Животът и смъртта на "American Spectator"

Животът и смъртта на "American Spectator"

В един петъчен следобед през юли тази година Владислав Плешински, вторият човек в "The American Spectator" за последните 20 години, преглеждаше офиса на закритото издание в Арлингтън, Вирджиния. Той искаше да изчисти бюрото си преди понеделник, когато хамалите трябваше да изнесат мебелите.

"Spectator" беше продаден почти една година по-рано на хай-тек гуруто Джордж Гилдър, който промени списанието в издание за New Economy и реши да разпусне стария персонал, за да прехвърли работата в ръцете на своето главно командване в Грейт Барингтън, Масачузетс. Времето да бъде закрит старият офис бе дошло и Плешински довършваше работите около заминаването си. Сега, обут в сандали и шорти, той непрекъснато се спираше, за да отговоря на постоянните телефонни обаждания. Приятелите искаха да знаят дали Влади, както го наричаха всички, е "о кей". Плешински никога, дори в най-добрите си времена, не е повтарял така често, че е добре.

По стените на коридора пред офиса му имаше редица фини гвоздейчета, на които дълги години висяха дузината снимки от организираните от "Spectator" приеми. Повечето от снимките по стените в неговия офис бяха от честването на десет годишнината на списанието, отбелязана през 1977 година в St. Regis Hotel в Ню Йорк. През онова време бе възможно да събереш в една стая почти всички консервативни писатели и журналисти на Америка и "Spectator" приемаше внушителни тълпи. На снимките, около осветените със свещи маси, стояха Уилям Бъкли, Том Улф, Норман Подхорец, Ървинг Кристъл, Уилям Сейфайър и разбира се Емет Тиръл - Джуниър - човекът, който създаде "Spectator" като анти-радикална дрипа, развяна в двора на Indiana University през 1967 година.

Вероятно и Тиръл щеше да дойде в тази петъчна нощ, за да прибере вещите си. Точно пред кабинета му беше оставен любимият му Royal /модел пишеща машина от 20-те години на века/. От дните в Индиана, тази машина винаги стоеше върху една масичка срещу облечения в черен костюм манекен на Х.Л.Менкен, идолът на Тиръл, направен в естествени размери от художника Тим Мойнихан, син на другия герой на Тиръл - Даниъл Патрик Мойнихан. Този петък машината стоеше сред разпилените документи и боклуци от офиса. Лежеше случайно захвърлена върху купчина екземпляри на "Spectator", от януарския брой на 1994-та, върху чиято корица бе карикатурата на британския художник Джон Спрингс, изобразяваща Бил Клинтън, прибиращ се у дома на пръсти след среднощна романтична среща. Заглавието над нея бе: "Сърце на лъжец - Дейвид Брок в Литъл Рок". Това беше материал, който разкриваше извънбрачните похождения на Клинтън от времето му на губернатор в Арканзас. Публикуването на този материал причини много главоболия на Клинтън и предизвика верига от събития, които накрая доведоха до съдебния процес с Пола Джоунс и импийчмънта. Това развитие направи списанието известно, увеличавайки неговия тираж и доходи повече отколкото някой е очаквал. Направи и друго нещо - разруши "The American Spectator".

Как се случи това е историята за едно списание, което беше много добро през по-голямата част от своя живот, което дълги години бе един от малкото отдушници за първокласните консервативни автори в Америка и през което, по едно или друго време, са минали всички значими консервативни писатели и журналисти. През 90-те "Spectator" загуби връзките с всичко онова, което го правеше толкова добър. Само няколко консерватори, между които Тиръл беше най-значимият, бяха белязани от саморазрушителното клеймо на клинтънови опозиционери. Тяхното желание да нокаутират президента, да го изхвърлят от Белия дом завърши в крайна сметка със самонараняване, по-голямо от онова, което сполетя Клинтън. Първо беше огромният успех - след ударната статия през 1994-та "Spectator" стана едно от най-горещите издания - успех, който накрая доведе до неочаквани и гибелни последици. Това беше "Арканзаският проект". Приготвен с усилията на 2.4 милиона долара, финансиран от десния филантроп Ричард Мелън Скайф, и имащ за цел да разкрие престъпното минало на Клинтън. Проект който, в края на краищата, превърна "Spectator" във финансова руина, причинена от неспособността на списанието да управлява своето ново богатство. Това е история и за падението на Тиръл, един талантлив полемист, който жадуваше да бъде приет в света на Вашингтон, но преследван от своите мании, вместо да осигури присъствието си там, остана още по-изолиран от желания свят. За един момент, човекът, който движеше "The American Spectator", повярва, че може да надмине възможностите му - малък тираж, малък бюджет, влияние ограничено до елитни журналисти - очертанията на всички списания от неговия тип. Но накрая грешките, които направи, доказаха, че границите не могат да се прекрачат.

Тиръл е роден през 1943 година. Произхожда от чикагско семейство. Посещава католическо училище в Оук Парк и учи в колежа на Indiana University. В началото той е привлечен от училището, заради спортната му програма /бил е обещаващ млад плувец/, но по-късно фокусът на вниманието му се прехвърля върху науките. Завършва през 1965-та с диплома по история и остава в Блумингтън, за да е по-близо до университета.

За разлика от повечето консерватори Тиръл никога не преминава през левичарския период на своята младост. Той винаги е бил консерватор, либертарианец. Искал е да има един остроумен денди стил; впечатлявал се е от стила на Менкен и на списания от 20-те и 30-те години като The American Mercury, The Smart Set и оригиналният American Spectator. Когато през шейсетте Тиръл се оглежда за глупаци, мошеници и заблудени идеалисти, които Менкен би развенчал, той ги намира сред левите.

Тиръл смята, че студентските леви в Блумингтън са заели дясното пространство и затова решава да направи списание - антипод на тяхното The Spectator. Създава The Alternative. Първото издание излиза през 1967. Двайсетте му страници са пълни с препечатки от писанията на Бари Голдуотър и Милтън Фридман, плюс неща от самия Тиръл, който се окичва с внушителната титла главен редактор. В тях Тиръл порицава лефтистите като "второкласни интелектуалци и мамини дечица".

Но той иска да бъде повече от писател и редактор. Още в началото вижда в The Alternative част от едно бъдещо движение, което един ден би станало политическа сила в университета и отвъд него. Заедно с Джон Вон Канън и Рон Бър, приятелите, които до определено време обслужват списанието като издатели, Тиръл подкрепя консерваторите в университета и се стреми да създаде консервативна контра-култура, която да обърне политическата насоченост в учебното заведение. Неговият метод е подигравката със сериозността на левите.

В края на 1965-та Тиръл организира поредица "консервативни дискусии", на които кани Уилям Ръшър и Франк Манър от "National Review" на дебат с либералните професори от университета. Самият той спори с доктор Рудолф Монтаг, професор в Колумбийския университет, върху "социалния проблем".

Вниманието, което започва да печели The Alternative, не го прави непременно успешен. Списанието изпитва хроничен недостиг от финансови средства. Тиръл, Канън и Бър започват със подкрепата на няколко местни спонсора и на Националната консервативна група "Млади американци за свобода". Тиръл се обръща за съдействие към Ели Лайли, вдовица на фармацевтичен магнат, и тя му изпраща чек от 3000 долара, а по-късно става един от основните му спонсори.

Доларите на Лайли променят статуса на списанието и осигуряват бъдещето му. Не след дълго Тиръл привлича вниманието на различни фондации, които стават най-щедрия му благодетел и основен източник на средства. През 1970 година десният филантроп Ричард Скайф дава 25 000 долара - една невероятна сума за младежко списание от онова време. Подкрепата, която получава Тиръл и неговата група, им осигурява възможност да прекрачат границите на университета.

С парите на Скайф, The Alternative дебютира в голям, таблоиден формат, с по-професионален дизайн и статии, написани от широк кръг автори. Тиръл, Вон Канън и Бър се надяват да направят изданието национално. Планът им успява. Разпространяват 30 000 безплатни бройки по колежите на Средния Запад. The Alternative става национален.

Списанието се разраства. Тиръл прекарва дълго време в опити да култивира консервативните интелектуалци и групата на разочарованите либерали, които по-късно стават познати под името неоконсерватори. Той успява да събере на едно място Милтън Фридман, Ернст Ван дер Хаг, Натан Глейзър, Сидни Хоук, Норман Подхорец, Милд Дектър, Ървинг Кристъл и още много други. Тиръл дори подкрепя децата на консерваторите. Например преждевременно развития Уилям Кристъл от десет годишна възраст започва да пише в списанието; същата възможност има и по-малката му сестра. През октомври 1971 за първи път започва публикуването на рубриката "Писмо от един Виг", която се списва от новия вашингтонски кореспондент Джордж Уил, който по същото време е и сенатски съветник. Младият Робърт Розенблат, който не е консерватор, също сътрудничи с есета. Списанието печели доверие сред неоконсерваторите и започва да публикува сериозни статии на хора като Роджър Стар, Елиът Абрамс, Джеймс Улсън, Харви Мансфийлд, Майкъл Новак. "The Alternative имаше голямата амбиция и усет да напада културата на мнозинството, която беше или смешно глупава, или опасно погрешна" - спомня си Ерих Ейхман, сега редактор на Wall Street Journal, който се присъединява към списанието през 1977 година.

следваща страница >>>