КАК ДА МИСЛИМ "АТАКА"?

Нежеланието малцинствата да бъдат успешно интегрирани/асимилирани, а социалното им положение подобрено, рано или късно развращава политическата система и води до най-отвратителни прояви на омраза. Крайният национализъм, расизмът и тероризмът имат общ корен – омразата към другия. Media Times Review публикува текста Как да мислим “Атака”? на Красимир Кънев, отпечатан в списанието на Български Хелзинкски Комитет “Обектив”, не защото смята Коалиция “Атака” за политическа сила с бъдеще, а защото вижда в нея “политическият” израз на омразата, завладяла българското общество.

Проникването в парламента на коалиция "Атака" е за българския политически живот като изпадане от гардероба на вмирисан скелет, който е стоял там скрит години наред. То предизвика шок както за политиците, така и за политическите коментатори; един шок, който е нормално да поразклати утвърдилите се интерпретации на политическия процес в България. Но още преди изборите няколко от тях направиха опит да вкарат възхода на "Атака" в руслото на едни умозрителни схеми за българския преход, които много приличат на схемите за "преход от капитализъм към социализъм", само че обърнати наопаки. Според тях тази група е, както каза Ахмед Доган, "нормален тумор"; нещо, което, както се мъчат да ни убедят Андрей Райчев и Кънчо Стойчев, съществува в "нормалните" демократични страни и е българският аналог на партиите на Льо Пен във Франция, на Хайдер в Австрия, на Пим Фортайн в Холандия или на Умберто Боси в Италия. С други думи - станахме "нормални" и поради това се сдобихме с "нормална" крайно дясна партия.

Струва ми се, че този начин да мислим "Атака" е точно толкова адекватен, колкото да мислим България като Франция или като Австрия; и толкова далеч от реалността, колкото българският политически и обществен живот е далеч от стандартите на напредналите демократични общества. В тези общества не е възможно група с подобни форми и степени на изява на расизъм и ксенофобия да получи парламентарно представителство, нито дори присъствие в публичната сфера. Не е възможно подобен агресивен отрицател на холокоста като Волен Сидеров там да намери друго място, освен на подсъдимата скамейка. В този смисъл, ако непременно държим да намерим неговия политически аналог, трябва да гледаме по-скоро към Адолф Хитлер и Радован Караджич, а не към европейската крайна десница.

НЕКА НАПРАВИМ НЯКОИ СРАВНЕНИЯ

И нека да ги направим в пунктовете, в които те са възможни и уместни. През септември 1987 г. лидерът на френския "Национален фронт" Жан-Мари льо Пен заяви следното по повод съществуването на нацистките газови камери в едно интервю: "Казвам, че има историци, които дебатират тези въпроси. Не казвам, че газовите камери не са съществували. Аз самият не съм ги видял. Не съм изследвал проблема специално. Но смятам, че това е малък детайл от историята на Втората световна война." За този "малък детайл" (и, забележете, без да казва, че холокостът не е съществувал!) Льо Пен бе осъден от един съд във Франция да плати глоба от около 200 хиляди долара за оспорване на престъпления срещу човечеството. Няколко години по-късно, през декември 1997 г., при своето посещение в Мюнхен, той коментира своя "малък детайл" за газовите камери от 1987 г. по следния начин: "Ако вземете книга за Втората световна война от хиляда страници, в която загинаха 50 милиона, концлагерите заемат две страници, а газовите камери десет или петнадесет реда и това е, което се нарича детайл." За тези свои бележки Жан-Мари льо Пен бе осъден за втори път и трябваше да плати около 50 хиляди долара, за да се публикува съдебното решение в няколко френски вестника, както и значителна сума за компенсация на завелите делото организации. След тази присъда той прекрати всякакви публични изявления по този въпрос. Не съм сигурен, че има български политик от която и да е политическа сила, а още по-малко прокурор, който, ако не знаеше, че това са изказвания на Льо Пен, би ги оценил като проблематични изобщо, камо ли като заслужаващи подобни сурови санкции.

