Media Times Review    Google   
___









изкуство
 декември 2001

Животът и смъртта на "American Spectator"


продължение от първа страница >>>
През 1974, притеснявайки се, че името The Alternative носи уханието на културата от 60-те, Тиръл решава да го промени на The Alternative: An American Spectator. През 1977 отново е обезпокоен, твърди, че The Alternative все повече напомня на реклама на цветарски магазин или козметичен салон и го премахва като оставя само The American Spectator. Всъщност, старото име не се е обезличило. По-скоро промяната изразява желанието на Тиръл да свърже списанието с неговите модели от 30-те години, които толкова много уважава.
Въпреки, че Spectator никога не е бил смятан за богато списание, неговата нарастваща популярност, привлича все по-голяма финансова подкрепа. Поддръжката от Скайф расте с времето, нарастват и даренията от Лайли. Текстилният магнат от Южна Каролина Роджър Миликен, става другият голям спонсор. Също така и Хенри Салватори - калифорнийски петролен барон и близък съветник на Роналд Рейгън. "Сложете ги заедно и ще получите около 90% от финансовите приходи в бюджета", казва Вон Канън, който се грижи през онова време за финансите, а сега е висш чиновник в консервативната Heritage Foundation. Приходите от реклама не са толкова много. Подобно на други политически журнали Spectator зависи - и винаги е бил зависим - от няколко богати, близки по възгледи личности и фондации.
Що се отнася до Тиръл, като част от екипа той получава малко, но взима една значителна сума от положението си в борда на директорите. Освободената от данъци фондация The Alternative Education Foundation, по-късно преобразувана в The American Spectator Foundation, плаща членството му в New York Athletic Club, където прекарва времето си през своите все по-чести посещения в Манхатън (по-късно той получава и малък апартамент на Upper East Side). Фондацията плаща и пътуванията му до Лондон, където отсяда в Brown's Hotel. По-късно Тиръл купува и там апартамент на Savile Row и често обядва в него със своите любими британски автори Малкъм Мъгерут и Перигрейн Уорсторн. "Том Улф веднъж каза, че Боб си е създал един перфектен живот- казва Андрю Фъргюсън, автор, който се присъединява към списанието през 1980, а сега е журналист Bloomberg News - той има свой апартамент в Ню Йорк, може да отиде до Европа, когато пожелае, а после да се върне в този идиличен, прекрасен град, за да се занимава с интелектуална работа".
Десетгодишнината на списанието е отбелязана в St. Regis Hotel. На приема са Бъкли, Подхорец, Кристъл, Улф и всички останали. Това парти е крайъгълният камък в подема на Тиръл в консервативния свят. Но бележи също и началото на растежа на Spectator към широкия свят на преобладаващата журналистика и обществени дела. За всяко издание, под рубриката "Нарушител на обществения ред", Тиръл пише скеч за някоя видна личност. Прозата му е многословна и претрупана, но остра и забавна. Ударите му са залпове в стар стил. Цели се в хората на политиката, литературния живот и поп културата. Повечето му жертви, но не изключително, са отляво - Джими Картър, Джон Кенет Гълбрайт, Лилиан Хелман, Гор Видал, Боб Дилън, Хенри Кисинджър и дузина други. Почти всяко есе се гради около една тема - обектът е мошеник, обикновено интелектуален позьор, който трябва да бъде изобличен.
За президента от онова време Тиръл пише : "В едни по-ранни години Джими Картър от Плейнс, Джорджия, би посветил времето си в работа по осигуряването на чифт първокачествени обувки за своята млада дъщеря, бутилка Перуна за дебелата си жена и прашасала таратайка за себе си…"
За Видал, който по онова време води изгнанически живот в Рафаело, Италия, Тиръл пише: "През летните нощи вилата се пълни с най-прочутите леви интелектуалци на Запада. Под меката светлина на сводестия хол стоят Клеър Блум, Мик и Бианка Джагър, принцеса Маргарет и учените Нюманс, Джон и Пол. Разговорът се върти около здравните грижи и Гор оплаква нашата система, сравнявайки я неточно с бръснарски салон от последната Персийска империя - една от малкото култури, които все още уважава /и намира това за "изтънчено"/."
