Media Times Review    Google   
___









перспективи
 октомври 2002

Университетът между фактите и нормите
Александър Кьосев

Вероятно казаното тук би могло да се възприеме като поредното моралистично мърморене на един засегнат преподавател. Не е това. Аз не твърдя, че то е вече установен факт, а само проигравам една плашеща хипотеза (тя би могла да се проверява със съответните социологически техники). Като хипотеза, обаче, то е сериозен теоретически въпрос - в среда, в която мотивите са толкова разнородни, разбягващи се и далеч от нормиращата сила на каквато и да е университетска идея, възможни ли са въобще функциите на инстиуцията?

Под нормалния за университета спектър от различни образователни мотиви в българското общество университетските участници демонстрират уникално сплитане на късогледо-комерсиални, биографично-охранителни, полу-криминални и искейпистки мотивации, които нямат нищо общо с университета като такъв - дори с неговите традиционни български патриотични и приложно-кадрови функции. Дали тогава неговата функция на трансмисия на знанието не бива имитирана, подменяна, симулирана, изкористявана - и на практика не превръща постсоциалистичесите университети в институции-маски на умерено печелещи предприятия, образователни пирамиди и социални средоточия на маргинални и емигрантски енергии, на младежки контра- и суб-култури, която има малко общо с академизма?
При това дотук разглеждахме университета през призмата на функционалистката хипотеза, чиито крайности самият Хабермас отхвърля. Той не смята, че съвременният немски и европейски университети са чисти функционални под-системи, управлявани от пазарна и бюрократична рационалност. Напротив - както видяхме, тезата му е, че те продължават да бъдат обвързани с жизнения свят, със света на жива мотивация на отделния индивид чрез тройното преплитане на функции, които заедно с това са и индивидуални мотиви. Става дума за образователната функция на университета (социализацията), за неговата културно-комуникационна функция (да предава традицията на културното наследство) и неговата публична функция (да въвежда дискусионни модели на публично поведение). След като българският университет не може да се възприема като автономна институция на незаинтересуваното научно откриване на истината, нито функционира добре като предаване на знания - дали той по някакъв начин има като свое легитимационно ядро именно тези функции-мотиви - социализацията, културната комуникация, публичната дискусия?
Точно тук деформацията и на невидимите социални структури, и на видимите структури на жизнения свят в България са така сериозни, че условията академическата институция да играе някаква роля в социализацията, културната традиция и публичността се оказват в значителна степен затруднени. Университетската задача, която класическият немски идеализъм нарича Bildung, а Хабермас предпочита да нарича социализация, е силно проблематична в едно общество, което по принцип има сериозни проблеми с предаването на опита и формиращата комуникация между поколенията. Казано накратко и метафорично - в България, както в други страни от бившия социалистически блок, натрупалите неизползваем в новите условия тоталитарен багаж бащи са до голяма степен невалидни като социализационни образци за децата си. Подчертавам, че тук не говоря за вечно възпроизвеждащия се (и в този смисъл нормален) "generation gap" между онези, които на времето живееха с Битълс, и тези, които сега живеят с метал, техно, рейв и дрога. След промяната през 1989 на възрастните поколения в България е чужд нововъзникналият свят: рисковото предприемачество, алтернативните, дори криминални модели на успех и социално приемане (не по пътя на образователните успехи и дипломите от престижни училища и университети, а по пътя на мутрите, кредитните милионери, организираната престъпност и пр.); те не се справят с необходимостта от лична финансова, данъчна и юридическа компетентност, с мобилността, темпото, живота в несигурност, мисленето в категориите на личния успех... Към разцепването на поколенията, причинено от прехода от една към друга цивилизационна и икономическа форма, трябва да се добави масовото навлизане на компютрите, виртуалния свят на Интернет заедно със задължителния английски език - на практика за 10 години се промениха основните културни кодове на опита и компетентността. Парадоксално, но в България младите се оказват с повече потенциал за социализиране в съвременния несигурен, динамичен, компютризиран и рисков живот, отколкото възрастните. Но онези от тях, които не тръгнат по съдбата на бързия и безогледен успех, не намират работни места, нямат перспективи, отдават се на травматични мечти за емиграция, попадат в секти. Този обърнат, перверзен модел на социализация, в който богатите и успешни синове помагат на безработните възрастни, или обратно - бащите не са в състояние да помогнат никак на отчаяните, маргинализирани деца, е неблагоприятна социална и културна рамка за всякакво предаване на опит - включително и на академичен. Освен че представлява рамково културно-социално условие и за академическото Bildung, тази ситуация се възпроизвежда по специфичен начин в самия университет - не са редки случаите в България, в които надарените студенти са повече отворени и дори информирани спрямо световната наука, отколкото своите професори; ползуването на Интернет, пътуванията, стипендиите и специализациите дават на цял слой от най-талантливите млади академични кадри възможности, които техните по-възрастни колеги никога не са имали.
