Media Times Review    Google   
___









перспективи
 октомври 2002

Университетът между фактите и нормите
Александър Кьосев
 
Може би причината е проста - не може да се реставрира нещо, дето не го е имало никога. Липсата на легитимационен дебат не беше случайна или от глупост - тя беше вкоренена дълбоко в историята на българския университет. Защото той възниква в края на миналия век, без някой да се тревожи за философските му ценности и основания, без дебат, подобен на този между Хумболд, Шлайермахер, Фихте и Шелинг. Още по време на Възраждането той съществува по този начин - като смътна идея за "главно българско училище", без повече философски рефлексии. Българските вестници, пропагандиращи проекта за български университет през 70-те години на миналия век, формулират това по следния ясен начин: университетът трябва да дава на онези, които се учат в него, възпитание чисто българско и развитие в дух народен и по православното вероизповедание, което ще е главна и единствена цел на заведението. Т.е. още преди истинското си възникване той се мисли като чисто патриотична организация; не като автономна територия на истината, а като институция на националната идентичност, обслужваща нацията и нейните практически нужди. Патетичните обществени и публични аргументи на Възраждането по-късно се превръщат в бюрократични, затворено-институционални и приложни * - такива са, например, доводите, с които между 1884 - 1888 поредица от министри на Просвещението в България защитават създаването на български университет. Всички те - Иречек, Гюзелев, Иванчов, Живков неизменно изтъкват, че подобно висше учебно заведение ще произвежда крайно нужните на държавата чиновници, правни кадри и най-вече учители. Т.е. дори в проектите и мечтите не се предвижда българският университет да има Хумболдова автономия: той пряко ще попълва липсващите висши административни и педагогически кадри, легитимацията му е националистически-практическа, не теоретическа. Така и става: през 1888 г. Софийският университет бива създаден чрез директна министерска заповед и първоначалният "Правилник" и законът за Висше образование (гласуван единодушно от народните представители на 8 декември 1888) не обелват и дума за неговата мисия, социална цел, ценностно оправдание на съществуването и пр.
Български дебат около създаването наистина има - но той е далеч от немския. Това е полемика не между философи, а между скептични прагматици и национално въодушевени чиновници. Едните се питат дали не е по-добре да се създаде само специализирано приложно-техническо училище в България "за стопанството и индустрията" (както е гласяло и завещанието на Евлоги Георгиев), а за по евтино талантливите млади хора да се изпращат в чужди университети. Убедени патриоти, другите смятат, че не може да има национална държава без университет и попълването на тази патриотична липса плюс практическият проблем с недостига на чиновническите и учителски кадри е сякаш единственият им аргумент.
Така българският университет не повтаря пътя на немския. За Хабермас немският университет е институция, родена от идея, в който първоначалното философско ядро бавно деградира и сякаш се отронва от празната, свръхсложно функционираща шушулка на институцията. Българският, учреден по описания административно-централизиран начин, сякаш директно възниква като "институция без идея". Институционално той просто повтаря** известни западни образци и противно на предполагаемата си собствена познавателна и рефлексивна функция не се пита за своята мисия под тях. В подобно възникване някак скрито се предполага, че университетска идея, разбира се, има, но че се пази там, някъде другаде, в Берлин, в Париж, в Оксфорд - подобно на златен еталон, върху който няма какво да се мисли. Легитимационните проблеми са изместени извън българските пространства и отвъд собствената компетенция на провинциалната академична институция***.
Дали обаче днес това не е всъщност предимство за българския университет? Видяхме, че според Хабермас тези утопични философски визии, които стоят "зад" институцията, така или иначе се отронват от нейната шушулка. Именно защото са "безидейни", съвременните институции, включително и университетът, са способни да обединят много и различни функции в себе си: неутралността спрямо "идеите" е онова, което ги прави ефективни и функционални. Но кои, впрочем, са те, тези ефективни функции? И изпълнява ли ги българският университет наистина, "функционален" ли е той?
Немският (и Хабермасовият) проблем - че ядрото на университета, науката, се е превърнала в отчуждена от ценности и цели приложно-инструментална сила - не е български проблем. Защото в България университетът и науката са били винаги в хлабава връзка с практиката, технологиите, производството, индустрията. Което стана ясно напълно след краха на социализма, когато се разпаднаха идеологически създадените Голяма Индустрия, Голяма Химия, Голяма Мелиорация - а след тях закономерно Голямата Наука и Техника. В посткомунистическите страни науката не придоби приложни, а остана без всякакви функции: което сякаш още повече осъжда университетите днес да имат чисто педагогически задачи и да служи единствено като предавателна трансмисия на "истинското знание", осъществено някъде другаде, в други, не-български университети, институти и лаборатории.
Но дали тази трансмисионна функция оправдава съществуването на този университет днес? На първо място - изпълнява ли я той? Хабермас, следвайки Вебер, ни напомня, че функциите на една институция не са тъждествени на целите и мотивите на хората, които са участници в нейните процеси. Можем да се запитаме обаче няма ли все пак някаква граница въпросното разединяване между отчуждени институционални функции и мотивите на участвуващите хора в нея? Проблемът придобива следния вид: ако приемем, че функция на един провинциален университет (оправдаваща неговото съществуване), е да предава знания, то дали свръхразнородните мотиви и разбягването на интереси на участващите в неговата деформирана академическа ситуация не достигат в един момент до такава критическа маса, че просто не позволяват изпълнението на тази функция?
Нормалните мотиви на участниците би трябвало да са ясни - професорите би трябвало да искат да преподават в контакт със световната наука, в една очертана от академическата автономия ситуация, студентите би трябвало да мечтаят да натрупват знания и да получават образователни степени и квалификация, университетското ръководство - да се стреми да управлява добре в структурно и финансово отношение университета, обществеността - да вижда в университета важен интелектуален публичен фактор, който пряко или косвено влияе върху неговите процеси.
В българската ситуация тези нормални мотиви изглеждат по-скоро нормативни - агентите на университетската ситуация не ги споделят изцяло, а мнозина от участниците въобще не ги споделят. Те са удвоени от странни мотиви-двойници, които не допускат институционална рационализация - университетските мениджъри не желаят да усъвършенстват управленческата и информационна система, защото това би направило прозрачни съмнителните им финансови и управленски операции, мнозина от професорите не са мотивирани да бъдат в контакт със световната наука, защото тя разполага със знания, стандарти и мащаби, които са несъвместими с техния тоталитарен академичен опит, много от студентите искат да си купят диплома, а не знания.
Т.е. става дума за критическата точка, в която мотивите за зло-употреба с институцията биха могли да надделеят над мотивите за нормално/нормативно участие в нея.
Пример: огромният брой студенти не е резултат на избухнало ученолюбие или на особена полезност на бъдещата диплома за намиране на работно място; масовото студенство в България всъщност е до голяма степен скрита форма на безработица. И мнозина от следващите в университета имат предварителната мотивация на бъдещи безработни и маргинали, а не на хора в процес на позитивна образователна социализация. Друга част от тях - най-талантливите и умните - имат скрита или открито заявена мотивация на бъдещи емигранти - те гледат на българските университети като на временни спирки и много често в чужбина записват същите бакалавърски или магистърски програми, които вече веднъж са изучавали в България, сигнализирайки с това, че не смятат академичното образование в България за истинско образование.


