И няма цветове останали
В затворената книга на небето
Остана тънък процеп светлина
Над спускащата се завеса здрачна
Изчезна бледолилавият дим
Опръскан с цвят на праскови и рози
Оранжевите ивици бледнеят
За топли тонове недостижими
Очите вече не съзират рози
Без да отронят и сълза от болка
Докато гледат облаци в седеф и черно
И ушите чуват вой на скръбни кучета

Нощта е тук

КОРЕНИ

Без тях си нестабилен
А с тях –обвързан
И ако без едното си лабилен,
То другото с пръстта те свързва

През мястото прониква коренът до теб
Но АЗ ли съм това, или е само МЯСТО?
Без корени не си определен
Но аз съм точка, раснала в пространство

Зачеваш ли дърва без корен?
Пораснали объркани без род и вид -
Без клони, без листа, без ствол огромен?
Тях коренът ли ще определи?!

Скрити бодове

Гоблен от избледняло страдание
и викове, белите ни дробове запушващи,
е вписан в разноцветно сияние,
и видим за хрътките, миризмата на болка надушващи.

Платът от хиляди сълзи злощастни
се мести в ръцете ти невнимателни.
Но ти напразно пиеш нейното нещастие,
и с кръвта й твойте крайници са изцапани.

Коприненият аромат, долавян някога от мене,
е изгубил на злато и зеленина сияние,
а надеждите ми сега са опетнени
като кожата на стара жена от страдание.

Погребани митове

Жена, облечена в черно, сама
коленича под свода, чиято уста
е погълнала нашите смях и познания.

И пронизителните нейни песни викат спомена
с червенината на изгрелите череши, с камбаните на думите,
Които всеки път изчита

Отдалече аз почти чувам
нейните деца да танцуват, сияещи,
и растящата сянка на техния отминаващ живот несъзнаващи.

Все още мирисът на лилии се рее над строежите
на загубени способности и отдавна отишлите си приятели.
Прахта им се размърдва в ръцете й.