Никой не е писал по този начин. През 1979 година Тиръл преработва и събира есетата в книгата "Нарушител на обществения ред". Неговият стил привлича вниманието на редактора от Washington Post Мег Грийнфилд, която се среща с Тиръл по време на едно посещение в Блумингтън. Тя харесва перото на Джордж Уил, когото довежда в Washington Post, и търси още гласове, които да освежат страниците. Грийнфилд предлага на Тиръл рубрика.
За него това е една необикновена възможност не само да достигне до повече читатели, но и да привлече вниманието на политици, които едва ли се е надявал да докосне. Открилите се възможности за национално признание би трябвало да задоволят амбициите му. Но както си спомня Стивън Мънсън "Той не се задоволяваше с това. Неговите желания търсеха за още."
След изборите през 1980-та Spectator се сблъсква с проблем, с който рано или късно се сблъсква всяко политически ориентирано списание - Какво да правим, когато нашето момче е в Белия дом? В края на 70-те списанието е брилянтно в своята опозиция. Тиръл осмива Джими Картър, но Роналд Рейгън е нещо друго. Той обожава калифорнийският губернатор точно толкова, колкото и не понася Картър. През 1967 той иска The Alternative да стане част от политическо движение и вярва, че консерваторите трябва да се обединят зад добрата кауза и добрия лидер. По тази причина, преди изборите през 1980 година, се опитва да направи коалиция от всички консерватори, които да се обединят зад Рейгън.
През лятото на 1978 по молба на един от помощниците на Рейгън, Тиръл урежда среща на бъдещия президент с група консерватори в Union League Club в Ню Йорк. Въпреки, че всички уважават прочувствения анти-комунизъм на Рейгън, много от тях се притесняват, че той е прекалено десен, за да получи поддръжката им. Ако оставим противоречивите оценки за успеха на срещата /някои остават скептици, други вярват, че Рейгън ги е спечелил/, накрая повечето от неоконсерваторите го подкрепят. По тази причина Тиръл спечелва доверието; срещата се превръща в истинско постижение, убедило ню-йоркчаните, че Рейгън не е някакъв тип южно-калифорнийски Джон Бъргър, но по-скоро политическа фигура, която трябва да се взема насериозно.
Рейгън награждава Тиръл с достъп до Белия дом и той е развълнуван. Когато веднъж е поканен на една от ранните държавни вечери през юни 1981, Тиръл трескаво се приготвя в своята стая в Hay-Adams Hotel. Неговата жена Джуди, която по това време е бременна и ще ражда през същата седмица с цезарово сечение, успява така да нагласи раждането на дъщеря си, че да е възможно да посети вечерята. "Ани Тиръл беше президентско бебе" - гордее се днес Тиръл. В Източната стая той стои като хипнотизиран - "Беше блестящо, а президентът очарователен".
По-късно Тиръл описва и едно обаждане на президента през август 1982 година, при което, както твърди, съветва Рейгън да покани в Белия дом интелектуалци с близки възгледи, за да им помогне да изградят "една консервативна контра-култура". Президентът се съгласява и Тиръл организира групата. "Ние се срещнахме в кабинета му - спомня си той - Влязохме и Рейгън каза: "Добре Боб, това е твоята среща" и ме постави да седна на вицепрезидентския стол". Докато групата обядва, Тиръл убеждава президента да вкара в действие консервативните цели за ограничено правителство, икономически растеж и твърда външна политика. "Беше вълнуващо, пише по-късно той, доживях да произнеса реч в дома на Президента на САЩ".
В мансардата на своя дом в Александрия, Вирджиния, Тиръл грижливо съхранява кореспонденцията си с Рейгън. Има писма съхранени в чисти пластмасови калъфи от рейгъновите години като губернатор до кореспонденцията от годините в Белия дом; има и малък сноп написани на ръка бележки от оставката на президента. Някои от писмата показват до каква степен след идването на Рейгън Тиръл загубва критическата си поза към политиката, правеща Spectator толкова интересен в ранните му години. "Речта ви в сряда бе великолепна - казва той - и ние трябва да продължим добрата битка на страниците на Spectator и в моята седмична рубрика в Washington Post".
