Media Times Review    Google   
___









перспективи
 октомври 2002

Орелът падна на земята

От Имануел Валерщайн*

С Pax Americana е свършено. Предизвикателствата - от Виетнам и Балканите до Близкия Изток и 11 Септември - разкриха границите на американското могъщество. Ще се научат ли Съединените щати да се снишват или американските консерватори ще продължат да се съпротивляват като по този начин превърнат растящия упадък в бързо и опасно сгромолясване?
Съединените щати в упадък? Малко са хората, които днес биха повярвали на подобно твърдение. Единствените, които твърдят това са американските ястреби, шумно убеждаващи ни да променим политиката на упадък. Вярата, че краят на американската хегемония вече е започнал, не е следствие на уязвимостта, която стана очевидна след 11 Септември 2002. В действителност САЩ помръкват като глобална сила от 70-те години, а американският отговор на терористичните атаки просто ускори този упадък. За да се разбере защо така наречената Pax Americana губи от блясъка си трябва да бъде разгледана геополитиката на 20-ти век и особено последните три десетилетия. Това изследване ще разкрие едно просто и неизбежно заключение: икономическите, политическите и военните фактори, които доведоха до американската хегемония са същите фактори, които неумолимо ще доведат и до предстоящия американски упадък.
Запознаване с хегемонията
Възходът на Съединените щати като глобална сила беше дълъг процес, който започна да се задълбочава със световната рецесия през 1873 година. Тогава САЩ и Германия започнаха да заемат все по-увеличаващ се дял от глобалния пазар, главно за сметка на непрекъснатото отдръпване на британската икономика. По това време двете нации току що бяха изградили стабилна политическа база - в САЩ успешно бе приключила гражданската война, а Германия бе постигнала обединението си и бе разбила Франция във Френско-Пруската война. От 1873 до 1914 Съединените щати и Германия станаха основните производители във водещите икономически сектори - стомана и по-късно автомобили за САЩ и индустриални химикали за Германия.
В историческите книги се твърди, че Първата световна война започва през 1914 година и завършва през 1918, а Втората световна война продължава от 1939 година до 1945 година. Все пак, трябва да се има предвид, че това всъщност бе една "Трийсет годишна война" между двете сили - Германия и САЩ - с трусове и локални конфликти разпръснати във времето. Съревнованието в хегемонистичния стремеж взе идеологически обрат през 1933, когато нацистите влязоха във властта и започнаха да преследват пълно световно господство, търсейки не само хегемония в тогавашната система, а по-скоро изграждането на глобална империя. Да си припомним нацисткия слоган "ein tausendjahriges Reich" (хилядолетна империя). Съединените щати от своя страна обсебиха мястото на защитник на световния либерализъм - да си припомним "четирите свободи" на американския президент Франклин Делано Рузвелт (свободата на словото, на съвестта, свободата от нуждите и страха) - и влязоха в стратегически съюз със Съветския съюз, предизвиквайки с това провала на Германия и нейните съюзници.
Втората световна война причини невероятни разрушения върху инфраструктурата и населението в цяла Евразия, от Атлантическия до Тихия океан, като почти нито една страна не остана незасегната. Единствената индустриална сила в света, останала непокътната и дори още по-силна в икономическа перспектива, бяха Съединените щати, които бързо консолидираха позициите си.
Но амбицираният хегемон се изправи пред някои политически пречки. По време на войната Съюзническите сили се бяха споразумели да изградят Организацията на Обединените нации, съставена първоначално от страните, които са били в коалиция срещу силите на Оста. Най-важният елемент на организацията бе Съвета за сигурност - единствената структура, която, според заложената в него идея, можеше да разрешава бъдещото използване на сила. След приемането на Хартата на ООН, даваща право на вето на пет велики сили, между които САЩ и СССР, Съветът на практика остана без зъби. Така не Съветът на Обединените нации, учреден през април 1945 година, започна да определя бъдещото геополитическо сдържане от втората половина на 20 век, а по-скоро проведената два месеца по-рано среща в Ялта между Рузвелт, Уинстън Чърчил и Сталин.
