Редица проблеми на нарастналия брой висши учебни заведения у нас често се дискутират във връзка с необходими промени в Закона за висшето образование и Закона за научните степени и звания. Ниската ефективност на БАН като Национален изследователски център и липсата на дългосрочна възвръщаемост на влаганите от държавата средства са също повод за критики и призиви към редуциране на състава и реформиране на управлението и финансирането на тази, основна за страната, научна организация.

Ефективността на субсидиран от държавата университет или изследователски център зависи от следните фактори:

• Системата за оценка на научните и научно-образователни резултати, включително системата за оценка на научните качества (присъждане на научни степени и звания);
• Управленческата структура и характера на върховния орган за управление;
• Системата за държавно финансиране (използване на лостовете на финансирането за повишаване на ефективността).

Интересно защо, управленческата структура и характера на върховния орган за управление най-малко се засягат при критиките и обсъждането, както на висшето образование, така и на БАН. Залегналите управленчески структури в Закона за висшето образование и Закона и Устава на БАН рядко се атакуват, считани за отразяващи ”академичното самоуправление” като част на ”академичната автономия”.

Прието е, че академична автономия е необходима поради творческия карактер на научния и научно-образователния процес и особеностите на науката като йерархична консервативна система, при която управленческата инициатива да принадлежи на ”най-мъдрите” и да бъде подчинена на логиката и дисциплината на научното мислене. Академичното самоуправление намира израз в принципа принадлежащите към дадено научно ниво да се избират (допускат) само от тези, които принадлежат към това или по-висше ниво.

Какви са, обаче, академичната автономия и академичното самоуправление, предвидени от българския законодател в Закона за висшето образование? Член 21(1)1 на този закон гласи: ”Академичното самоуправление се изразява в изборност и мандатност на всички органи на управление”. Изборност и мандатност може по принцип да са необходими и полезни, но те биха съставили (заедно с още неща) академично самоуправление само ако са конкретизирани в смисъла на гореказаните особености на науката. Българските университети се характеризират с управленческа структура и върховни органи, които не съответстват на принципите и структурата на едно истинско академично самоуправление. В това отношение българският университет няма еквивалент в другите напреднали страни. Ще се помъча да илюстрирам това и да обърна внимание, че в това именно се крият причините за много злини и недостатъци.

Въпросът е доколко и как при държавните университети и изследователски центрове академичното самоуправление да бъде пригодено/лимитирано така че да не се накърняват интересите на субсидиращата държава и същевременно максимално да се спазват принципите на управление на науката. В това отношение, в Западните страни могат да се разграничат два типа университети: американски и немски. Те се различават главно по това доколко представители на държавата присъстват директно в управлението и доколко органите са изборни или назначавани. Всъщност, принципното различие е в това как се формира Върховния орган, който определя параметрите на дейността и който избира Обсъждащ/направляващ съвет и Оперативно ръководство. Една представа за управленческата структура и върховния орган на двата типа университети, сравнени с българския ”модел”, може да се получи от следната таблица:

Вижда се, че немският е най-близък до класическия тип университет, в който управленческата инициатива произтича от научен сенат (”форум на най-мъдрите”), съставен от утвърдени професори от самия университет. Държавата се намесва в това самоуправление, обаче, като вкарва свои представители непосредствено в Университетския съвет - 1/2 от неговия състав се назначава от държавни министри. За немските университети е характерно също правилото новите декани и ръководители на катедри (избирани от сената) да идват от друг университет - по този начин се осигурява необходимия ”поглед отвън”.

В американските университети, характеризиращи се с подчертана автономия по отношение на вътрешния ред в университетския район (кампус), управленческата инициатива, респ. върховният орган (Борда на регентите) е изцяло външен, т.е. държавен орган. Това ”грубо посегателство” на академичното самоуправление се компенсира с ролята, предоставена на Университетския сенат по отношение на вътрешната организация, както и с осигурената стабилност (tenure) на длъжностите на хабилитираните (faculty). Строго взето обаче, принципите на ”академичното самоуправление” са твърде накърнени в интерес на субсидиращата държава. Това може би е недостатък, влияещ на ”академичната визия” и причина в САЩ и Канада да има много нискоразрядни университети. Немският тип университети са обикновено не толкова различаващи се по своето ниво.

Ако се вгледаме в управленческата структура на българските университети ще видим че са нарушени принципите на управление на науката като консервативна и йерархична система, при която управленческата инициатива да принадлежи само на научно изявените, като е въведана популистка изборност ”отдолу нагоре”. Върховен орган се явява Общо събрание, избирано от целия научно-преподавателски състав.

