Media Times Review    Google   
___









перспективи
 октомври 2002

Университетът между фактите и нормите
Александър Кьосев
От няколко десетилетия призракът на не-легитимността броди из световните университети. Те са на път да открият, че ценностите, на които са почивали като на свещени китове, вече не съществуват - и институционалните им тела висят безпомощно във въздуха. В Германия и в Съединените щати, във Франция и Англия се проведоха дълги, яростни дискусии, които започваха от практически въпроси, като достъп на студентите до изследователска работа, студентски такси и граници на професорските пълномощия, за да завършат със светая светих - автономията на университета, единността на университетския "универсум" от науки и функцията на научната истина в едно все по-диференциращо се пост-индустриално общество.Във Франция след студентската криза от 1968 г. те се фокусираха още веднъж в края на 70-те години около прочутата книга на Жан Франсоа Лиотар "Постмодерната ситуация", описваща, казано грубо и съвсем накратко, как (модерният научен) Логос почива всъщност върху (също така модерен) Митос, загубилите вече общественото доверие големи еманципационни разкази. В САЩ аналогични про- и контраакадемични спорове протекоха малко по-късно - когато ляво-радикалните университетски кампуси, пропагандиращи и практикуващи мултикултурализъм и политическа коректност, се сблъскаха с "мълчаливото мнозинство" извън университетската ограда, поддържащо моралната комбинация "американска мечта + семейни ценности", което се запита трябва ли да дава пари за левичарската академична свобода.
Сравнена с това, немската дискусия за университета и университетската идея притежава собствена специфика. През 50-те години в пост-военната Федерална република беше създадена програма за университетска реформа, в сърцевината на която стоеше идеята на Карл Ясперс за Ренесанс на Хумболдовия университет. Реставрационният патос на Ясперс за университетска автономия в името на плуралистичното търсене на истината, за академичен "универсум" на знанията, единството на обучение и изследване и за образователна, личностно-формираща функция на университета, предизвика още тогава много възражения. Още с първите си публикации Юрген Хабермес атакува сериозно идеологията на "университетски мандарини", както той самият нарече хумболдианството на Ясперс. За него обещанията на Хумболд си остават неизпълнени: немският университет не е осъществил мечтания универсум на науките, не е постигнал единството на преподаване и изследване, има сериозни проблеми с традиционната си автономия. Критиката на неоромантическото реставраторско хумболдианство продължава и в по-късни публикации на Хабермас чак до спечелилата световна известност студия "Die Idee der Universitaet - Lernprozesse" (1987). Противно на реставрационните надежди, според Хабермас в съвременния немски университет текат противоположни на Хумболдовата идея процеси - одаскаляване на преподаването, разбягване на все по-специализиращите се дисциплини, бюрократизиране на цялата институция.
Сърцевината на университета, науката, отдавна е престанала да бъде онова, за което е мечтал Шлайермахер - незаинтересовано търсене на истината в изследователски дискусионен комунитас. В съвременния свят тя е една от най-важните рационално-ефективни подсистеми на обществото, загубила е мирогледните си и образователни функции и се е превърнала в ценностно-неутрална производителка, "колонизирала" е жизнения свят чрез техниката и рационалната бюрокрация. Това е и модерният парадокс: светът вече е структуриран по законите на научната рационалност, но в него самата наука е загубила критическото си жило, станала е инструмент за чужди цели.
В такъв свят вече няма и не може да има привилегировани автономни територии. Университетът не може да пази по старомоден начин своята независимост, защото е въвлечен в мощни социални процеси, които трансформират всичко: държавата и стопанството се появяват като могъщи и всеискващи клиенти пред университетската институция, която се повече се разроява и подчинява на принципа на ефективността. Ясперс е твърдял, че една институция е жива и функционална дотогава, докато я опложда изначалната й идея; в момента, в който идеята я напусне, тя представлява вече празна, мъртва обвивка. Хабермас отрича, че институциите почиват върху идеи: "Не е ли могъл Ясперс да научи от Макс Вебер - пише той - че организационно оформената реалност, в която се утаяват институционално оформените подсистеми на едно високо диференцирано общество, почива върху съвсем други предпоставки? Функционалната способност на такива предприятия и институти зависи тъкмо от това, че мотивите на членовете им са разединени от целите и функциите на организацията. Организациите повече не въплъщават никакви идеи. Който би искал да ги обвърже с някакви идеи, би трябвало да ограничи оперативния им обхват върху сравнително тесния хоризонт на интерсубективно споделения от членовете им жизнен свят."