Формалните споразумения в Ялта бяха по-маловажни от неформалните мълчаливи договорености, които се разкриха по-късно в поведението на САЩ и Съветския съюз. Когато на 8-ми май 1945 година войната в Европа приключи, съветските и Западните (американски, британски и френски) военни части бяха разположени на стария континент най-вече по линията позната като Oder-Neisse и като се оставят настрана няколкото маловажни корекции, войските останаха там, където си бяха разположени. От разстоянието на времето можем да преценим, че в Ялта се стигна до споразумение, даващо право на двете страни да стоят там, където са и ограничаващо всяка една от тях в използването на сила с цел да избута другата от заетите вече позиции. Това мълчаливо споразумение бе приложено и в Азия, което се доказва от окупацията на Япония от САЩ и разделянето на Корея. Следователно, в политическо отношение споразумението в Ялта бе съгласие по статуковото, според което Съветският съюз получаваше възможност да контролира една трета от света, а Съединените щати останалите му части.
След войната Вашингтон се изправи пред сериозни военни предизвикателства. Съветският съюз притежаваше най-големите сухоземни сили, докато американското правителство бе поставено под вътрешен натиск да ограничи своята армия. Заради това Съединените щати решиха да поддържат своята военна мощ не чрез сухоземни сили, а чрез монопол върху ядрените оръжия (плюс въздушна сила, способна да ги пренася). Този монопол изчезна бързо. През 1949 година СССР също създаде ядрено оръжие. От тогава започнаха опитите на Съединените щати да ограничават създаването и разпространението на ядрени оръжия (също и на химически и биологични) - едно усилие, което не бе особено успешно.
До 1991 година, Съединените щати и Съветския съюз съществуваха в "балансирания терор" на Студената война. Това статуково бе подложено на сериозно изпитание три пъти: блокадата на Берлин през 1948-49 година, Корейската война през 1950-53, и кубинската ракетна криза през 1962 година. Резултатът във всеки отделен случай бе повторно връщане към статуковото. Освен това, трябва да се отбележи, че Съветският съюз периодично се сблъскваше с политическите кризи в сателитните му режими - в Източна Германия през 1953, в Унгария през 1956, в Чехословакия през 1968 и Полша през 1981. Кризи, в които ролята на САЩ беше просто пропагандна, което от друга страна позволяваше на Съветския съюз да прилага твърди действия за укрепване на статуковото.
Разбира се, американската пасивност не засягаше икономическата арена. Съединените щати използваха атмосферата на Студената война, за да започнат масивни възстановителни икономически действия, първо в Западна Европа, после в Япония (също в Северна Кроея и Тайван). Причините бяха очевидни: какъв е смисълът да имаш съкрушителна производствена сила, ако останалата част от света, няма възможностите да купува? Следователно, икономическото възстановяване помогна за създаването на клиентелистично чувство на благодарност и дълг в част от нациите, получаващи американска помощ; чувството на задълженост подхрани и готовността им да влязат във военен съюз с Америка и дори по-важното - да изпаднат в политическа зависимост.
Накрая, не трябва да бъде подценявана и ролята на идеологическия и културен компонент в американската хегемония. Периодът непосредствено след 1945 година може да бъде разглеждан като периодът, в който комунистическата идеология достигна своя най-висок връх на популярност. Ние лесно забравихме големите изборни успехи на комунистическите партии в страни като Белгия, Франция, Италия, Чехословакия и Финландия, да не говорим за подкрепата, която получиха комунистическите организации в Азия - във Виетнам, Индия и Япония - и Латинска Америка. Имаше страни като Китай, Гърция и Иран, където свободните избори или липсваха или бяха ограничавани, но където комунистите се радваха на широко одобрение. В отговор, Съединените щати започнаха една масивна, непрекъсната идеологическа офанзива. В ретроспекция, това начинание изглеждаше много успешно: Вашингтон влезе в ролята на лидер на "свободния свят" също толкова ефективно, колкото и Съветския съюз играеше ролята на лидер на "прогресивния", "анти-империалистически" лагер.
 