Нека сега да се обърнем към книгата "Бумерангът на злото" на лидера на "Атака" Волен Сидеров, първото издание на която бе публикувано през 2002 г. Това е една треторазрядна антисемитска публицистика, която търси да разобличи еврейската "световна конспирация" чрез едно съчетание от позовавания на доказани фалшификати, плиткоумни идеологически конструкции и изсмукани от пръстите "факти". В нея той нарича холокоста, системното избиване на евреите от нацистите, "голямата измама... версията, че в пещите на хитлеровите концлагери са убити с газ и изгорени 6 000 000 евреи". Тази версия според него е изфабрикувана от американците, които са управлявани от еврейския капитал. По-нататък той допълва, че "лъжата "холокост" е и много доходоносна", тъй като е донесла на Израел и на "ционистките организации" повече от 85 милиарда марки. Прямо, категорично, самоуверено. И безнаказано.

В осем страни-членки на Европейския съюз, сред които Австрия, Белгия, Франция, Германия, Литва, Полша, Чехия и Словакия публичното отричане на холокоста е престъпление. Очевидно дори меките форми на публични изказвания в този дух, като тези на ЖанМари льо Пен, се включват в интерпретацията на "публично отричане". Освен в тези страни, публичното отричане на холокоста е престъпление в Швейцария и Израел. В няколко други има обща наказателна отговорност за публични изявления, с които се подбужда расова и етническа омраза и дискриминация. Член 20 на Международния пакт за граждански и политически права изисква от държавите да забранят със закон и да преследват "всяко проповядване на национална, расова или религиозна омраза, което подбужда към дискриминация, враждебност или насилие". Всички опити на лица, които са наказани за отричане на холокоста да се обърнат към Европейския съд по правата на човека в Страсбург с искане да се признае тяхното право на свобода да изразяват подобни мнения са били отхвърлени от съда с аргумента, че тези ограничения преследват легитимна цел - да се пресече възможността ползването на свободата на словото да навреди на правата и свободите на другите хора.

С всичките си изказвания, които бяха обявени за ксенофобски и антисемитски и за които бе изолиран във френското общество, Жан-Мари льо Пен не отиде и наполовина дотам, до където отива Волен Сидеров. Сигурен съм, че самият Льо Пен би се възмутил, ако прочете "Бумерангът на злото". Да не говорим за другите представители на европейската крайна десница, които никога не са правили изявления, подобни на това на Льо Пен. Независимо от това, изказванията им за имигрантите, които вероятно повечето български политици биха направили, бяха повсеместно обявени в техните общества за "ксенофобски" и "расистки". Те предизвикаха масови протести и опити за тяхната политическа и обществена изолация. Очевидно понятията за расизъм и ксенофобия имат различно значение в различните общества - има ксенофобия ала Караджич и Сидеров и ксенофобия ала Льо Пен.

КСЕНОФОБИЯ, РАСИЗЪМ И АНТИСЕМИТИЗЪМ

"Бумерангът на злото" и "Властта на Мамона" на Волен Сидеров внушават един вирулентен антисемитизъм. Той има малко общо с по-елегантните форми на историческа ревизия на холокоста като тези на Дейвид Ървинг, Артър Бутц и Института за исторически преглед. Като послание и като качество на публицистиката тези книги се родеят по-скоро с "Протоколите на ционските мъдреци", този доказан фалшификат на руската царска охранка, със "Световната конспирация" на българина Никола Николов и с пропагандните антисемитски брошури в някои страни от Близкия Изток. С книгите си Сидеров внушава, че почти всички световни злини - от комунизма до капитализма - са резултат от еврейска "световна конспирация". В "Бумеранга на злото" той отрича нацисткия холокост, но за сметка на това се стреми пространно да обоснове "геноцида, извършен от една еврейска върхушка над 66 милиона руснаци за 70 години комунизъм" в бившия Съветски съюз. Една от главите на книгата е озаглавена "Днес Юдея се нарича САЩ". В нея Сидеров твърди, че световните евреи контролират Америка, в която "християнството не само е поставено на колене, но и открито се преследва под формата на "верски плурализъм". Евреите се оказват отговорни за избиването на индианци, както и за подкрепата на диктаторски режими във всички точки на света - от Венецуела до Индонезия. В някои отношения "Властта на Мамона" отива дори още по-далеч. В нея Сидеров ни повече, ни по-малко иска да завърти обратно колелото на модерността с нейния хуманизъм и рационализъм. Там тя е представена като процес на богоборчество, инспириран от евреите. Те са описани като злодеи, които унищожават всичко, което дори намирисва на християнство. Ето един характерен цитат: "Геноцидът срещу руския, българския и другите православни народи бе провеждан под прякото ръководство на талмудическите западни кръгове, начело с фамилията Ротшилд. Този геноцид включва не само физическото изтребление чрез войни, "революции" и тероризъм (който е запазена марка на юдаизма от векове). Този геноцид бе прилаган и чрез планомерно и последователно ограбване на парите и ресурсите на християнските народи." Това е написано в 2004 г.!