Науката се движи от единици, които дърпат напред и нейното управление не търпи изборност отдолу нагоре. Този популистки елемент прави българският университетски модел уникален и може да се разлежда като криво разбрано ”демократизиране” на науката. От друга страна, виждаме че единствено в България държавата не се намесва пряко в управлението на университетите - няма представители в управленческите органи. Нейните интереси се пазят единствено от Закона и от Националната агенция за оценяване и акредитация, в която обаче, само 20% от състава са от неакадемичните среди. Както държавните университети, така и БАН, искат от държавата пари и последната се оказва обвързана да ги дава едва ли не без да знае точно за какво и как ще бъдат изразходвани.

Българската академия на науките е също уникална по своята управленческа структура и върховен орган на правление. През 1960-70 години академията копираше изцяло структурата и управлението на Съветската академия на науките (но макар и при еднаква структура, научната степен ”доктор на науките” не беше задължителна предпоставка за професура, което принизяваше изискванията). По-късно отделенията бяха ликвидирани и след безуспешни опити за интеграция с Университета чрез ”Единни центрове за наука и подготовка на кадрри”, през 1986-7 години Академията беше частично децентрализирана, в смисъл че институтите получиха известна самостоятелност. При това управлението на последните беше положено върху популистката изборност отдолу нагоре. Общи институтски събрания започнаха да избират директорите на институтите и членовете на институтските научни съвети. Това създаде като цяло управлвнческа дисхармония. Да не говорим че с изборите на научни съвети бе въведена една абсурдна скала за оценяване на научните качества - по броя на получените гласове.

През 1991-2 години структурата и управлението на БАН бяха изменени с нов закон и устав. Академията включи всички хабилитирани и всички, имащи някаква научна степен. Корпусът на академиците и член-кореспондентите беше практически отстранен от управлението Този корпус продължи да се самоизбира, но остана формално включен в цялостната структура, без функция в управлението и без ясно определени задължения и отговорности. Като върховен орган на управление бе определено българското изобретение - Общо събрание, избирано от целия научен състав. Това Общо събрание избира Президент и останалото ръководство, както и Управителен съвет.

По този начин БАН изпадна в странно положение по отношение на нейните, почти единствени, аналози по света - Руската академия на науките и Макс-Планк обществото в Германия. Ако сравним управленческите структури на тези три организации (вж. таблицата), ще видим че само в БАН върховният орган на управление се избира от целия научен състав и може да включва всеки хабилитиран от този състав. При Руската академия на науките управленческата инициатива е отредена на академиците и член-кореспондентите, а при Макс-Планк обществото - на Върховно събрание на директорите на институтите, които по правило са учени със световна известност. Докато при тези две институции е спазен характерният за академичното самоуправление принцип на самоизбиране, при БАН принципът е ”отдолу нагоре”.

От друга страна, законът и уставът на БАН не предвиждат никаква възможност субсидиращата държава да се намесва в организацията и управлението й. (При Макс-Планк обществото, наред с изцяло външния специализиран съвет, е предвидено Върховното събрание на директорите да включва със съвещателен глас външни изтъкнати учени и представители на други организации; Уставът на РАН предвижда президентът да представя на президента на Руската федерация и на Министерския съвет ежегоден отжет). БАН е затворена система, в която самоуправлението е положено на порочни основи. Създадени са предпоставки за принизен вътрешен контрол, а външен такъв въобще липсва.

Самоуправлението се обуславя не от логиката и дисциплината на научното мислене, а от интересите на широкия научен състав. Но редовият сътрудник гласува обикновено за този, който най-малко ще го контролира. Общото събрание си заседава периодично дни наред като гласува по десетина пъти на ден. Само че в науката работите с такова гласуване не вървят.

Затова не е чудно, че в БАН царят отпуснатост и безотговорност, обремененост с неквалифициран административен персонал. В БАН е лесно да не се изпълни нещо обещано. Некадърният сътрудник не може и с топ да бъде изгонен.

БАН вегетира години наред с порочното схващане, че като бълва огромно количество научни публикации (но не и патенти, които да се закупуват), изпълнява своите задължения. Такова самоуправлвние, доминирано ”отдолу”, принизява моралната отговорност и творческите планове на водещите големи учени. То вменява ”колективната отговорност” и мотивира само едно стремглаво хабилитиране. Нима не е ясно, че при тази управленческа структура на БАН, едно увеличение на държавните субсидии няма да има ефект? Нещата ще си продължат по старому.

Лазарин Лазаров е доктор на химическите науки. В момента живее и работи в Линкълн, Небраска, САЩ