"One, two, many Vietnams"
 
Успехът на Съединените щати като хегемонистична сила през след военния период създаде и днешното хегемонистично наследство. Този процес се улавя от четири символични събития: войната във Виетнам, революциите през 1968 година, падането на Берлинската стена и терористичните атаки през септември 2001. Всеки символ е изграден върху съществуването на предходния, завършвайки до ситуацията, в която Съединените щати се намират днес - една самотна суперсила, която има нужда от истинска сила, световен лидер, който не е следван от никого и е уважаван от малцина, нация пуснала се опасно по течението сред един глобален хаос, който не може да контролира.
Какво беше виетнамската война? Първо и преди всичко, това бе усилието на виетнамския народ да премахне колониалното управление и да изгради своя собствена държава. Виетнамците се сражаваха срещу французите, японците и американците и в крайна сметка победиха. Геополитически обаче войната представляваше отхвърляне на статуковото от Ялта, което касаеше населението, определяно като Трети свят. Виетнам стана голям символ, защото Вашингтон неразумно вложи своята пълна военна мощ в битката и все пак загуби. Разбира се, Съединените щати не използваха ядрени оръжия (решение, което бе критикувано от дясно), но ако бяха направили това, споразуменията в Ялта щяха да бъдат прекъснати, което от своя страна би довело до ядрен холокост - резултат, който САЩ не можеха да си позволят.
Но Виетнам не беше просто военно поражение или сянка върху американския престиж. Войната разруши американската способност да се задържи като доминираща икономическа сила. Конфликтът беше крайно скъп и се финансираше повече или по-малко със средства от американския златен резерв. Освен това, Съединените щати направиха тези разходи, точно когато Западна Европа и Япония тръгнаха нагоре по пътя към икономическия растеж. Това състояние на нещата постави краят на американското превъзходство в глобалната икономика. От края на 60-те членовете на тази триада бяха икономически почти равни, всеки ставаше по-добър от другите за определен период, но никой не успяваше да се придвижи достатъчно напред.
Когато през 1968 година света се разтърси от революции, подкрепата за виетнамците стана главен реторичен компонент. "One, two, many Vietnams" и "Ho, Ho, Ho Chi Minh" бяха многократно скандирани по улиците не само в САЩ. Но протестиращите от 68-ма не осъждаха просто американската хегемония. Те осъждаха съветското споразумение със САЩ, Ялта, и използваха или адаптираха езика на китайските културни революционери, които разделяха светът на два лагера - двете супер сили и останалия свят.
Осъждането на съветското споразумение доведе логично и до отричане на онези национални сили, близко свързани със Съветския съюз, каквито в повечето случаи бяха традиционните комунистически партии. Но революционерите от 1968-ма нападаха и другите съставни части на Старата Левица - националните освободителни движения в Третия свят, социалдемократическите движения в Западна Европа и демократите от Новия Курс в САЩ - които, според тях, бяха в съюз с така наречения "американски империализъм".
Атаката срещу съветското споразумение с Вашингтон, плюс атаката срещу Старата Левица отслаби законността на споразуменията в Ялта, с които САЩ оформиха световния ред. Тя също така подкопа позицията на центристкия либерализъм като единствена, справедлива глобална идеология. Преките политически последствия от революциите през 1968 година бяха минимални, но геополитическото им и интелектуално въздействие беше невероятно и безвъзвратно. Центристкият либерализъм падна от трона, който бе заел от революциите в Европа през 1848 година и това даде възможност на консерваторите и радикалите да го асимилират. Тези идеологии се завърнаха и още веднъж представиха реалистичния диапазон на възможности. Консерваторите отново бяха консерватори, а радикалите, радикали. Либералите от центъра не изчезнаха, но бяха ограничени в размера си. В този процес официалната идеологическа позиция на САЩ - антифашистка, антикомунистическа и антиколониалистична - стана слаба и неубедителна за голямата част от населението в света.
 
