|
— Татко, бобът е
станал.
— Нека поври още
малко.
— Да го лазбълкам
ли?
— Разбъркай го.
— А това длугото
как се казва?
— Това се казва ошав.
— Защо се казва ошав?
— Ами не знам. Така
се казва.
— Да го лазбълкам
ли и него?
— Разбъркай го. Ама...
чакай. Чакай бе! Не със същата лъжица.
— Защо не със същата?
— Защото така. Защото
едното е солено, а другото е сладко.
— А питката дали
е станала?
— Вече трябва да
е станала.
— Да я погледна ли?
— Погледни я. Ама
внимавай да не се изгориш.
— Ще внимавам.
— Станала ли е?
— Не.
— Как да не е станала,
като е готова бе, човек. Чакай, дръпни се от печката, да
я извадя.
— Татко?
— Кажи.
— Защо се казва „станала“,
като тя не е станала, а си лежи в печката.
— Ами така се казва.
Откъде да знам.
— Кога
ще ядем?
— След малко.
— А защо не се смесва
солено и сладко?
— Защото ще стане
буламач.
— Какво е буламач?
— Когато смесиш солено
и сладко.
— Ама нали като ядеш
боба и после ошава, в колема ти те се смесват?
— Казва се като ядеш
боб и после ошав...
— Добле. Като ядеш
боб и после като ядеш ошав... Кажи де?
— Какво да ти кажа?
— Нали в колема се
смесват?
— Защото... Ти можеш
ли например едновременно да плачеш и да се смееш?
— Мога.
— Можеш чушки.
— Добле де. Не мога.
Обаче мама как може? Като си говолим с нея по телефона,
тя хем плаче, хем се смее.
— Остави я майка
ти. Те майките са така.
— Кога ще йсе обадим
на мама?
— По-късно. Тя сега
е на работа в пицарията.
— Ама нали е вечел.
Как е на лабота?
— В Америка още не
е вечер.
— Колко часът е там
сега?
— Върни назад 7 часа.
7 или 8, не знам точно. Тук сега колко е?
— Чакай да ти погледна
часовника. 10 и една половинка.
— Значи 10 и половина.
— Да. 10 и половинка.
— Колко ще е значи
в Ню Йорк?
— Не знам.
— Ето, гледай бе.
Връщаме назад 7 часа: 10, 9, 8, 7, 6, 5, 4... Там е 3 и
половина следобед. Майка ти е на работа до 5 часа. После
има още час и половина път до квартирата... Ще се прибере
най-рано в 6 и половина, хайде 7. Значи тук, в България,
колко ще е часът?
— 7 и половина.
— Ама ти хич не мислиш.
— Не. Мисля.
— Не мислиш. Изобщо
не си използваш мозъка. Държиш се като някой тъпунгер.
— Ти си тъпунгел.
— Добре. И аз съм
тъпунгер. Дай да не се караме. Тук като е 10 и половина
вечерта, в Ню Йорк е 3 и половина следобяд. Тоест... когато
там е 7 вечерта, тук ще е — прибавяме още 7 часа, ето, броим
— от 7 до 12 има 5 часа и още 2 — значи тук ще е 2 през
нощта. Разбра ли?
— Лазблах.
— Да го повторим
ли?
— Не.
— Значи не си тъпунгер?
— Не съм никакъв
тъпунгел. Ти си тъпунгел.
— Добре, добре...
Христо, чакай бе, не се сърди. Дай да не се караме. Дядо
Коледа сега гледа през прозорците. Там, където се карат,
не влиза.
— Той кога ще дойде
у нас?
— Когато заспиш.
Когато децата заспят, той лекичко влиза, оставя подаръка
под елхата и хуква нататък.
— На мен какво ще
ми остави?
— Ти какво си поръча?
— Аз си полъчах кола
с дистанционно.
— Значи ще ти остави
това... кола с дистанционно.
— Да, ама вече не
искам.
— А какво искаш?
— Искам жиесем. Че
да си говоля с мама. Ти знаеш ли, че от детската и Килчо
има жиесем. И Боби. И Малиана.
— Не знам. Дядо Коледа
не е факир. Каквото си поръчал, това ще ти донесе.
— И плюс това ние
нямаме елха.
— Как да нямаме.
Това какво е?
— Това е само едно
клонче. Не е никаква елха.
— Елха си е то. Недей
така. Теб май ти се доспа и се размрънка. Хайде да сядаме
да ядем.
— Хайдидъсядъмидъидем,
хайдидъсядъми дъидем, хайдидъсядъмидъидем...
— Ето, сложи питката
на масата. Ето твоя боб. Ето и моя. Слагай лъжиците. Това
е твоята чаша с ошав. Ето и моята. Чакай малко. Недей да
почваш още. Чакай да запаля кандилото и да кажем „Отче наш“.
Така. Ако искаш, повтаряй след мен. Готов ли си? Отче наш...
— Отче наш...
— ... Който си на
небесата...
— ... Който си на
небесата...
— ... да се свети
Твоето име...
— ... да се свети
Твоето име...
— ... да дойде Твоето
царство...
— ...
да дойде Твоето цалство...
— ... да бъде Твоята
воля...
— ... да бъде Твоята
воля...
— ... както на небето,
тъй и на земята...
— ... както на небето,
тъй и на земята...
— ... насъщния ни
хляб дай ни днес...
— ... насъщния ни
хляб дай ни днес...
— ... и прости нам
дълговете ни...
— ... и плости нам
дълговете ни...
— ... както и ние
прощаваме на длъжниците си...
— ... както и ние
площаваме на длъжниците си...
— ... и не ни въвеждай
в изкушение...
— ... и не ни въвеждай
в изкушение...
— ... но избави ни
от лукавия.
— ... но избави ни
от лукавия.
— Така. Сядай сега.
Искаш ли малко винце?
— Може.
— Наздраве, татенце.
— Наздлаве, тате.
— Хайде, започвай.
Я каква хубава питка сме направили.
— Тате?
— Кажи, Христо.
— А какво е това
„Отче наш“?
— Отец значи баща.
„Отче наш“ означава „Татко наш“.
— Кой е този „Отче
наш“?
— Това е Бог-Отец.
Бащата на нашия Господ Иисус Христос.
— Аха. Ясно. Татко,
а мога ли да те питам нещо?
— Питай, тате.
— Мога ли да ям едновлеменно
и боба, и ошава?
— Можеш, татенце.
Можеш.
Copyright
©Деян Енев |
