Този бавен, прекрасен, неотвратим процес на сливане на расите... От Веселин Кандимиров

“Този бавен, прекрасен, неотвратим процес на сливане на расите...”

Веселин Кандимиров

“ТОЗИ БАВЕН, ПРЕКРАСЕН, НЕОТВРАТИМ ПРОЦЕС НА СЛИВАНЕ НА РАСИТЕ...”

Думите са на Хулио Кортасар. Казани са по някакъв повод. Вероятно е имал основание да ги каже. В кратката си история расизмът има постижения, от които дори страничен наблюдател би изпитал чувство на срам заради принадлежността си към човешкия род.

Поради някои особености на общинските власти в града, в който живеем, имаме възможност да наблюдаваме подобен процес от прозорците си. Процес, който би събудил противоречиви чувства у някой собственик на развъдник за породисти кучета. Глутници бездомни кучета, създадени и подхранвани от изхвърлени домашни любимци, както и от собствения си прираст, бавно и неотвратимо се смесват, без това да предизвиква усещане за прекрасно у някого. Крайният резултат обикновено е наричан с полуофициалното име “уличен помияр”.

Общото между горните два примера е, че те засягат въпроси на расата. Расизмът продължава да е проблем на нашето време, макар и не от тези, които биха могли да ни унищожат. Днес знаем, че всички ние произлизаме от една обща прамайка, живяла може би преди 80 хиляди години. Генетичните различия между двама представители на най-отдалечените една от друга човешки раси са по-малки, отколкото различията между два члена на едно стадо маймуни. Разликите между интелектуалните способности на различните раси, ако такива изобщо могат да бъдат измерени, са незабележими в сравнение с разликите между отделните индивиди от една и съща раса. Културната, а не расовата близост е решаваща за отношенията между хората. Един високообразован представител на дадена раса би чувствувал човек от друга раса, който е носител на същата култура и образование като него, несъизмеримо по-близък, отколкото лющещия семки на стадиона необразован представител на собствената си раса. Теорията на расизма, както е създадена от Гобино и продължителите му, е чиста фантастика и нейната къща от карти се разпада при първия досег със здравия разум.

Но несъстоятелността на расизма сама по себе си не стига за развенчаването му и това обяснява продължаващите действия на тези, които му се противопоставят. Ето един пример:

В една статия, излъчена по Дойче Веле и публикувана под името “Калифорникация” авторът, Тимоти Гартън Аш, не крие радостта си при вида на смесицата от раси, която представляват студентите на един калифорнийски университет. Алфред Розенберг, главният идеолог на нацисткото расово учение би умрял отново, казва той, ако видеше как бъдещето се е подиграло с неговите мечти за чиста раса. За него това смесване е “експеримент по създаването на един нов човек” който е алтернатива на досегашното “претопяване” на прииждащите емигранти и приспособяването им към господствуващата англофонна култура.

Не знам доколко актуално е да воюваме днес с идеите на Алфред Розенберг. Във всеки случай, той отдавна е мъртъв и няма нито възможност, нито смисъл да го убиваме отново и по такъв сложен начин. Но зад тази любопитна картина се крие основната идея на автора, а тя е същата като на цитирания по-горе Кортасар: че расизма може да бъде премахнат като се премахнат расите.

Безспорно тази идея крие някакво подсъзнателно чувство за вина. Плашещо е също и словосъчетанието “нов човек”. Такъв човек се е опитвал да създаде и покойния Розенберг. Опасявам се, че идеята съдържа същите недостатъци като предложението да се изгори юргана заради бълхите в него, или да се реши проблем като се премахне човека, който го е създал.

Днес ние сме загрижени за съдбата на сивото искърско говедо, почти изчезнало поради изместването му от вносни породи и се мъчим да го възстановим заради по-добрата му устойчивост на местните условия. Ако този пример изглежда неубедителен защото съдържа икономически елемент, ще посочим друг – белгийския тежкотоварен кон, който е изгубил всякакво стопанско значение и се отглежда само за да се запази породата. Полагаме неимоверни усилия за съхраняване на биоразнообразието в живата природа и същевременно сме готови да се откажем от биоразнообразието в собствения си вид, плод на десетки хиляди години развитие, само за да противодействуваме на някакви странни идеи, изповядвани в исторически нищожен отрязък от време. Какъв неочакван успех за въпросния Розенберг!

Можем да пренесем спора и в чисто практически план. Най-желаното нещо за един средностатистически бял мъж в активна възраст има образа на бяла жена с руса коса, сини очи и розов задник. За черния му аналог тя съответно е ситно къдрава, с бели зъби и бляскащи очи на тъмното лице и т.н. И за двамата унищожаването на съответния расов тип жена е посегателство върху идеала им. И не ме убеждавайте, че този идеал също подлежи на промяна.

Но най-голямата заплаха от подобна политика се крие другаде. Пълното сливане на човешките раси в един общ тип на практика е невъзможно. Винаги ще останат големи групи от расово чисти екземпляри. На фона на общата бежово-кафява маса тези чисти черни, бели, жълти или австралоидни индивиди ще добият такава ценност, каквато имат днес породистите кучета в сравнение с непородистите си събратя. Това би могло да доведе до нов вид расизъм, основан на превъзходството на чистите екземпляри над смесените типове. Този расизъм би бил много по-опасен, защото ще се гради, за разлика от “класическия” такъв, на съвсем обективна основа – закона за търсенето и предлагането, според който стойността на всеки обект нараства пропорционално на неговата недостъпност.