Антисемитизмът на "Бумерангът на злото" и "Властта на Мамона" обаче е само един и от политическа гледна точка може би дори не основен елемент от ксенофобската пропаганда на лидера на "Атака". Много подалеч отива той в стереотипизирането и насъскването на омраза срещу българските турци и особено срещу ромите. Негова трибуна още далеч преди изборите стана телевизия "Скат", този истински аналог на руандийската радио и телевизия "Libre des Mille Collines" от времето на подготовката на геноцида. По отношение на турците в своите предавания Сидеров бе остър, но не особено изобретателен. Той се задоволи с просто преутвърждаване на едни тези, станали общи места на антитурската националистическа пропаганда в България още от началото на 90-те години: ДПС е противоконституционна партия на етническа основа; Доган е нелоялен към българските национални традиции политик; новините на турски език по националната телевизия трябва да се забранят; някои райони на България са залети от джамии и пр. Нищо особено, по-точно нищо, което много други български политици и отляво, и отдясно да не са казвали нееднократно. Там, където Сидеров надмина себе си и другите, бе в стереотипизирането и насъскването на омраза спрямо ромите. По време на предизборната си кампания, преминала под мотото "Не на турцизацията!", "Не на циганизацията!" той сътвори седем предавания на тема "Циганският терор" по телевизия "Скат". В тях се опита да внуши, че българите са обект на криминален "цигански терор"; че са всекидневно убивани, ограбвани, бити и изнасилвани от едно инородно малцинство в собствената им страна и не получават никаква защита от органите на реда, които са се съюзили с ромите срещу българите, защото са служители на една продажна антибългарска върхушка. Особено много в това отношение му помогна сблъсъкът между група роми и българи в софийския квартал "Захарна фабрика", след който почина при още неизяснени обстоятелства проф. Станимир Калоянов. За автора на мита за "циганския терор" обаче разследването приключи още със смъртта на професора и той незабавно произнесе своята присъда: "убит след терористично нападение на циганска банда".

В България няма хора, които като група са по-отхвърлени, изолирани и дискриминирани от ромите. За това не са нужни особени доказателства (макар че такива има в изобилие), защото се вижда от пръв поглед и прави впечатление и на най-незаинтересувания страничен наблюдател. Те са обект на избирателно насочване на системата на наказателното правораздаване, една държавна бюрокрация, която в България, както и навсякъде по света, върви по линията на най-малкото съпротивление. Поради това тя фокусира своята репресия с предимство не върху организираната престъпност и върху престъпността на богатите и власт имащите, а върху онези, които са беззащитни – които нямат пари, връзки и достъп до качествена адвокатска защита. В изобличаването на "циганския терор" обаче Сидеров възприе един гьобелсовски подход и размах като обърна перспективата. При него те станаха господари на живота и сигурността на българите, криминален народ, който сее терор над българите, необезпокояван от държавата. Така, както навремето нацистите обърнаха перспективата спрямо евреите, които в началото на 20 век бяха едно силно дискриминирано малцинство. Тях Хитлер и Гьобелс описваха като господари на света, като развратители и унищожители на "арийците".

ОБЩЕСТВЕНИТЕ НАГЛАСИ

В руслото на теорията за "нормализацията", веднага след изборите бяха направени опити да се обясни подкрепата за "Атака" като вот на разочарованите от европейската перспектива на България, на "отхвърлените и смазаните от прехода" (Юрий Асланов). Също както във Франция и в Холандия. Стана обаче ясно, че за тази коалиция са гласували основно мъже на средна възраст от градовете, при това една значителна част от тях - с висше образование. Едва ли това е социалната група, която бе най-силно засегната от прехода. Не че хора, които са "смазани от прехода" в България няма. Тях можем да ги открием преди всичко сред българските роми и турци, но тъкмо към тях "Атака" насочи своята яростна пропаганда.

Вярно, в допълнение към ксенофобията "Атака" отправи и няколко други послания: заклейми правителството за провала в здравната реформа; поиска изтегляне на българските войски от Ирак, преразглеждане на приватизационни и реституционни сделки, предоговаряне на затварянето на трети и четвърти блок на АЕЦ "Козлодуй", разследване на криминално забогателите. Тези послания под една или друга форма обаче се съдържаха както в платформите на други партии, така и в многобройните изказвания на водещи техни политици през изминалите години, които можеха да стигнат много по-лесно до избирателите. Така че не това е, с което "Атака" привлече своите избиратели. Тя ги привлече с ксенофобското "България за българите", с насъскването на етническа омраза към бедните и отхвърлените на България.