Тиръл ухажва Рейгън и продължава да пише за Post /и за още няколко издания/ като отделя все по-малко време на The American Spectator. Като редактор той вече често не чете статиите преди да бъдат публикувани, а понякога дори и след това. Това, което правеше списанието работещо бяха наетите от Тиръл извънредно способни редактори Адам Майерсън, Стивън Мънсън и Ерих Ейхман и накрая, през 1980 година, Влъдислав Плешински, който остана със Spectator през следващите 20 години. Но дори оставено на автопилот, списанието продължаваше да бъде обладано от оригиналния дух. Spectator все още изглеждаше тирелиански, дори Тиръл, сам по себе си, да не вършеше нищо за това. В началото на 80-те то публикуваше дълги материали върху мартинито и втората съпруга, заедно с анализи върху комунизма и изкуството. През 1981 редакторите бяха особено горди - всъщност в тази история беше замесен и Тиръл - от детайлното опровергаване на книгата на Уилям Шаукрос "Слабото шоу: Кисинджър, Никсън и разрушаването на Камбоджа" от Питър Родман, съветник в Държавния департамент по сигурността. Те дори бяха щастливи, когато Шаукрос се почувства принуден да представи една равностойна детайлна защита на своя аргумент. Неговият отговор означаваше, че консерваторите от Spectator, не говорят само на себе си, но и когато предизвикат някого, той се чувства задължен да се защити.
Spectator се списваше добре, но сляпото увлечение на Тиръл по Рейгън /в списанието дори наричаха президента "нашият Рон"/ започна да създава проблеми. Отдаден на своите чувства, той просто не можеше да използва рубриката си в Washington Post, чиято цел да воюва с президентската администрация. Не можеше да предложи никаква критика различна от джентълменското - ние всички сме на една страна, въпреки различията. Това не бе позата, която може да направи статиите интересни и през 1982 Грийнфилд освобождава Тиръл.
Дори след като Washington Post спира публикациите му, Тиръл продължава да пише статии за обединение на консерваторите. Работи и върху нова книга - The Liberal Crack-Up - която е опит да излезе от скечовете в "Нарушител на обществения ред", изпълнена с по-общи разсъждения върху политическата култура. Книгата обсъжда промените от годините на стария либерализъм на Рузвелт и Труман до това, което Тиръл нарича "Ню ейдж либерализъм" на 60-те и 70-те. Тази книга получава няколко добри оценки, но той не е доволен. Оплаква се, че не е била рецензирана от Washington Post, New York Times и останалият либерален печат - нещо, както той подозира, е конспирация на тихите консервативни гласове. Обаче съществува едно усещане, че писането на Тиръл, дори в неговите горещи ранни години, е станало малко банално. В него няма много нюанси в третирането на добрите и лошите момчета и бароковият му стил се превръща в лесна плячка за критиците. Хенрик Хенцберг, пишещ в The New Republic, атакува "вербалният дендизъм - Чикън Мак Менкен, може би" на Тиръл: "Формулата е проста. Първо избираш човека, който ще нападнеш. Ако е възможно, прибавяш към името му някаква титла - доктор, пастор и от този род. Наричаш го саркастично, например "високоуважаемият професор" или "видният учен" или подигравателно - шут, тъпак, дръвник, малоумник, магаре и т.н. Трето, прибавяте прилагателно /не е задължително/. Безсрамен, евтин, сълзлив, безвкусен, зловещ - всички тези вършат работа. Четвърто, обвинявате жертвата в празнословие, мошеничество, фантасмагории, несвързано бърборене… Накрая се отнасяте към САЩ, като "Републиката". Така, скоро ще пишете или програмирате вашият компютър, да пише изречения от типа: "Винаги е имало премного празноглави сановници в Републиката, обещаващи Нови години на желания и готварство"
За да се засили негативното настроение на Тиръл, той започва да се чувства все по-малко желан в Белия дом. Неговата среща с президента и консервативните интелектуалци през 1982 година, вместо да се превърне в една от многото, както се е надявал, си остава единствената. Тиръл обвинява хората около Рейгън, особено Дейвид Герджън, който, както смята Тиръл, желае да държи консерваторите далеч от президента, за да не му повлияят прекалено много.
Златният момент на Тиръл - 1980 година - когато можеше да се превърне в публична фигура, бе пропуснат.
 
със съкращения