***

Дори и в най-странните митове обикновено има някакво рационално зърно, откриването на което помага да обясним възникването им. Приказката за възрастни, наречена “расизъм” също притежава такова. Нека го потърсим.

Обществата, също като хората, имат различна съдба. Някои успяват повече, други по-малко. Естествен човешки стремеж е, когато сме изправени пред едно успяло /или пък не успяло/ общество, да потърсим причината за успеха или неуспеха му. Това в повечето случаи е трудно, а понякога и невъзможно, но за нуждите на “широката общественост” съвсем не са необходими абсолютни и доказани истини. Това, което се търси, е не задължително вярно, но просто и елегантно обяснение, разбираемо за всички.

Професор С.Н.Паркинсън, авторът на известните “Закони на Паркинсън”, описва вземането на решения от консултантите по научна организация на труда по следния начин: те /консултантите/ са забелязали, че в най-успяващото предприятие от даден отрасъл стените на цеховете са боядисани, примерно, в пастелно ефирно зелено. Когато се наложи да посъветват друго предприятие от същия отрасъл как да повиши ефективността си, те ще препоръчат работните му помещения да се боядисат в пастелно ефирно зелено.

Този пример илюстрира начина на мислене довел до появата на расизма. Несъмнено най-успяващото съвременно общество се е зародило и развило в северозападната част на Европейския континент. Същевременно тази част на света се обитава от най-слабо пигментираните представители на бялата раса. Като изходим от допускането “след това, следователно поради това”, най-простото обяснение на този успех е, че той се дължи на някакви качества на тази раса. Ако разширим обхвата си на изследване, ще видим още нещо – че най-силно пигментираните представители на човешкия род показват най- ниска успеваемост. Ето че стигаме до решението на Паркинсън – можем да решим, че причинителя на прогреса се крие в оцветяването на индивидите.

Това крайно елементарно решение, разбира се, може да бъде оборено със също толкова елементарни средства. Принадлежащото към същата раса население на Източна Европа, източно от приблизителната линия Петербург-Триест, е създало съвсем друг вид общество, което не само няма подобни постижения, но в някои отношения се намира в същото положение спрямо преуспяващото Западно общество, както и някои африкански общества. Но, както казахме, предимствата на расовия подход са в неговата простота и универсалност.

При по-внимателно вглеждане можем да открием това, което търсим: че все пак всяка културно или цивилизационно постижение има своя носител. Това обикновено е някаква група, обособена по етнически, културен или друг признак. Ако искаме да пресъздадем това постижение на ново място, най-сигурния начин е да пренесем там части от тази група – по същия начин, както подквасваме мляко, като сложим в него малко кисело мляко.

В Северна Америка съществува понятието БАСП, съкращение от “бели, англосаксонци, протестанти” (на английски WASP). Несъмнено това е групата, отговорна за днешните икономически и политически постижения на тази част от света. Тя продължава да оказва организираща роля върху огромния поток от емигранти. Можем да използуваме още едно сравнение: тя е като калем от плодно дърво, присаден върху жизнения, но не облагороден ствол на имигрантското общество. Ако един ден тази група изчезне или престане да изпълнява ролята си по друга причина, например, поради успеха на препоръчваната от Аш “калифорникация”, САЩ ще изгубят качеството си на суперсила и водеща държава.

Основателността на това твърдение може да бъде подкрепена с пример. В началото на 20 век Аржентина, благодарение на ефективното си животновъдство, е една от най-богатите страни в света. Ако тогава е съществувало това, което наричаме Г-7, тя би била негов член. Потокът от европейски емигранти, който потича към нея, е съпоставим с този към Северна Америка. Тангото, както джаза преди това, започва победното си шествие по света.

Само, че в Аржентина не съществува явлението, наречено БАСП. Местната “подкваса”, да я наречем условно БИК (бели, испаноговорящи, католици) има съвсем различни свойства. Можем да очакваме, че тя ще постигне в новите условия същото, което е постигнала и в старото си местообитание – Югоизточна Европа. И наистина, усилията й, вместо да се насочат към използуване на съществуващото богатство за създаване на ново такова, отиват за преразпределението му. Резултатът е поредица военни диктатури, най-впечатляващата от които е тази на генерал Перон. Така богатството, а с него и шанса, биват проиграни и Аржентина стига до състоянието, в което я виждаме днес - страна с икономически затруднения и някои проблеми, присъщи на Третия свят. Със сигурност можем да приемем, че ако плахия опит на Англия да завладее Аржентина в началото на 19 век беше успял, днес последната би била най-вероятно нещо като южноамериканска Канада.

***

Възможно е някой да съзре в казаното по-горе елементи на прикрит расизъм. Точно към такъв вид мислене е насочен този текст. Той им за цел да се противопостави на нихилизма и волунтаризма в расовите отношения. Националността е много по-имагинерно понятие от расата, а бедите причинявани от национализма са далеч по-големи от тези на расизма. Да не забравяме също, че расизмът е ограничено явление – той се практикува само там, където живеят съвместно представители на различни раси, докато национализмът е глобален. И все пак никой не препоръчва сливане на нациите в една обща “световна” нация. Може би защото разбира, че това е невъзможно. Защо да смятаме, че е възможно по отношение на расите?