Media Times Review    Google   
___









кино
 септември 2005


За любовта и други лудости

Йоана Павлова


     “Любовта е лудост” е може би единственият фестивал, който познавам, така да се каже, от самото му начало. Едно време семейството ми не разполагаше нито с видео, нито с кабелна телевизия, така че единствената възможност да гледам нещо различно от огризките на софийската кинопрограма, беше тази една седмица в края на август и началото на септември. Години наред спестявах джобни пари, преглеждах филмовите рецензии във вестниците, късах нервите на касиерките във ФК с отнесен поглед и алчна усмивка, докато тази година детската ми мечтата се сбъдна – сдобих се с журналистически пропуск.
     Трудно беше да убедя по телефона организаторите във Варна, че Info-Film.com също може да е медия. “Любовта е лудост” няма онлайн форма за кандидатстване, сайтът на фестивала се появи дни преди началото. Като в стар български филм се наложи небрежно да подхвърля, че съм студентка от курса на професор Александър Грозев, и така се сдобих със заветната бланка по факс. В деня на откриването открих, че на баджа ми все пак пише Инфо Радио. За утеха, докато се ровех в торбичката с акредитационни благини, попаднах на анонимна тубичка интимен гел, щедър подарък от незнаен спонсор.
     Навремето винаги тайничко завиждах на хората с покани, които влизат и се настаняват царствено на най-добрите места. Оказа се, че да имаш покана и да намериш къде да седнеш, съвсем не е така елементарно. Наложи се да гледам откриването от балкона - не се бях качвала там от шести клас, когато имаше панорама на Луи дьо Финес и всички други места бяха разпродадени. Докато наблюдавах Първа зала отгоре, ми направи впечатление, че хаотичната борба за свободни седалки приключи едновременно с официалната част. При първите кадри от “Късметлията”, вратите се разтвориха широко и културният елит на Варна се втурна да релаксира преди тежкия коктейл.
     Тъй като тази година имах шанса да се акредитирам и на София Филм Фест, отбелязах разликата не само в организацията, но и в публиката. Докато залите в НДК се пълнят с млади хора, зрителите на “Любовта е лудост” са по-скоро на средна възраст, предимно жени. Ако на СФФ отиваш, за да видиш, във Варна отиваш на филм, за да те видят. Тъй като едни и същи лица се появяват всяко лято на червения килим и благодарят на варненци за гостоприемното посрещане, може да се каже, че в така наречения “малък Кан” вече 13 години се сблъскват (а може би и обогатяват) две различни култури: на псевдоинтелектуализма и на еснафщината. За щастие, тандемът Александър Грозев / Илко Раев винаги намира начин да тушира светското самодоволство с едва забележима доза ирония. В това отношение, дуото им е не по-малко атрактивно от one man show изявите на Стефан Китанов.
     Като се имат предвид прогресиращо ниските цени на СФФ, за мен беше шокиращо, че фестивалните билети струват по 5 и по 19 лева. Голяма част от филмите на “Любовта е лудост” имаха симултанен превод, а на всичко отгоре – залите бяха пълни. Липсваше ми някогашната атмосфера от прожекциите на “Новият Дон Жуан” и “Осъденият на смърт идва”, когато всички започваха да дишат в един ритъм. Но пък и провиквания като “Аре кво прайш там мааа!” по средата на сръбски филм имат своя чар.
     Иначе програмата беше изключително силна и то не само защото включваше някои от любимите ми филми за последните месеци. След като присъствах на пресконференциите с Дмитрий Астрахан (“Тъмна нощ”) и Радослав Спасов (“Откраднати очи”), се замислих за разликата между печелившото източноевропейско кино и нашата продукция, която по default самите българи отказват да гледат. За мен беше доста странно да слушам рутинния тон, с който един от най-успешните руски режисьори от последните години коментира съвременните проблеми в страната си. Незнайно защо, огромно количество български произведения залагат на идеята, че тук всички имаме едно и също мнение за нещата от живота, че няма нужда губим време, за да представяме просто някакви факти от действителността и че истинска творческа стойност има само и единствено интерпретацията на тези факти. Край на тези мои мрачни мисли сложи прожекцията на “Лейди Зи” – с художествено, техническо и житейско превъзходство за мен този филм отвя всички български заглавия от последните години, които “ставаха за гледане”. Оптимизмът ми стигна връхната си точка, след като фестивалът беше закрит с много награди за екипа на Георги Дюлгеров и викове “Браво Анелия!”.
     Е, не дочаках Клод Льолуш, но пък ми остана един чудесен спомен - рекламната тениска на “Любова е лудост”, размер XL.

Йоана Павлова е завършила психология със специалност "Управление на човешките ресурси". В момента учи кинознание в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Заедно с нейни колеги от академията разработват уебсайта http://info-film.com, който цели да разшири достъпа до кино-темите и да ги направи интересни за "широката публика". Към сайта е създаден и форум, отворен за всеки, желаещ да пише на тема кино. Можете да се свържете с авторката на mail адрес: j.pavlova@info-film.com



Форуми Media Times Review

 
Автор:   
  
Мнение:   
  
      
___



MTR Blog
The formal laws constituting freedom of expression in democratic societies are only the tip of the iceberg of unwritten agreements between citizens about what they can express publicly in one context or another, says G?ran Rosenberg.
----------------------
още от MTR Blog

MTR връзки:
Разговор на Йоана Павлова с проф. Божидар Манов

Години наред за българското кино се говореше с едни и същи блудкави клишета, които постепенно толкова се изтъркаха от употреба, че престанаха да изразяват каквото и да било. Във всеки форум за кино могат да се срещнат дежурните скептици, за които няма по-хубави от старите филми и нищо ново не заслужава внимание.

Йоана Павлова


Отдавна потребителите се разделиха с наивната представа, че Интернет ще бъде новата безплатна глобална зона. След като идеята на самия Интернет достъп е да бъде платен, онлайн пазарът се е разпрострял като фина мрежа, предлагаща всичко на достъпна цена. С това се променя и нагласата за възприемането на киното като изкуство. Дали ще се сбъднат най-мрачните прокоби на антрополозите и зрителят ще заживее в едно мултиплицирано от филмите суб-битие? Или пък внезапно човечеството ще бъде изправено пред алтернативни форми на творчество и киното ще заговори на нови езици? Можем само да се надяваме да бъдем тези “нови” зрители, свидетели на бъдещето.

Йоана Павлова