Едновременно с това обаче Хабермас не желае напълно да се сбогува с Хумболдовия университет. Той не търси интегриращи нормативни идеи, но не приема функционалистката теза, че университетът, подобно други институции, е само една от свръхдиференцираните подсистеми на обществото, която се саморегулира чрез информационни потоци, пари и управленски механизми. За разлика от системните теоретици, Хабермас смята, че университетът продължава да е вкоренен в жизнения свят на човека чрез три преплитащи се функции - той осъществява социализацията на младия човек, критическото обновление-предаване на културните традиции, на трето място университетът може да създаде модели на публично гражданско поведение чрез своя дискусионен етос. Заключението му е: Доколкото тази зависимост не е още напълно разкъсана, идеята за университета все още не би умряла напълно.Няма да скрия, че моят текст беше породен от желанието да се приложи един хабермасиански критически инструментариум за анализ на тежката българска академична ситуация. Но това приложение се оказа толкова трудно, че се наложи със собствени сили да нагаждам и променям самия инструмент. Последното би могло да се изтълкува и като критика към неговата универсалност.
След 1989 г. в Източна Европа се проведоха много и различни дискусии за съдбата на университета в пост-тоталитарна криза. Но в едно отношение те забележително се различаваха от цитираните дотук - не засягаха легитимационни проблеми, не се питаха за последните ценности и идеи, на които почива университетът. За разлика от Хабермас, Лиотар и Рорти, източноевропейските експерти разсъждаваха практически за параметрите на кризата, полемизираха за средства, предотвратяващи реалните катастрофи .
В България последните изглеждаха приблизително така: внезапно нарастване на броя на студентите (цифрите се колебаят между 160% и 280%) при постоянен и застаряващ състав на преподавателите; намаляваща държавна субсидия; в резултат - ненужно комерсиално разрояване на университетите в безброй провинциални филиали. Те не бяха съобразени нито с възможностите на амортизиращата се материална база (мизерни библиотеки, лаборатории и пр.), нито с кризисната демографска ситуация. Все по-болезнена бе липсата на добър университетски мениджмънт, на стратегическо планиране и информационна политика, все по-водещи към дъното - непрозрачността на финансовите операции на университетите, липсата на капацитет за посрещане на динамично променящите се изисквания на пазара. На фона на тази институционална криза вътрешно-академичните проблеми, като brain drain, провинциализация и неравномерен прием в специалностите, почти изглеждаха леки и оставаха някак по на заден план. Въпреки че като най-тежко следствие от всичко гореизброено единодушно се посочваше спадането на качеството на образованието и демотивацията на студентите за учене, подобни проблеми някак не се вписваха добре в рамката на експертното мислене.
Не съм склонен да подценявам тeзи практически въпроси. Но забележителното беше, че експертните рецепти за справяне с тях се свеждаха до две - нова държавна централизация, рестриктивна образователна политика и административен контрол, или пък гъвкави модели, отвеждащи към гражданското общество, диверсификацията, конкуренцията и пазара. Очевидно е, че една нормална демократична реакция и гражданска загриженост би защитила втория възглед.
Тук интересуващият ме въпрос, обаче, е друг. И в двата подхода ставаше дума за опит да се контролира българският университет - отвън, с ясна идея за интереси, приложност и полза. Всички приемаха за очевидно, че българските университети трябва да бъдат контролирани и управлявани от гледна точка на икономическия, държавно-политическия или обществен интерес. Свързаността на изследването с преподаването, образованието и просвещението - дори и да беше произнесена от някого - би прозвучала на въвлечените лица като абсурден лукс. Българските опити за разрешаване на кризата и публичната реторика на дискусиите се оказаха странно нечувствителна към онова, което Шлайермахер сочи като норма на автономията - университетът има автономия заради дейността си, която никой друг не може да осъществи, той е безкористната институция на истината, мястото, където тя се търси в самота, свобода и честна дискусия, без оглед на държавен, пазарен и обществен интерес, и което гарантира цялостния космос на знанието, фокусира в себе си целия морален свят на нацията. Източноевропейската публичност, при цялата си неоконсервативност и реставрационност по отношение ценностите на западната демокрация, се оказа еднакво нечувствителна както към тези дълбинни университетски ценности, така и към тяхната сериозна, философска критика? В Източна Европа и България експертите заскобиха целия философски легитимационен дебат, сякаш той беше несъществен и ирелавантен за съдбата на тези университети. По каква причина в България неохуманистични реставратори на Хумболд, аналогични на Ясперс и Шелски така и не се появиха?*
 
* Подозирам, че и тук, а и по-надолу у читателя би могло да се появи недоумение: защо пък непременно в България или в Румъния трябва да се появят дебати, подобни на тези в Европа? Не е ли подобно очакване нова проява на характерното ни криворазбрано "западничество", което се вайка за това, че ние нямаме онова, дето го имат Другите, Европейците, Американците? По-нататък ще се върна към този въпрос и ще се опитам да покажа, че в случая става дума не за измислена, а за съществена липса от друг порядък, произтичаща не от балкански комплекси, а от характера на самата университетска ситуация.
 

Публикувано в списание Критика и хуманизъм, бр.1, стр. 4