В българското общество съществува сериозен потенциал за прихващането на едно такова послание. Вече 13 години се занимавам с изследване на междуетническите нагласи у нас и на Балканите. Поредица от теренни изследвания от 1992 г. насам системно показват равнища на отхвърляне на етническите малцинства в България, които са невиждани в напредналите демократични страни. Сравнителните изследвания показват, че подобни равнища на предразсъдъци и социални дистанции са съизмерими с тези на белите американци в южните щати на САЩ спрямо чернокожите от началото на 60-те години на миналия век.

Може да се каже, че "Атака" не успя да абсорбира този висок ксенофобски потенциал. Тя не успя да достигне до "своите" избиратели в по-малките населени места, където телевизия "Скат" не се гледа, а краткият период на съществуване на коалицията не бе достатъчен в тях да се изградят структури. Няма обаче никакво съмнение, че тези населени места са един потенциал за "Атака".

ПОЛИТИЧЕСКИ АВАНТЮРИЗЪМ И ДЕМАГОГИЯ

Жаждата за власт, която е един най-малко толкова доминиращ мотив в политическото поведение на "Атака", колкото расизмът, е тласнала коалицията да прегърне политически идеи, следването на които би било чиста проба политически авантюризъм. Впрочем, предстои да се прецени дали този идеологически миш-маш, който намираме в "програмната схема" и в 20-те принципа на "Атака" са промислена политическа платформа, която коалицията има намерение да отстоява, популистка демагогия или просто брътвежи на некомпетентни хора, които не знаят за какво говорят. Нека се спрем само на няколко примера:

• Връщане на смъртното наказание. Това би означавало България да денонсира два ратифицирани международни договора - Втория факултативен протокол към Международния пакт за гражданските и политическите права и Протокол 6 на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Подобна стъпка не само би преградила трайно възможността за членство на страната в Европейския съюз, но би предизвикала изхвърлянето й от Съвета на Европа, тоест нареждането й зад страни като Русия, Азербайджан, Молдова и др., в една компания с Беларус.
• Законово утвърждаване на православието като официална религия в България. Изучаване на вероучение в началното училище. Не става ясно дали то трябва да се изучава и в тези училища, в които учат мюсюлмани. И как "официалната религия", която се изучава в училище, се съчетава с конституционния принцип за отделяне на държавата от църквата? Но "Атака" отива и по-далеч - иска съгласуване на всички важни обществени проблеми и законопроекти със Светия синод на Българската православна църква. Това е може би най-крайната в своето безумие идея на коалицията. Подобна практика днес не съществува дори в Иран на аятоласите.
• Данъчна и пенсионна политика. В този пункт лявата ръка на "Атака" очевидно не е знаела какво прави дясната. В "програмната схема" четем: "Въвеждане на минимална пенсия, адекватна на европейските." От друга страна, 20-те принципа изискват съобразяване на данъците с "възможностите и нуждите на българското население". Възможностите на българското население да плаща данъци обаче не са големи. Откъде в такъв случай ще се вземат парите за европейски пенсии?

• Икономическа политика. В 20-те принципа коалицията иска "българското производство, търговия и банки да са в български ръце". Другояче освен като конфискуване на собствеността на чуждестранните компании в България това едва ли може да се прочете. А това е сигурен път към превръщането на България в икономическия парий на Европа. Не е ясно в такъв случай как ще се осигурят високите пенсии и как ще се изпълни изискването от "програмната схема" за "съобразяване на числеността на войската и военния бюджет с тези на съседните държави".

Впрочем, още малко и щях да се запаля по "програмната схема" след като прочетох, че "Атака" иска премахване на съдебното преследване на журналисти законодателно. Ентусиазмът ми обаче бързо се охлади, след като в 20-те принципа прочетох искането за "строги санкции за ругателство с българските национални светини и хули срещу България". А може би "Атака" има намерение да санкционира за тези неща само кварталните пияници и то онези от тях, които не са журналисти?