* За двата възможни пътя на възникване на български университет - широко-демократичният (чрез продължение на възрожденските образователни традиции, чрез мобилизацията и съдействието на широки обществени кръгове) и държавно-централизираният (чрез решителната активност на държавни чиновници) вж. книгата на Пепка Бояджиева "Университет и общество", София, 1998. стр. 187 - 191. Освен това централна теза на изключително задълбочената книга на Бояджиева е тезата за това, че българският университет постепенно става легитимен - така че се налага да обясня защо и по-горе, и тук говоря за липса на легитимационен дебат. Необходимо е все пак уточнение за каква именно легитимация става дума. Пепка Бояджиева право твърди, че университетът като материална база, като принципи на автономна институционална администрация, кадрови ресурси и специфичен етос възниква бавно и трудно - според нея той не възниква истински при своето основаване, а бавно се създава- вътрешно (т.е. институционно, кадрово, морално) и външно, (като "обществена легитимация") чак до 1907 година. Т.е. тук под думата "легитимация" Бояджиева разбира убеждаването на значимите социални актьори в смисъла на съществуване на една институция, в обществената валидност на нейните цели (стр. 207). Приемам напълно смисъла на нейното твърдение, само че тук говоря за легитимация от съвсем друг тип. В модерното общество се предполага, че университетът е мястото, където са възможни въпроси от типа "що е смъсъл", "що е етос", "що е истина", "що е разум", "що е съществуване" - все въпроси за същината на съществуващото, за възможността за познание, за различните частни видове и форми на това познание. Т.е. тук става дума за специфична и съдържателна самолегитимация, а не за социално убеждаване на "външните" значими актьори. От тази гледна точка университетът е легитимен, защото е в състояние да върши нещо, което никоя друга институция в обществото не може да върши - той е мястото, където се изследва и преподава истината в самота или в сократически дискусии. Фундиран в истината, университетът - мислен хумболдиански абстрактно - няма отношение към своята национална локализация и съответно национална легитимация (както посочва и самата Пепка Бояджева, средновековните университети са се местили). Това, че едно или друго (или че дори "нашето") общество го "признават", не е съществено, важно е дали той признава сам себе си като институция на безкористното търсене на истината. "Признаващите го" са на страната на doxa, той е на страната на "episteme" (поне такава е собствената модерна университетска идеология, онази идеология, която в края на XX век е в легитимационната криза, за която говорихме в началото). Българската реалност, разбира се, е много далеч от тези абстрактни нормативни положения - и Пепка Бояджиева е реалистична, когато изследва другия тип "легитимация" (последната от собствено университетска гледна точка може да се поставя само в кавички, тя е емпирическо социално "признаване", а не рефлексивно ценностно и епистемологическо фундиране).