Немощната суперсила
 
Началото на международната икономическа стагнация през 70-те години имаше две главни последици върху американската сила. Първо, стагнацията причини колапса на "developmentalism"-ма - идеята, че всяка нация може да преодолее икономическата си изостаналост, ако държавата възприеме подходящи действия - което бе принципно идеологическо твърдение на старите левтистки движения, влезли във властта. Един след друг тези режими се изправиха пред вътрешни безредици, спадащ стандарт на живот, увеличаваща се зависимост от дългове към международните финансови институции и загуба на доверие. Това, което през шейсетте изглеждаше успешно провеждане на деколонизацията в Третия свят - ограничаване на разрухата и увеличаване на плавното прехвърляне на властта към режими, които бяха по-скоро "дивелъпменталистки", отколкото революционни - по-късно даде път към изграждането на дезинтеграция, надигащо се недоволство и неочаквани радикални страсти. А когато Съединените щати се опитваха да се намесят, опитите им се оказваха неуспешни. През 1983 година американският президент Роналд Рейгън изпрати войници в Ливан, за да възстановят реда там, но в крайна сметка те бяха принудени да се изтеглят. Неуспехът бе компенсиран с нахлуване в Гренада - една страна без армия. При Дж.Х.У.Буш американците нахлуха в Панама, също страна без войска, но след като влязоха в Сомалия, за да възстановят реда, бяха отново принудени да се изтеглят, донякъде позорно. Оттогава, в действителност малко американски правителства се опитват да преобърнат тенденцията към упадък, като вместо това предпочитат просто да игнорират съществуването й - една политика, която започна да преобладава от годините след изтеглянето от Виетнам до 11 септември 2002.
Същевременно, истинските консерватори започнаха да придобиват контрола върху ключови държавни и междудържавни институции. Неолибералната офанзива от 80-те тръгна с режимите на Тачър и Рейгън, и с появата на Международния Валутен Фонд (МВФ) като ключов актьор на международната сцена. Така консервативните сили се опитаха още веднъж да се обрисуват като разумни либерали. Програмите на консерваторите бяха ясни. У дома консерваторите се опитваха да наложат политика, която ограничава цената на труда, снижава екологичните ограничения към производителите и прекратява разходите на държавата към социалните фондове. Действителният успех беше скромен и затова те енергично се насочиха към международната арена. Събранията на Световния икономически форум в Давос осигуряваха поле за срещи на елитите и медиите. МВФ от друга страна стана клуб за финансовите министри и ръководителите на централни банки. След това Съединените щати поощриха и създаването на Световната търговска организация, която подсили действието на свободните търговски потоци през границите на света.
През това време Съветският съюз изненадващо рухна. Да, Роналд Рейгън наричаше СССР "империя на злото" и използваше бомбастична реторика, с която призоваваше разрушаването на Берлинската стена, но в действителност САЩ нямаха предвид това и несъмнено не носеха отговорност за краха на Съветите. Истината беше, че Съветският съюз и неговата източно-европейска имперска зона рухна, заради разочарованието обхванало Старата Левица, комбинирано с усилията на Горбачов да запази своя режим, ликвидирайки Ялта и започвайки вътрешна либерализация (перестройка плюс гласност). Той успя да ликвидира Ялта, но не успя да опази Съветския съюз.
Съединените щати бяха изумени и объркани от внезапния колапс и нямаха представа как точно ще управляват последиците му. Колапсът на комунизма предизвика и отслабването на либерализма, премахвайки единственото идеологическо оправдание зад американската хегемония. Тази загуба на легитимност доведе директно до иракската инвазия в Кувейт, която лидерът на Ирак Саддам Хюсеин никога не би предприел, ако споразуменията от Ялта продължаваха да съществуват. В ретроспекция може да бъде казано, че САЩ също не биха действали в Персийския залив по този начин, ако старият ред бе запазен. Саддам обаче показа, че някой може да предизвика война със Съединените щати и да се измъкне. Наглото му предизвикателство ядоса американската десница, особено хората в нея, които наричаме "ястреби" и това обяснява днешното им страстно желание да нападнат Ирак и да разрушат режима му.
Двете главни арени на конфликт между войната в Персийския залив и 11 септември 2001 година бяха Балканите и Близкия изток. Съединените щати играеха главна дипломатическа роля в двата региона. Поглеждайки назад, колко ли различни щяха да бъдат резултатите, ако САЩ бяха възприели една напълно изолационистична политика? На Балканите една икономически успешна мултинационална държава (Югославия) се разпадна до своите съставни части. Новопоявилите се държави там над десет години участваха в процес на етнификация, упражнявайки брутално насилие, нарушавайки изцяло човешките права и правилата за водене на война. Щяха ли конфликтите на Балканите да завършат различно без намесата на САЩ? Насилието можеше да продължи по-дълго, но главните резултати нямаше да се различават толкова много. Картината в Близкия изток бе дори по-лоша, където американският ангажимент беше по-дълбок, а неуспехът му по-драматичен. По еднакъв начин на Балканите и в Близкия изток Съединените щати не успяха да упражнят ефективно своята хегемонистична власт не защото нямаха желание, но защото им липсваше реална сила.
 