От друга страна, старческата охранителност, която практикуват възрастните професорски поколения спрямо самите себе си и своята академична власт, прави българските университети свръхконсервативни заведения, които дори и да се променят пазарно, почти не се променят в своите учебни планове, програми и методически форми.
На второ място - нарушена е функцията "възпроизвеждане и предаване на традицията и културното наследство", защото след колапса на комунизма, който беше експроприирал и символния капитал на нацията, самото културно наследство е силно деформирано. Традиционната "висока" българска култура и художествената класика напълно загубиха авторитет под натиска на пълзящата субкултурна революция на сапунените опери, еротиката, културната индустрия. Тя не можа да намери комуникация с младите поколения, късно преоткриващи радикални форми на анархокултурата, протеста и масовата емиграция. Освен това в посткомунистическа България не беше проведено онова, което Адорно нарича Vergangenheitsbewaeltigung и Verganheitsaufarbeitung - не бяха проведени истински дебати кое от тоталитарното минало е културно наследство и кое не, кое и как може да бъде запазено, кое трябва да бъде препрочетено. В резултат "канонът" на културната и литературна традиция е идеологически компрометиран, застинал и на практика неупотребим. Университетът не може безпроблемно да предава нещо, което е социално и политически травматично и проблематично - и което би следвало първо да се подложи - и то именно от него! - на мощна културна критика.
За Хабермас третата и най-важната от функциите на университета е да задава на обществото модели на публична комуникация - да въвежда в него аргументационния етос на научния спор и постигането на обоснован и толерантен консенсус. Всеки, който малко познава българската публичност в момента, е наясно, че тя е едно твърде неблагоприятно поле за подобна толерантна аргументация. В българските медии се култивира не аргументационна търпимост и консенсус, а безогледна агресивност, съчетана с манипулацията на страхови, еротични и трансгресивни енергии: те работят с брутални масови фантазми, с мощни, некритически емоционални клишета и емблеми - а не с доводи и дискусии. Това е публичност повече Бодриарова, отколкото Хабермасова - в нея валидни са либидните потенциали на съблазняването, сензационното смайване, потресът, отвратата, завистта, символическото поругаване на противника - а не рационализирането на комуникативното поведение, избора и създаването на обща гражданска и политическа воля. Университетският стил на публично говорене има малки шансове в подобна публичност. Така че в пост-комунистическата реалност са затруднени рамковите социални условия, в които университетът би могъл да практикува посочените от Хабермас сплетени функции - социализацията, културната комуникация и публичната аргументация.
Не бих искал да отричам всичко, което е създадено с честни интелектуални усилия в българските университети. В тях безспорно, въпреки всичко, се осъществява и наука, и формиращо предаване на опита, и дискусии, понякога дори и скъпо струващи изследвания. Все нормални и, надявам се, все пак доминиращи процеси. Те обаче са странно сраснати с ненормалните, върху които акцентирах тук.
Дали последните са доминантни и определящи? Не зная. Ако бях напълно убеден, че е така, вероятно аз лично бих напуснал университета и преподавателското си място в него. Негативните тенденции обаче съществуват и е въпрос на точна социометрия те да бъдат изследвани, за да се разбере относилната им тежест в течащите процеси. Но ако продължаваме да бъдем слепи за тях, нищо чудно един хубав ден българският университет, възникнал като институция без идея, да се окаже и институция без (академични) функции. Той не е обособен от една посткомунистическа социална среда, в която базови структури на социалното възпроизводство са силно деформирани. Тревожно е, че на този фон българското общество вижда само практическите - кадрови, финансови и демографски - проблеми на университета и е сляпо както за дълбоката под-въпросност на неговите ценностни основания, така и под-въпросността на основните му функции. А ако академичната институция е силно затруднена в предаването на знания, в образователното формиране на младите, в културната и публична комуникация с обществото - то защо съществува тя тогава? В подобна ситуация университетът би бил застрашен от институционално битие по инерция. Откъснат от ценностен дебат, от структурите на жизнения свят, и-рационализиран и препятствуващ дори и най-преките си приложни функции, той може да бъде мъртъв, без сам да знае това. По тази причина академическата легитимност на българския университет се нуждае от истински, съживяващ български дебат по най-съществените си проблеми - и колкото по-спешно го проведем, толкова по-добре.

Публикувано в списание Критика и хуманизъм, бр.1, стр. 4