Тук няма да се спирам на брътвежите за "еднонационалната и монолитна държава", за "самоотделянето" от българската нация на тези, които поставят "различието по произход и вяра" над "националната принадлежност"; формулирането на наказателен състав за "национално предателство" и съденето на националните предатели (не е ясно дали за деяния, осъществени преди или след формулирането на състава). Тези формулировки са очевидно предназначени да обслужват ксенофобската пропаганда, но не е ясно дали този, който ги е писал, е знаел какво означават.

ОТГОВОРНОСТТА НА ВЛАСТИТЕ И ПОЛИТИЦИТЕ

Нивата на предразсъдъците и социалните дистанции спрямо малцинствата в българското общество се запазват устойчиво високи, но не се и увеличават. В този смисъл избирателите на "Атака" не дойдоха от политическото небитие. Те са бивши избиратели на основните политически сили в България и, както показват изследванията, най-вече на БСП. В тях те припознаваха расистки тенденции. Не случайно една значителна част от политиците на "Атака" са "стари муцуни" на СДС, БСП и НДСВ. На свой ред партиите държаха тези свои вмирисани скелети в гардероба и дори се опитваха да ги използват когато никой не гледа, за да събират гласове. Никой, от страх да не отблъсне националистическите избиратели, не обсъждаше расизма, необходимостта от интегриране на малцинствата извън протоколното говорене за пред "европейците". Бе създаден и специален мит за "българския етнически модел" на успешна интеграция на малцинствата в политическия и обществен живот на страната. Това пропагандно клише обслужваше както вътрешнополитически, така и външнополитически цели.

Полицията и съдебната власт, следвайки една устойчива линия още от живково време, прилагаха разпоредбите на Наказателния кодекс, наказващи за подбуждане на национална и расова омраза само към хора от етническите малцинства, когато те се опитваха да утвърдят малко по-агресивно своята идентичност. Такъв бе например случаят с осъждането миналата година в Пазарджик за проповядване на расова и национална, както и на религиозна вражда и омраза, на мюсюлманина Ахмед Муса. Единствената партия, която бе забранена от Конституционния съд като противоречаща на Конституцията, в разрез с фактите и със здравия смисъл, бе малцинствената ОМО "ИлинденПИРИН". Никой никога не потърси каквато и да било отговорност от активистите на "Атака" за техния расизъм. През ноември2003 г. Съветът за електронни медии реши да приложи разпоредбите на закона, забраняващи разпространяването на етническа и религиозна вражда, като забрани телевизия "Ден" не от загриженост, а по политическа поръчка. След като се провали в това начинание, СЕМ реши да остави ксенофобските послания на телевизия "Скат", несравнимо по-вулгарни и по-вирулентни от тези на Ник Щайн, несанкционирани.

Рамковата програма за равноправно третиране на ромите в българското общество, приета от правителството на ОДС през 1999 г., остана до голяма степен само един къс хартия както по времето на неговия мандат, така и по време на мандата на НДСВ/ ДПС. Тя също бе употребявана основно за пред "европейците". Междувременно изолацията на ромите в българското общество се задълбочи. Точките на общуване между българите и ромите ставаха все по-малко, а заедно с това прогресивно се губеше и смисълът на принадлежността им към едно и също общество. Съвсем естествено в подобна ситуация се появиха нагласи към дехуманизиране. От екрана на телевизия "Скат" наричаха ромите "хлебарки", така както официозните медии наричаха тутсите в Руанда в навечерието на геноцида. "Атака" се появи, когато БСП и другите партии, станали отскоро членове на своите "интернационали", решиха да поизчистят профила, вероятно под критичното око на международните си надзорници. Но те, както и българските институции, продължават да отказват да мислят, да развиват капацитет за мислене за расизма и ксенофобията в нашето общество. Дори след като скелетът изпадна от гардероба. Да наречеш "нормален тумор" една шайка политически авантюристи, която заработи своето проникване в парламента с два антисемитски пасквила и със седем телевизионни предавания за "циганския терор" - не е ли това опит да махнеш с ръка и за пореден път да сметеш боклука под килима?

Българското общество не за пръв път демонстрира сериозни дефицити със социалния контрол върху пропагандата. Не за пръв път една организирана пропагандна акция успява да накара голям брой българи да повярват в абсурдни идеи, до които здравият и просветен човешки разум никога не би достигнал сам. Историческият опит сочи, че обратният път към здравия разум понякога (макар и за съжаление не винаги) в български условия също може да бъде относително кратък. Всичко зависи от това, доколко сериозно ще приемем предизвикателството.