Погубените ястреби
 
Накрая дойде 11 Септември - шокът и реакцията. Под обстрела на американските законодатели ЦРУ каза, че е предупреждавало правителството на Буш за възможни заплахи. Но въпреки, че Ал Кайда е била наблюдавана от ЦРУ и неговите агенти, разузнавателните служби не предвидиха (и следователно не предотвратиха) извършването на терористичните атаки. Или поне така твърди директорът на ЦРУ Джордж Тенет. Това изявление едва ли е успокоило американския народ. Каквото и да кажат историците, атаките от 11 септември 2001 година означаваха едно голямо предизвикателство пред американската мощ. Отговорните за тях хора не представляваха голяма военна сила. Те бяха членове на недържавна организация с високо ниво на решимост, имаха пари, група предани последователи и силна база в една слаба държава. Накратко, във военно отношение те бяха нищо. И все пак успяха да извършат атака на американска земя.
Джордж Буш дойде на власт, критикувайки силно начинът, по който правителството на Клинтън упражняваше външната политика. Буш и съветниците му не приемаха - но без съмнение усещаха - че курсът на Клинтън беше курса на всеки американски президент от Джералд Форд насам. Такива бяха насоките и в политиката на настоящата администрация преди 11 септември. Трябва само да видим как Буш използва свалянето на американския самолет в Китай през 2001 година и да разберем, че предпазливостта бе в името на играта.
В последвалите терористични атаки Буш смени курса, обявявайки война на тероризма с уверението към американския народ, че "резултатът е сигурен" и каза на света, че "онези, които не са с нас, са против нас." Ястребите най-сетне започнаха да доминират в американската политика. Тяхната позиция е ясна: САЩ притежават съкрушителна военна мощ и въпреки, че някои чужди лидери смятат, че е глупаво Вашингтон да показва мускули, същите тези лидери не могат и няма да направят нищо, ако Съединените щати просто решат да действат. Ястребите вярват, че САЩ трябва да действат като империалистична сила по две причини: първо, така Съединените щати могат да се измъкнат от опасностите и второ, ако Вашингтон не упражни своята сила, Америка ще става все по-маргинализирана.
Разбирането на последните събития от ястребите набляга на това, че противопоставянето на американските действия, колкото и сериозно да е, остава в голямата си степен само на думи. Нито Западна Европа, нито Русия, Китай или Саудитска Арабия са готови да прекъснат връзките си със САЩ. С други думи, ястребите вярват, че Вашингтон ще успее да се наложи. Ястребите вярват, че резултатът ще бъде подобен, когато американската армия нахлуе в Ирак и след това, когато Съединените щати упражнят своята власт във всяка друга точка на света, било то в Иран, Северна Корея, Колумбия или вероятно Индонезия. По ирония, разбирането на ястребите в голяма степен е разбиране и на международната левица, която се развика срещу американската политика - главно, защото се страхува, че шансовете за успех на САЩ са големи.
Но интерпретациите на ястребите са погрешни и само ще допринесат американският упадък да се превърне от постепенно снижаване в бърз и бурен провал. Ястребите ще се провалят поради военни, икономически и идеологически причини.
Без съмнение, военната сила остава най-силната карта на САЩ; фактически, тя е единственият им коз. Днес Съединените щати владеят най-огромният военен апарат в света. И ако твърденията за съществуването на нови, ненадминати до този момент военни технологии са верни, то американското върховенство днес е по-голямо отколкото преди десетилетие. Но какво означава това - че САЩ могат да нахлуят в Ирак, да го победят бързо и да въведат един приятелски настроен и стабилен режим? Това е малко вероятно. Не трябва да изпускаме факта, че от трите сериозни военни конфликта, които САЩ проведе от 1945 година насам (Корея, Виетнам и Персийският залив), единият приключи с поражение, а останалите два с изтегляне - не особено героични свидетелства.
