле на легитимността. И ако различните типове мрежови формации тепърва се формират в процеса на това, което Алвин Тофлър нарича "адхокрация"11, монархическите институции са на линия, доколкото съществуват във виртуален вид ("владеят, но не управляват"), могат да се включват ad hoc във всякакъв вид системи за глобално комуникативно действие, да упражняват ценностна гравитация благодарение на това, че съдържат ценностните отношения в семантиката на своята публичност и в социодинамиката на възпроизводство на съответната аристократична субкултура.
Всичко това ни дава основание да бъдем много внимателни тогава, когато се опитваме да решим набързо и от гледна точка на конюнктурни съображения, политически мотиви или идеологическа привързаност въпроса за съдбата на монархията. В трудните условия, в които се намираме, и в контекста на приобщаването ни към глобалното осветовно пространство ние не бихме могли да се отказваме от каквито и да е възможности. Въпреки че парламентарната република не е изчерпала своя потенциал като форма на управление и носител на ценностите на демократичното общество, а, напротив, тепърва предстои да се утвърди в тези свои роли, едва ли е разумно сега да се произнасяме "за" или "против" монархията сега, когато този въпрос не стои на дневен ред, отнемайки възможността той да бъде поставен някога в бъдеще.
От друга страна, включването на Симеон II в политическия живот на страната и превръщането на неговата политическа формация в политическа партия могат да изиграят негативна роля именно от гледна точка на бъдещите възможности за участие в управлението на едно модерно информационно общество. Ако монархическата идея, чието олицетворение е Симеон II, бъде присъвъкупена към партийната практика и конкретиката на управлението, съществува опасността да бъде изгубена ценността на институцията като "тяло на обществото", стоящо над всеки отделен негов субект, и тя да бъде отъждествена с политическа идеология, политически цели, интереси и сили, стоящи зад сегашното управление на възглавяваното от бившия монарх правителство. Тогава потенциалът на монархическата институция би бил безвъзвратно загубен за бъдещето в името на съмнителна целесъобразност в настоящето.
Какво ще се случи, зависи от мъдростта на всички, от които зависи съдбата на България.

Публикувано в списание Демократически преглед