Media Times Review    Google   
___









Мастило
 септември 2003

ФАТА МОРГАНА

В часовете по смятане - и това е ясно като две и две четири - трябва да се решават задачи. Ясно е още, че ако зяпаш през прозореца и не си даваш труда дори да погледнеш задачите, ще ти пишат съвсем заслужена двойка. А тъкмо това ставаше с едно момиченце - при това вече цяла седмица. То просто си седеше на чина, гледаше дървото в двора, нашарено от пролетните лъчи със слънчево злато и хич не си задаваше въпроса какво трябва да се прави в часовете по смятане. На всеки лист от тетрадката му учителката бе поставяла червена питанка и отдолу бе писала: " Къде си в часовете по смятане, момиче?"

Ето и сега - момиченцето рее поглед през прозореца, задачите му пак остават нерешени и учителката, загубила всякакво търпение, се надвесва над него. "Къде си, момиче?" - пита тя и почуква с червената си химикалка по чина. Момиченцето трепва и очите му се спират върху начервените й устни, които повтарят и потретят въпроса. "В Сахара..." - тихичко издумва то. "В Сахара?..." - червените устни се изкривяват в недоверчиви питанки. "В Сахара." - повтаря момиченцето. "Исках да стигна в оазиса Адам ал-иртиях преди обяд и затова тръгнах още по-тъмно. Пред мен, докъдето стигаше погледът, като гърбове на налягали камили се редяха дюни във виолетово. Млечният път - яшмак на тъмноока хубавица, повдигнат за миг от въздишката на вятъра - пребулваше небосвода с бледа трепкаща светлина. Камилата ми се плъзгаше по пясъчните вълни плавно и леко като кораб. Равномерният й ход ме унасяше, ала тъкмо когато в съня ми се разтвори зеленото ветрило на палмите в оазиса, край мен прелетяха сенките на издъхналите от жажда сред пустинята бедуини. Полъхът от широките им наметала ме стресна и разбуди. Отворих очи - беше съмнало. Пред мен беше оазисът Адам ал-иртиях. Ясно съзирах белоснежните кубета на джамиите. Като гейзери от течно сребро струите на водоскоците с тържествен звън се възземаха към изумрудените корони на палмите. Мургав младеж с пламтящ поглед ме викаше с ръка в сянката на минаретата. Пришпорих камилата си, ала тя се превърна в шепа вода и изтече между пръстите ми. Продължих пеша. И тогава някой простена: 'Фата моргана... О, фата моргана...' Запуших с длани ушите си и хукнах към оазиса. Но сега вместо него видях вихрушка от синкава пара. Тя се въртеше все по-бързо и от горния край на това гигантско вретено се изтегляше тънка нишка, и се губеше в небесата. Паднах на колене сред пясъците, тъй като нямах повече сили да вървя. И отново гласът простена: 'Фата моргана... О, фата моргана...' Усетих, че започвам да се превръщам в стълб сух пясък. Сетне вятърът ме разрони и разпиля..."

Момиченцето завършва разказа си и облизва напуканите си устнички. Обща въздишка раздвижва притихналия клас.

А строгата учителка си казва: "Хм-хм... Фата моргана... Какви ги наговори това дете?..." - и завъртва под нерешените задачи една червена питанка.

А след това съвсем крадешком поглежда обувките на момиченцето, за да види няма ли по тях песъчинки и... се изчервява.

1984 г.

(публикува се за първи път)


    

ПРИЯТЕЛ


Тъжно му е на Мечето, ах, колко му е тъжно.

Застудя в гората, заваля. Дъждец ситен-ситен, ама толкова ситен, че да се чудиш вали ли или не вали. Надзърне Мечето през прозорчето - май не вали. Облече си кожухчето, излезе на полянката и докато се поразтъпче напред-назад, от дъждовните капчици козинката му вече станала бяла-бяла - същинско водно глухарче. Кихне Мечето, прибере се на топличко и приседне пак пред прозорчето.

Къде се дянаха приятелите му, къде се изпокриха всичките?

Само дърветата се виждат сега: от оголелите им клони току капне сълзичка, след нея още една . . .

- Хей, дървета, - говори им Мечето, - за вашите дечица, за листенцата си ли плачете? Хайде, не плачете! Искате ли да си поговорим? . . .

Ала сълзичките се ронят - кап, кап, кап, - а дърветата мълчат, не отговарят . . .

Ах, колко му е самотно на Мечето.

Няма си приятел, няма с кого да си поговори.

Тук е креватчето му, ето го и столчето, и шареното гърненце на лавичката. Но кой си говори с креватче и столче? Кой е приятел с гърненце?

Отваря Мечето вратата, свива лапки на фунийка пред муцунката си и виква:

- Хей, има ли някой да си поговори-им?

- . . . да си поговори-им . . . говори-и-им . . . - отвъща му някакъв глас иззад дърветата.

- Аз съм сам и си търся приятели-и-и. . . - виква пак Мечето.

- . . . приятели-и . . . ли-и-и-и . . . - откликва гласът.

- Ела ми на гости-и. Кой си ти-и-и?

- . . . ти-и-и . . . ти-и-и-и-и . . .

Влиза Мечето в къщичката си, чай бърза да свари - та нали новият му приятел ей сегичка ще дойде . . .

А небето между клоните е станало като че ли синьо-синьо . . .

Ех как ще си поговорят те двамката - на полянката, на слънчице! . . .

1984 г.

(публикува се за първи път)

 
Copyright © Никита Нанков

*Авторът преподава сравнително литературознание в Indiana University, Bloomington, IN, US; има редица публикации в областта на българската и чуждата литература и в интердисциплинарните изследвания - естетика, семиотика, изобразително изкуство, кино и теория на превода. Негови са книгите "Празни приказки" (2000), "В огледалната стая" (2001) и "Триднев (2002)". Трите книги могат да бъдат купени директно от издателя, адрес за връзка: sonm@astratec.net
Други произведения на Никита Нанков можете да намерите на http://grosni-pelikani.cult.bg/