Армията на Саддам Хюсеин не е като на талибаните, а неговият вътрешен военен контрол е далеч по-съгласуван. Една американска инвазия би изисквала сериозни сухопътни сили и вероятно ще бъдат дадени значителен брой жертви. За сухоземните сили има нужда от земя, а Саудитска Арабия показа ясно, че няма да помогне за това. Биха ли помогнали Кувейт и Турция? Вероятно. Същевременно Саддам ще използва всички свои оръжия, което най-много притеснява американската администрация. Съединените щати могат да извиват ръцете на режимите в региона, но популярното мнение ще разгледа една бъдеща война като отражение на анти-арабските настроения в Америка. Може ли подобен конфликт да бъде спечелен? Британският генерален щаб, както изглежда, вече е информирал Тони Блеър, че не вярва това да стане.
Винаги съществува и възможността за "втори фронт". След Войната в Залива, американските военни сили се опитаха да се приготвят за за две едновременни регионални войни. После Пентагонът тихо отхвърли идеята като непрактична и скъпа. Но кой може да бъде сигурен, че потенциалните врагове на САЩ няма да използват момента, докато Америка е замесена с конфликт в Ирак?
Да не забравяме също и въпроса за популярната американска толерантност към загубилите битката. Американското колебание между патриотичния плам, който е поддържал всички американски президенти по време на война и дълбоко изолационистките чувства. От 1945 година насам обаче патриотизмът удря на камък всеки път, когато жертвите растат. По какво трябва да се различава и днешната ситуация? Ако ястребите (повечето от които са цивилни) са глухи към общественото мнение, то генералите от американската армия, опарени от Виетнам, не са.
Какво да кажем за икономическия фронт? През 80-те безброй американски анализатори изпаднаха в истерия заради японското икономическо чудо. Успокоиха се през 90-те, когато Япония се сблъска с финансовите трудности. Въпреки, че знаят колко бързо може тази страна да се предвижва напред, американските власти изглеждат самодоволни, вярвайки че Япония е закъсала далеч назад. Тези дни Вашингтон изглежда по-склонен да съветва японските политмейкъри за това къде и как са сгрешили.
Трудно е да се оправдае подобен триумфализъм. Да вземем репортажа на New York Times от 20 април 2002: "Японска лаборатория създаде най-бързият компютър в света… Постижението… е свидетелство, че надпреварата в технологиите не е приключила, както смятат мнозина американски инженери." Анализът отбелязва, че в двете страни имат противоположни "технологични и научни приоритети". Японските машини се изграждат, за да анализират промяната в климата, американските - да стимулират производството на оръжие. Този контраст въплъщава най-старата истина в историята на хегемонистичните сили. Доминиращата сила се концентрира (в своя вреда) върху военната мощ; нейният наследник върху икономиката. Последният винаги получава наградата. Защо Япония да не вземе наградата, вероятно в съюз с Китай?
Накрая идва и идеологическата сфера. Точно сега американската икономика изглежда отслабена, но въпреки това прекомерните военни разходи продължават, следвайки стратегиите на ястребите. Още повече, Вашингтон остава политически изолиран; на практика никой (освен Израел) не смята, че позицията на ястребите е разумна или обнадеждаваща. Другите държави се страхуват или не желаят да се обвързват пряко с Вашингтон. Повече от 200 години Съединените щати разполагаха със значителен идеологически кредит, тези дни обаче кредитът се топи по-бързо от стопяването на златния резерв през 60-те.
Съединените щати са изправени пред две възможности в следващите 10 години - те могат да следват пътя на ястребите, с всички негативни последствия, негативни най-вече за самите тях или да разберат, че загубите ще бъдат прекалено големи. Симон Тисдал писа наскоро в Guardian, че дори международното публично мнение да бъде пренебрегнато "САЩ нямат способността да проведат успешна война с Ирак, без да понесат големи щети."
Възможностите на Буш изглеждат крайно ограничени и почти няма съмнение, че през следващото десетилетие Съединените щати ще продължат да отслабват като решаваща сила в международните дела. Реалният въпрос не е дали американската хегемония ще продължи да губи от блясъка си, а дали Съединените щати ще намерят елегантен път към залеза, с минимум вреди към света и към себе си.
 
Copyright © 2002 Foreign Policy

* Имануел Валерщайн е старши научен сътрудник в Йейлския Университет. Последната му книга е The End of the World As We Know It: Social Science for the Twenty-First Century (Minneapolis: University of Minnesota Press, 1999). От 1994 до 1998 година Имануел Валерщайн е президент на Международната социологическа асоциация.

Още по темата в Media Times Review: