Един ден, когато

     Един ден, когато бях толкова оглупял от книги и четене, та не забелязвах дори младото лято, надничащо през прозореца ми с лазурни очи, някой позвъни на вратата. Три кратки отсечени звънкания, пауза и нови три удара по звънеца – сякаш онзи отвън подскачаше, за да достигне копчето.
     Кой ли можеше да е? Приятелите ми все по-рядко се шегуваха, пък и от доста време всички те като че ли бяха забравили къде живея. Всеки от нас си ходеше на работа, мнозина вече гледаха деца и изобщо – взехме да позабравяме какво е това да позвъниш без предизвестие у приятел. Веднъж-дваж в месеца се питахме по телефона “Какво ново?”, от време на време някой неочаквано въздъхваше “Ех, а помните ли...” – и толкоз.
     Надигнах се от бюрото си с особено предчувствие и тръгнах към вратата. “Точно сега нямаш никакво време за губене!” – извика отзад пишещата ми машинка. – “Утре трябва да предадеш статията в списанието. Утре! Утре! Утре! Прави се, че не си вкъщи, прави се, че те няма!” “Да, ама ме има!”- засмях се през рамо аз и й махнах с пестник да си затваря тракащата уста. Вече държах бравата. Запитах се на какво бих се изненадал повече: на слона от зоопарка или на някой стар приятел...
     Пред мен стоеше шест-седем годишно дребничко момченце с палави черни очета и чупнати вежди. То явно събираше сили за нови три скока към звънеца, ала щом отворих вратата, то ме погледна тъй, че веднага да ми стане ясно – скачането и звъненето са под достойнството му, но хайде, от него да мине.
     - А-айде бе-е, от хиляда часа ти свиркаме! – проточи момченцето, за да усетя истинския смисъл на думите му: “Ние откога сме си написали домашните и сме излезли на двора, а ти не можеш с едно цигу-мигу и една глуха баба да се оправиш! Засрами се бе!”
     –Ей сегичка! – пошушнах му аз посконфузено и хвърлих бърз поглед към стаята зад мен, откъдето се наблюдаваше входната (а за мен сега изходната) врата; бравата не помръдваше и значи, ако действам светкавично, може да се изпаря преди баба да ме е усетила.
     Грабнах си любимите кецове и тихо притворих вратата. Хукнахме надолу, скачайки през две-три стъпала и се смеехме така лудешки, че пред очите ни играеха алени кръгове. Летях на куц крак и се опитвах да си туря втория кец в движение.
     “Но какво ми става?” – запитах се изведнъж, когато стъпих в задния двор и слънцето духна с горещ и весел дъх в лицето ми. – “Наистина, какво ми става? Чака ме толкова работа, а аз...”
     - Еееуууу, тоя пак е с един кец!
     Викът излетя като индианска стрела из устата на десетина деца, които ме сочеха с пръст и се превиваха от смях на старата пейка под липата.
     Обух без да бързам и другия си кец и небрежно цвъкнах – но си наплюх брадата, понеже си сменях млечните зъби. Отрих се и подхвърлих ама много разсеяно:
     - Оооо, че здравейте бе!
     Черноокото момченце преметна ръка през рамото ми и като ме заведе при другите им викна:
     - Какво сте се разврякали толкова, бе? Чудо голямо, бре-е-е! От вас човекът не може да си върже кецовете!
     Ставаше нещо странно в този млад като млечни зъби летен ден. Странно и... не знам какво. Откъде познавах тези деца? Ами черноокото дребосъче? Сънувал ли съм ги? Или съм ги виждал по стари фотографии?
     - Продължаваме си играта от вчера. Хайде-е-е, твой ред е! – разпореди се черноокото и ме посочи.
     - Ама за какво, бе?
     - Пак ли се правиш бе-е? Все ти не си разбрал! А-айде-е, почвай да разказваш приказка! – обади се старата пейка.
     Мой ред е да разказвам приказка? Защо мой ред? Каква приказка?
     - Я чакай да се разберем! – дръпнах се аз. – Кой си ти? Кои са тези деца на пейката?
     - Еееуууу, тури си цайсите бе, недоскив! – закикоти се пейката. – Недоскив! Недоскив!
     От срам на лицето ми лумна пожар – единствено аз бях с очила. Веднага ги свалих и ги напъхах дълбоко в задния джоб на анцунга си.
     И тогава видях всичко съвсем ясно: този черноок мушморок бях аз – ала отпреди двайсет години. А на старата пейка под липата седяха и си клатеха краката Тити с обелените колена, сополивият Ицо, Борянка, дето тича бавно и не става за “стражари и апаши”, Ико, който още го храни баба му, дебелата Миладинка с милинка, Снежето, дето все му е студено, Велко сирачето, Светла с носа и с луничките, Ясенчо, когото водят на училище с черната служебна волга на баща му и Люската, с която толкова сме се пердашили и люскали, че ще я сънувам докато съм жив...
     Отскубнах белия косъм, който тази сутрин открих в брадата си, духнах го към пейката под липата и почнах:
     - Щом е дошъл и моят ред да разказвам приказки, слушайте тогава: всяко дете е една приказка. Дори много приказки – толкова много, че няма цял живот да ми стигне да ги разкажа всичките...

Около 1984-1985 г.