**Тук и на други места говоря за "повтаряне или калкиране на институционални модели" единствено за да спестя време. Разбира се, съгласен съм с Пепка Бояджиева, когато тя твърди, че това "калкиране" всъщност е бавна и трудна адаптация, че "трансферът" е "трансформация" - но това тук не е моя тема.

*** Читателят може би е забелязал, че тук се опитвам да изпълня обещанието си и да отговоря на евентуалните възражения от бележка N 1. Отсъствието на рефлексия и на дебат за основанията е съществена, а не комплексарска липса по няколко прости причини: първо, "западничеството" в случая не е мое, а на самата историческа ситуация - както става ясно от краткия исторически разказ, българският университет е замислен и създаден по чужди, предимно западни модели, които се адаптират бавно и болезнено към българските условия; второ, същият разказ обаче показа, че тези модели първоначално са имитирани набързо, бриколажно, със смътни патриотично-възвишени идеи, а не с пълно и промислено разбиране; трето, бавното и трудно българско "напасване" на университетската институция, размишленията върху социалните основания на българския университет и приемането на университета наистина от обществото, създаването на университетски етос (за което говори Пепка Бояджиева) донякъде се случват, но те не се насочват към собствена рефлексия върху епистемологическите, т.е. собствено специфичните основания на университета като такъв, основания, които би следвало да нямат отношение към неговата "българскост".Ситуацията става още по-странна, ако се върна към едно старо свое твърдение, че "самоколонизиращите се" култури конститутивно се "влюбват", т.е. процесът на възникването им е свързан с интериоризиране на "не-свои" ценности. Настоящият анализ демонстрира, че влюбването е повърхностно - подобни култури пренасят-адаптират институции и цивилизационни форми, но някак не докрай, без интелектуалния дискурс, моралния дебат и философската критическа рефлексия, които са направили тези институции и форми възможни.


Публикувано в списание Критика и хуманизъм, бр.1, стр. 4